Започвам поредица, която ще кръстя “Ползата от науката”. Идеята ми е да показвам различни “скрити” за повечето от нас “тайни” от научния свят, които обаче носят полза за обществото и за всички нас.

Има учени, които правят истински промени в науката, водещи до ползи за държавата ни – престиж, пари (чрез проекти), запазват и привличат наши и чужди гениални млади хора и т.н. Пример за такива хора са тези, спечелили наградата Питагор на МОН. Може да ги видите в това видео, да ги чуете и да прецените за себе си: https://www.youtube.com/watch?v=5beNzioMIhI

В продължение на 14 години ние издаваме списание, което се списва главно от български учени на разбираем език, което го прави единственото подобно в България (поне единственото толкова достъпно).

През всички тези години успяхме да натрупаме голям опит и да видим какво търсят нашите читатели, какво ги вълнува, а и проследихме метаморфозата в нагласите на учените за популяризиране на тяхната работа. В момента самите те започват да говорят за популяризиране на своята работа и голяма част от правещите наука осъзнават в различни степени важността от тази дейност. Според мен голяма част от правещите наука не разбират какво точно означава “популяризиране на науката”, но въпреки това всички имат сериозно мнение по въпроса.

Мога спокойно да твърдя, че ние от БГ Наука сме единствените, които през последните 14 години правим това ежедневно и използваме всички средства, които глобалната мрежа ни предоставя, за да го постигаме. В началото създадохме сайт и форум, защото това беше популярно. Дълго време форумът беше мястото, където се събираха най-много специалисти (и любители на науката) и обсъждаха различни научни и популярни теми. На ден във форума имаше по над 200-300 нови поста. Може би е важно да уточня, че 200 поста на ден във форум за наука в периода 2007-2015 г. си бяха много. След това развихме Фейсбук страницата си, а броят на феновете ни бързо нарасна. Сега са над 50 000.

Не сме спирали и с издаването на списанието. Дори стартирахме второ и често издаваме специализирани броеве, като до момента имаме към 150 издадени броя, като всички текстове са написани от български учени и специалисти.Това са хиляди статии и десетки хиляди страници. Преди почти две години стартирахме влог и подкаст, а в момента имаме над 400 епизода на подкаста и над 300 видеа свързани с наука. 

Всичко това казва две неща, които са най-важни за разбиране положението на науката в България. Първото е, че има изключителни хора, които дават живота си, за да творят тук, да създават и развиват своята област. Въпреки всички трудности и независимо от абсурдните ситуации, в които попадат, те намират начин да се справят. Готови са на всякакви промени, само да може те и тяхната област да се развиват.

Второто е, че тези хора са малцинството в научната общност, но това мислене обхваща все повече хора в тези среди.

Но защо смятам, че е важно да знаете това? Защото умни, млади, мотивирани учени ще подобрят образованието ни, ще създадат нови продукти важни за обществото и индустрията, ще привлекат стотици милиони в България (ЕС дава 100 милиарда за следващата програма за наука), ще създадат стартъпи, които ще създадат работни места, ще направят живота ни по-лесен, по-здрав и по-приятен (дори без да го осъзнаем). Затова е важно!

Най-хубавото е, че МОН вече има програми и заделени пари, които ще помогнат това да се случи (вижте тук, тук и тук). Това, което трябва да се промени обаче не е само увеличаване на парите за програмното финансиране, заплатите на асистентите остават по-малки или равни на тези, които получават чистачките в институтите. Наистина не е толкова просто, но никога не е. Истината е, че трябва някой да вземе много трудни решения, които ще бъдат в полза на бъдещето, но най-вероятно настоящето няма да ги хареса.

От умните хора в държавата  зависи бъдещето ни и това на тези след нас, важно е да знаем къде отиват парите ни за наука, кой ги управлява, кой ги харчи и за какво. Има светлина в тунела и сякаш започва да се вижда другият край, но още много работа има да се върши. Ще завърша с няколко интервюта, които мисля, че ще бъдат интересни за всеки прочел този текст.

Автор: Елена Страхилова

Това малко и с нищо незабележимо някога крайпътно ханче, намирало се в 70-те години на XIX век в самия край на село Къкрина досами гората, става печално известно като мястото на залавянето на Апостола.

Запазените книжа свидетелстват, че то е наето за нуждите на комитетската организация недълго преди фаталната акция на заптиите през същата 1872 г. По поръчение на БРЦК съратникът на Левски Христо Цонев Латинеца, родом от Къкрина, наема крайпътната кръчма като удобно и небиещо на очи място в периферията на селото, където незабелязано да бъдат провеждани комитетските срещи.

На 26 декември 1872 г. вечерта в него пристига и Левски, придружен от Никола Цвятков с намерение да пренощуват и рано на другата сутрин да поемат към Търново. Призори на 27-ми декември обаче ханчето е завардено от заптии и двамата заедно с Христо Латинеца са заловени. Обстоятелствата около залавянето на Левски са коментирани многократно и тук няма да се спираме на тях, а ще проследим по-нататъшната съдба на самото ханче.

След гибелта на Левски и освобождаването на двамата му другари от затвора, те се завръщат по домовете си в Ловеч и Христо Латинеца никога повече не подновява дейността си в Къкринското ханче, а няма и други желаещи да го стопанисват. Ханчето е затворено за посетители и бавно се руши. В края на XIX век сериозно повредената вече постройка е доразрушена от пожар и от нея остават да стърчат само основите.

Чак през 1901 г. почти три десетилетия след злощастните събития от онази декемврийска нощ, интересът към Къкринското ханче се събужда отново благодарение на проф. д-р Параскев Стоянов, забележителна обществена фигура, по това време старши лекар на Ловешката държавна първостепенна болница. Д-р Стоянов има сериозен интерес към историята, наред с многобройните си други занимания, затова се заема да проведе безпристрастно проучване сред останалите живи сподвижници на Левски, събирайки и материал за написването на книга за Ловешко. Той се среща с Никола Цвятков (за съжаление по това време вече Христо Латинеца е покойник, той умира едва 35-годишен през 1883 г.), двамата посещават руините на ханчето и лекарят грижливо записва спомените на Цвятков като едновременно с това фотографира и останките на сградата. Отбелязва старателно размерите и разположението на стаите.

Минават още 23 години и на 5 юни 1924 г. в Ловеч по инициатива на друг лекар – д-р Никола Сяров, също родом от Къкрина, се стига до основаването на Комитет за възобновяване на Къкринското ханче. През април 1926 г. тържествено е положен основният камък на градежа и още в края на годината постройката е наново издигната, но сега размерите й са близо двойно по-големи от тези на автентичната сграда, тъй като е предвидено в нея да се помещава музей. В следващите няколко години продължават да се набират експонати и най-накрая на 10 май 1931 г. в присъствието на граждани, войскови подразделения и официални лица става официалното откриване на музейната сбирка.

В сегашния си вид Къкринското ханче се състои от:

• основно помещение с тезгях за съдържателя, маси и пейки за посетителите;

Сн.1. Част от основното помещение с тезгяха

• спалното помещение, в което са се уединили Апостола и Цвятков във фаталната вечер, а по-късно са останали да пренощуват заедно с Латинеца;

Сн.2. Вътрешното помещение с леглото, на което са спали Латинеца и Н.Цвятков

• Сн.3. Леглото до прозореца, на което е спал Левски

• от спалното помещение се излиза в зимника и веднага до него в яхъра (сн.4 и сн.5), където са връзвали конете. Яхърът в оригиналния си вид е бил покрит само с навес, но днес е поставена и врата на помещението предвид нуждата от съхраняване на музейните експонати.

Оттам се излиза на двора, където е направен нисък плет по подобие на този, който Апостола прескача според най-разпространената версия (тъй като има и друга, базирана на протоколите от разпитите на дякон Левски на 9 януари пред комисията, в които той, разказвайки за залавянето, не споменава подобен момент, но това е тема за друг разказ).

Зад плета стои голият дънер на стария бряст, единственият свидетел на разигралите се тук събития. Дървото е прекършено при буря на 17 февруари 1997 г. в навечерието на датата от обесването на Апостола, но по-късно стволът му е изправен и консервиран.

Къкринското ханче е включено в 100-те национални туристически обекта на БТС под № 30.

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

Много хора имат ясна представа за Малката ледникова епоха, случила се от около 1300 г. до 1850 г. Характерно за нея са картините на хора, пързалящи се по холандски канал, и на ледници, напредващи далеч навътре в алпийските долини. Това че е било доста прохладно в Европа в продължение на няколко века, се доказва не само от картините на художниците на историческа тематика, но и от голям брой температурни възстановки с помощта например на дървесни пръстени. Тъй като са правени подобни температурни възстановки в Северна Америка, е прието, че Малката ледникова епоха и също така известният Средновековен топъл период (от около 700 до 1400 г.), са глобални явления. Но сега международна група учени, ръководена от Рафаел Нойком от Центъра за изследвания на климатичните промени Oeschger към Университета в Берн, показва съвсем различна картина на тези предполагаеми колебания на климата. В проучване, което съвсем наскоро се появи в известното научно списание Nature, както и в допълнителна публикация в Nature Geoscience, екипът посочва, че няма доказателства, че през последните 2000 години е имало еднакви топли и студени периоди по целия свят. В миналото колебанията в климата са варирали в различните региони.

„Вярно е, че по време на Малката ледникова епоха по принцип е било по-студено в целия свят”, обяснява Рафаел Нойком, „но не навсякъде по едно и също време. Пиковите периоди на прединдустриалните топли и студени периоди настъпват на различните места по различно време.”

Според климатолога от Берн вече развенчаната хипотеза за фазите на климата, настъпващи едновременно по цялото земно кълбо, възниква заради впечатление, породено от климатичната история на Европа и Северна Америка. При липса на данни от други части на земята, тази хипотеза е приложена към цялата планета като това предизвиква очаквания, че сравнително топлите и студени периоди през последните 2000 години са били глобални синхронни явления. Но вече е доказано, че това не е било така.

Авторите на проучването в Nature обясняват това с факта, че регионалният климат в прединдустриалните времена е бил повлиян предимно от случайни колебания в самите климатични системи. Външните фактори като вулканичните изригвания или слънчевата активност не са били достатъчно интензивни, за да причинят подчертано ниски и високи температури в целия свят в продължение на десетилетия и дори на векове.

За проучването си на пет прединдустриални климатични епохи изследователите разчитаха на база данни от международния изследователски консорциум PAGES, който предоставя изчерпателен преглед на данните за климата от последните 2000 години. Тази база данни включва освен дървесни пръстени също и данните от ледените ядра, езерните утайки и корали. Екипът на Рафаел Нойком анализира тези масиви данни, използвайки шест различни математически модела – повече от всяко досегашно проучване. Това позволи да се изчисли вероятността от настъпването на изключително топли или студени десетилетия и векове, а не само изчисляването на абсолютните стойности на температурата. Резултатът бе, че в хода на проучването не се е появила глобално съгласувана картина. „Минималните и максималните температури бяха различни в различните райони”, казва Рафаел Нойком. Така че крайностите в температурите не могат да се изведат от регионални температурни явления като споменатия „Средновековен топъл период ” в Европа и Северна Америка.

Настоящият топъл период се случва едновременно в целия свят за първи път

Резултатите изглеждат много различни в новата история. И двете изследвания показват, че най-топлият период от 2000 години насам, е бил вероятно през 20 век. И това е било така за повече от 98% от повърхността на Земята. Това показва – за пореден път – че съвременните климатични промени не могат да бъдат обяснени със случайни колебания, а с антропогенни емисии на въглероден двуокис и други парникови газове. Това, което не знаехме досега е, че не само средните глобални температури през 20 век са по-високи от всякога за последните 2000 години, но и че периодът на затопляне засяга за първи път цялата планета едновременно. И скоростта на глобалното затопляне никога не е била толкова висока, колкото е днес.

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

Едни от последните останали големи тревопасни, горските слонове, оформят средата си като разпръскват семена и същевременно подобно на булдозери тъпчат храсти, кършат дърветата, изяждат над сто вида семена и горски плодове, проправят пътеки и разчистват поляни. Въздействието им върху средата оказва влияние върху дървесните популации и нивата на въглерод в горите, съобщават учените, което пък дава отражение върху политиките за опазване на околната среда и климата.

В статия, публикувана наскоро в Nature Geoscience, биолог от Университета в Сейнт Луис и неговите колеги откриха, че популациите от слонове в горите на Централна Африка насърчават растежа на бавнорастящите дървета с висока плътност на дървесината, които секвестират повече въглерод от атмосферата, отколкото бързорастящите видове, които са предпочитана храна на слоновете.

Тъй като горските слонове избират да се хранят с бързорастящите видове, те им причиняват високи нива на увреждане и по-висока смъртност за разлика от бавнорастящите с висока плътност на дървесината. Затова намаляването на популацията на слоновете вероятно ще доведе до увеличаване броя на бързорастящите видове за сметка на бавнорастящите и следователно до намаляване способността на горите да преработват въглерода.

Стивън Блейк, доктор на науките и асистент по биология в Университета в Сейнт Луис, прекарва 17 години в Централна Африка, занимавайки се наред с други неща и с изследователска и консервационна работа със слоновете. Докато е там той събира данни за структурата и състава на дървесните видове в гората Нуабале-Ндоки в северната част на Конго.

В настоящето изследване сътрудниците на Блейк са разработили математически компютърен модел, за да отговорят на въпроса какво би се случило със състава на горите с течение на времето със или без слоновете.

За да разберат, те симулират щети от слонове, обикаляйки из гората, и стигат до предположението, че слоновете нанасят щети на различни дървесни видове с различна скорост. Слоновете предпочитат бързорастящи видове в по-открити пространства. Докато се хранят и придвижват, те изпочупват храсти и клони. Създаденият модел изчислява храненето и щетите върху гората заедно със смъртността на слоновете, за да се проследи техният ефект върху определени дървесни видове.

„И ето че разглеждайки броя на слоновете в гората и нейния състав във времето, откриваме, че делът на дърветата с по-висока плътност на дървесината, е по-висок в горите, обитавани от слонове”, казва Блейк.

Симулацията установи, че бавнорастящите видове оцеляват по-добре в присъствието на слонове. Те не биват изяждани от животните и с течение на времето започват да доминират в гората. Дървесината (лигнинът) има въглеродна основа, т.е. съдържа голям брой въглеродни молекули. Бавнорастящите видове с  голяма плътност на дървесината имат повече въглеродни молекули на единица обем, отколкото бързорастящите видове с малка плътност на дървесината. Когато слоновете прочистват гората от бързорастящите видове, те увеличават броя на бавнорастящите и затова гората е способна да складира повече въглерод.

Тези открития предполагат огромни екологични последици от миналото и настоящето избиване на слоновете. Загубата на слоновете сериозно ще намали способността на останалата гора да задържа въглерод. Дърветата и изобщо растенията използват въглероден диоксид по време на фотосинтеза, извличайки го от атмосферата. Поради тази причина те са полезни в борбата срещу глобалното затопляне и служат за съхраняване на въглеродните емисии.

Без горските слонове по-малко въглероден диоксид ще бъде извеждан от атмосферата. В парично изражение животните извършват услуга по съхранението на въглерода в размер на 3 млрд.долара.

„Тъжната реалност е, че човечеството прави всичко възможно да избави планетата от слоновете колкото се може по-бързо”, казва Блейк. „Горските слонове бързо намаляват и са изправени пред изчезване. От климатична гледна точка всичките им положителни ефекти върху въглерода и безбройните им екологични роли като горски градинари и инженери ще бъдат изгубени.”

Авторите на проучването отбелязват, че мерките за опазване на горските слонове могат да преобърнат тази тенденция.

„Слоновете са водещ вид. Хората ги обичат – всяка година харчим милиони за играчки за гушкане, те са любимци и в зоологическите градини, а и кой не е плакал на филма „Дъмбо”? И въпреки това с всеки следващ ден ги тласкаме все по-близо до изчезване. От една страна им се възхищаваме, съчувстваме им и се ужасяваме, когато биват убивани, от друга – не сме готови да направим нещо сериозно, за да спрем това. Последиците могат да са тежки за всички нас. Трябва да променим нещо.”

„Освен това просто има смисъл да ги опазваме. Те вършат невероятна работа, помагайки на планетата да съхранява въглерод, при това безплатно.”

Други автори на изследването са Фабио Берзаги, Маркос Лонго, Филип Сиаи, Франсоа Бретаньол, Симоне Виейра, Маркос Скаранело, Джузепе Скарасиа-Муньоца и Кристофър Е.Дъути.

Автор: Елена Страхилова

Жирафът, който от днес познатите видове, обитаващи нашата планета, е с най-висок ръст, достигащ до внушителните 6 м височина, се отличава с някои особености, които ще припомним тук за всички любители на дивата природа.

• Женският жираф ражда прав, затова не е учудващо, че първото преживяване за новороденото е падане от около два метра височина. Само 20 минути по-късно то вече започва да ходи и суче;
• Жирафът е единственото животно, което се ражда с рога;

• Походката на жирафа е изключително интересна – той мести едновременно първо двата си крака от едната страна, а след това другите два крака – от другата страна. Освен това той може да бяга със завидна скорост, развивайки до 55 км/ч, което му позволява без особено усилие да надбяга състезателен кон. И това не е всичко – при необходимост той може да прескача бариери, високи до 1,85 м;
• Езикът на жирафа е черен на цвят и е достатъчно дълъг, за да може той да си почиства ушите с него;
• Жирафът е в състояние да издържи без вода по-дълго и от всеизвестната с това си умение камила;
• Жирафите общуват помежду си на честоти по-ниски от 20 херца, които остават недоловими за човешкото ухо;
• Сърцето на жирафа е разположено на 2-3 м под мозъка, а кръвоносната му система е така устроена, че изпомпва излишната кръв, когато главата е наведена до земята като по такъв начин пречи на кръвта да се върне бързо обратно в сърцето при рязко изправяне на шията;
• Очите на жирафа са много изразителни и са украсени с гъсти дълги мигли;
• Храната му се състои от грижливо подбрани клонки (да, жирафът е доста придирчив към менюто си!), но похапва също филизи, пълзящи растения, някои треви, цветя и плодове. Дневната му доза е около 40-50 кг, а времето му за хранене е цели 16-20 часа на денонощие;
• Жирафът спи прав като дълбокият му сън продължава най-много 10 минути.

В последните 40 години за съжаление популацията на жирафите е намаляла с близо 50% заради загубата на техните местообитания най-вече вследствие на човешката дейност.

Ако и вие като нас харесвате това красиво и грациозно животно, смятано от африканските племена за свещено, може да поръчате за себе си или за приятел колие „Влюбени жирафи“ .

Или да си харесате друго бижу, изработено от медицинска стомана, от многобройните видове, които предлагаме тук.

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

„Повече от сто години след като Алберт Айнщайн публикува емблематичната си Обща теория за относителността, тя започва да се пропуква в краищата”, заяви Андреа Гез, професор по физика и астрономия от UCLA (Калифорнийски университет, Лос Анджелис). Сега, в най-обширния тест, който се прави на тази теория, в близост до чудовищната черна дупка в центъра на нашата галактика, Гез и нейният изследователски екип съобщиха на 25 юли в списание Science, че теорията на относителността на Айнщайн е под въпрос.

„Айнщайн е прав, поне засега”, твърди Гез. „Ние можем напълно да изключим закона за гравитацията на Нютон. Наблюденията ни са в съответствие с теорията на относителността на Айнщайн. Въпреки това обаче неговата теория показва уязвимост. Тя не може напълно да обясни гравитацията вътре в една черна дупка и в един момент ще ни се наложи да преминем отвъд тази теория до една по-всеобхватна теория на гравитацията, която да обясни какво е черна дупка.”

Общата теория на относителността на Айнщайн от 1915 г. твърди, че това, което ние възприемаме като сила на гравитацията, възниква от кривината на пространството и времето. Ученият предполагаше, че обекти като Слънцето и Земята променят тази геометрия. „Теорията на Айнщайн е най-доброто описание на това как действа гравитацията”, казва Гез, чийто екип от астрономи е направил директни измервания на феномена в близост до свръхмасивна черна дупка – едно изследване, което Гейз описва като „екстремна астрофизика”.

Законите на физиката, включително гравитацията, трябва да са валидни навсякъде във Вселената, твърди Гез, добавяйки че нейният изследователски екип е едната от единствените две групи в света, които наблюдават как звезда, известна като S0-2, прави пълна орбита в три измерения около свърхмасивната черна дупка в центъра на Млечния път. Пълната орбита отнема 16 години, а масата на черната дупка е около четири милиона пъти по-голяма от тази на Слънцето.

Учените казват, че тяхното изследване е най-подробното правено някога за свръхмасивната черна дупка и теорията на Айнщайн.

Основните данни в изследването са спектри, които екипът на Гез анализира през април, май и септември, когато нейната „любима звезда” извърши най-близкия си подход към огромната черна дупка. Спектрите, които Гез определя като „дъга от светлината” на звездите, показват интензитета на светлината и предоставят важна информация за звездата, от която светлината тръгва. Спектрите показват и звездния състав. Тези данни бяха комбинирани с измервания, които Гез с екипа си прави през последните 24 години.

Спектри събрани в W.M. KeckObservatory в Хавай с помощта на спектрограф в UCLA от екип под ръководството на Джеймс Ларкин, предоставят третото измерение като разкриват движението на звездата с ниво на прецизност, което не е постигано до този момент. „Инструментът на Ларкин взема светлина от звездата и я разпръсква подобно на начина, по който дъждовните капки разпръскват светлината от слънцето, за да създадат дъга”, обяснява Гез.

„Това, което е толкова специално за S0-2, е че имаме пълната й орбита в три измерения”, продължава Гез. „Това ни дава билет за започване на тестове на общата относителност. Попитахме как гравитацията се държи в близост до свръхмасивна черна дупка и дали теорията на Айнщайн ни разкрива пълната история. Наблюдението как звездите преминават през пълната си орбита ни предоставя първата възможност за тестване на фундаменталната физика, използвайки движенията на звездите.”

Екипът на Гез успява да види смесването на пространство и време в близост до свръхмасивна черна дупка. „Във версията на гравитацията на Нютон пространството и времето са отделни и не се смесват; при Айнщайн те се смесват напълно в близост до черна дупка”, казва тя.

„Извършването на изследване от такава фундаментална важност изисква години наблюдение, осигурено чрез най-съвременните технологии”, обяснява Ричард Грийн, директор на отдела за астрономически науки на Националната фондация за наука. Повече от две десетилетия отделът подкрепя Гез, предоставяйки й някои от техническите компоненти, критични за откритието на изследователския екип. „Чрез големите си усилия Гез и нейните сътрудници са спомогнали за значимо утвърждаване на идеята на Айнщайн за силната гравитация.”

Директорът на обсерваторията Кек Хилтън Люис нарече Гез „един от най-страстните и упорити потребители на Кек.”

„Последното й революционно проучване”, казва той, „е кулминацията на непоколебимите усилия през последните две десетилетия за разкриване на мистериите на свръхмасивната черна дупка в центъра на Млечния път.”

Учените изследвали фотоните, частиците светлина, докато пътували от S0-2 до Земята. S0-2 се движи около черната дупка със скорост над 16 милиона мили в час при най-близкия си подход. Айнщайн беше съобщил, че в този район близо до дупката фотоните трябва да извършат допълнителна работа. Дължината на вълната им при напускане на звездата зависи не само от това колко бързо се движи тя, но и от това колко енергия изразходват фотоните, за да избягат от мощното гравитационно поле на черната дупка. В близост до черната дупка гравитацията е много по-силна отколкото на Земята.

Гез получи възможността да представи частични данни миналото лято, но избра да не го прави, за да може екипът й първо да анализира подробно данните. „Ние научаваме как работи гравитацията. Това е една от четирите основни сили и то тази, която сме тествали най-малко”, казва тя. „Има много райони, в които просто не сме проверили как тя действа. Лесно е да си самоуверен и има много начини за погрешно тълкуване на данните, както и много начини малките грешки да се натрупат в големи грешки, поради което решихме да не бързаме с анализа.”

Гез, която през 2008 г. получава стипендията МакАртър „Гениус”, проучва повече от 3000 звезди, които обикалят в орбита около свръхмасивната черна дупка. „Стотици от тях са млади”, казва тя, „в един район, в който астрономите не са очаквали да ги видят.”

Необходими са 26 000 години, за да достигнат фотоните от S0-2 до Земята. „Ние сме толкова развълнувани и от години се подготвяме да осъществим тези измервания”, казва Гез, която ръководи групата на Галактическия център на UCLA. „За нас това се случва сега, но всъщност се е случило преди 26 000 години.”

Това е първият от многото тестове на общата теория на относителността, който екипът на Гез ще проведе със звезди в близост до свръхмасивната черна дупка. Сред тях най-много я интересува S0-102, която има най-късата орбита, отнемаща й 11 и половина години, за да извърши пълна обиколка около черната дупка. Повечето от звездите, които Гез изучава, имат орбити много по-дълги от човешкия живот.

Екипът на Гез прави проучвания на всеки четири нощи през решаващите периоди на 2018 г. в обсерваторията Кек, намираща се върху заспалия вулкан Мауна Кеа на Хаваите, която разполага с едни от най-големите и добри оптично-инфрачервени телескопи в света. Измервания се правят с оптично-инфрачервен телескоп и в обсерваторията Джемини и с телескопа Субару, също на Хаваите. Екипът й е използвал тези телескопи както на място на Хаваите, така и отдалечено от наблюдателна зала в отдела по физика и астрономия на UCLA.

Черните дупки имат толкова висока плътност, че нищо не може да избяга от гравитационното им издърпване, дори светлината. (Те не могат да се забележат директно, но влиянието им върху близките звезди е видимо. След като нещо пресече „хоризонта на събитията” на черна дупка, то не е в състояние да избяга. Но звездата S0-2 все още е по-скоро далеч от този хоризонт, дори при най-близкия й подход, така че фотоните й да не бъдат засмукани).

Съавтори в изследването на Гез са: Туан До, учен от UCLA и заместник-директор на Галактическия център на UCLA; Аурелийн Хиес с докторантура от UCLA, понастоящем изследовател в Парижката обсерватория; Марк Морис, професор по физика и астрономия от UCLA; Ерик Беклин, преподавател по физика и астрономия от UCLA; Смадар Наоз, доцент по физика и астрономия от UCLA; Джесика Лу, бивша аспирантка от UCLA, в момента асистент по астрономия; Девин Чу, завършил UCLA; Грег Мартинес и Шоко Сакай, учени по проекта на UCLA; Шого Нишияма, доцент от Японския университет Мияги; Райнер Шьодел, изследовател от Испанския институт по астрофизика на Андалусия.

Националната фондация за наука финансира през последните 25 години изследванията на Гез. Наскоро нейните проучвания бяха подкрепени и от Фондация Кек, Фондация Гордън и Бети Мур и Фондация Хайзинг-Симонс.

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

Екип от перуански и американски учени намериха фосили на възраст 18 милиона години на най-малката маймунка откривана досега. Вкаменен зъб, намерен в перуанската джунгла на Амазония, е идентифициран като принадлежащ на нов вид мъничка маймунка, не по-тежка от хамстер.

Находката е важна, тъй като помага да се преодолее празнина от 15 милиона години при откриваните вкаменелости на маймуни в Новия свят, казва съвместен екип от Университета Дюк и от Националния университет в Пиура, Перу.

Новата вкаменелост е намерена на открит речен бряг по течението на Рио Алто Мадре де Диос в югоизточната част на Перу. Там изследователите изкопали парчета пясъчник и чакъл, сложили ги в торби, накиснали ги във вода, след това ги прецедили през сита, за да филтрират фосилизираните зъби, челюсти и костни фрагменти, намиращи се в тях.

Екипът претърсил около 900 кг утайка, съдържаща стотици фосили от гризачи, прилепи и други животни, преди да забележат самотния зъб от маймунката.

„Фосилите на примати са толкова редки, колкото зъби от кокошка”, казва Ричард Кей, професор по еволюционна антропология в Университета Дюк, който провежда палеонтологични изследвания в Южна Америка от близо четири десетилетия.

„Образецът, единичен горен кътник, е два пъти по-голям от главичката на карфица”, добавя Кей.

Палеонтолозите могат да кажат много по маймунските зъби, особено по кътниците. Въз основа на относителния размер и формата на зъба, те смятат, че животното вероятно е вечеряло плодове и насекоми, даващи му много енергия, и е тежало по-малко от 20 грама. Някои от по-големите маймуни на Южна Америка като ревачите и мъхнатите паякови маймуни, могат да нараснат до над 50 пъти това тегло.

„Това е най-малката изкопаема маймунка намирана някога в световен мащаб”, казва Кей. До днес е оцелял само един вид маймуни – джуджевидната мармозетка, с размер колкото чаена чаша, но и тяхното оцеляване е под въпрос”, твърди Кей.

В документ, публикуван в интернет на 23 юли в Journal of Human Evolution, екипът назовава животното Parvimicomaterdei или Мъничка маймунка от реката на Божията майка.

Находката, съхранявана сега в постоянната колекция на Института по палеонтология на Националния университет на Перу в Пиура, е много важна, тъй като е съществена брънка в липсващата глава от еволюцията на маймуните.

Смята се, че маймуните са пристигнали в Южна Америка от Африка преди около 40 милиона години като бързо са се диференцирали в над 150 нови вида, които познаваме днес, повечето от които обитават тропическите гори на Амазония. И все пак си остава донякъде загадка как точно се е развил този процес и до голяма степен това се дължи на празнината в намерените фосили на възраст между 13 и 31 милиона години, от които има само няколко фрагмента.

Именно в тази празнина попада Parvimicomaterdei. Вкаменелостта е датирана между 17 и 19 милиона години, което я нарежда тъкмо по времето, „когато се предполага, че се е случила тази диверсификация на видовете в Новия свят”, твърди Кей.

В момента екипът е на поредната си експедиция за събиране на изкопаеми в перуанска Амазонка, която ще приключи през август, като учените концентрират усилията си в отдалечени речни места, където са отложени седименти на възраст 30 милиона години.

„Ако намерим там примат, това наистина ще е отплата за усилията ни”, казва Кей.

Другите изследователи в екипа са Жан-НоелМартинес и Луис Анхел Валдивия от Националния университет в Пиура, Лорън Гонзалес от Университета в Южна Каролина, Уот Саленбиен и Пол Бейкър от училището по околната среда, Сиобхан Кук от медицинското училище на Университета Джонс Хопкинс и Катрин Ригсби от Университета в Източна Каролина. Изследването бе подкрепено от National Science Foundation (EAR 1338694, DDIG 0726134) и от National Geographic Society (Млади изследователи Грант 9920-16 и Waitt Grant W449-16).

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

В ново революционно проучване, публикувано в списание Nature, международен екип от над 150 учени от 26 държави, комбинира данни за движението на близо 2000 акули, проследени със сателити.

Използвайки информацията от проследяването, изследователите са идентифицирали области в океана, важни за многобройните видове акули –т.нар. „горещи точки на акулите”, разположени във фронтални зони на океана в райони, богати на храна. След това учените изчислили колко от тези горещи точки се припокриват с местата, където се фокусират риболовните кораби, осъществяващи основния улов на акули в океана.

Проучването е установило, че 24% от пространството, използвано от акулите средномесечно, попада в линията, където са съсредоточени риболовните съоръжения. За най-широко използваните в търговската мрежа акули от вида синя акула и акуламако в Северния Атлантически океан, припокриването е още по-голямо – средно между 76 и 62%. Дори при защитените в световен мащаб видове акули се оказало, че припокриването е над 50%.

„Нашите резултати показват, че основните риболовни дейности в открито море в световен мащаб са насочени във важните за акулите горещи точки”, казва проф. Дейвид Симс, ръководител на изследването, което е част от проекта за глобалното движение на акулите, базирано в Лабораторията на морската биологична асоциация в Плимът, Великобритания.

Също толкова тревожно е, че горещите точки на акулите, припокриващи се с риболовните съоръжения, често са и подложени на допълнителен натиск за залавянето им, което довежда до още по-висок процент на улова и съответно потенциален спад на тяхната бройка.

„Някои горещи точки бяха изложени на по-висок от средния улов в рамките на половин година”, казва Нуно Куироз, водещ изследовател в проучването на Университета в Порто, Португалия.

Откритията на екипа сочат, че големи акули – някои от които вече застрашени в световен мащаб – са изправени пред бъдеще, в което ще имат ограничено убежище от индустриалния риболов.

„Понастоящем, в откритите морета няма почти никаква защита. От нашето проучване става ясно, че са необходими незабавни действия за опазване на акулите в открито море”, казва Нийл Хамершлаг, съавтор в изследването, доцент в Университета на Маями към Училището Розенстиел за морски и атмосферни науки. „Констатациите са тревожни, защото като големи хищници акулите помагат за поддържането на океанските екосистеми”, допълва той.

Хамершлаг предостави данни от 154 маркирани акули от 10 различни вида, включващи черни, сини, бича акула, мако, акули чук, копринени и тигрови акули.

Учените предполагат, че едното решение може да бъде определянето на защитени зони в моретата около региони на активност на акулите. Подробните карти на горещите точки на акулите, припокриващи се с местата за риболов, предоставят план къде именно да се маркират тези зони в допълнение към необходимостта от строги квоти за намаляване на улова и на други места.

„Някои от горещите точки, които изследвахме, може и да не са там само след няколко години, ако не се въведат мерки за опазване на акулите и местообитанията, от които те зависят”, казва Симс.

Ако ви е харесала тази статия, бихте могли да разгледате и колиетата от медицинска стомана, които предлагаме, във формата на акули тук и тук

До момента по Хоризонт 2020 (програмата за наука на ЕС), България е усвоила около 0,25% или малко над 80 милиона евро. За сравнение, Гърция има над 1 милиард или с други думи са успели да привлекат за наука 10 пъти повече пари от нас. Българските институции имат капацитета, но правят ли достатъчно? Отговорът е не, като цифрите говорят достатъчно. Дори Сърбия има 86 милиона евро, Румъния – 180 милиона евро, а Турция – 156 милиона евро. 

Въпросът е защо ние сме толкова назад, какво ни пречи? Всеки в научната общност има отговор на този въпрос, но ще се изненадате колко се разминават един с друг. 

Преди да кажа какъв е отговорът за мен, ще трябва да разясня няколко неща.

В момента най-дейните научни институти и научни екипи имат доста работа покрай Националните програми, научните центрове, както и европейската пътна карта за научна инфраструктура. Това са големи национални програми, които ангажират много учени, но в тях заложените средства не са за персонал, а за консумативи и техника, които да се използват за работа. Така заплатата на младите учени продължава да бъде прекалено ниска, за да се привлекат качествени кадри. Има нови апарати за милиони евро, но хората, които работят на тях са заплатени с 500-600 лв. 

Липсата на свежи и млади мотивирани кадри е ключова, за да може да се привлекат средства по европейски проекти. 

Моя отговор защо имаме само 80 милиона евро е… ЖЕЛАНИЕ.

Говорил съм много учени по този въпрос и изводът е, че ни трябва много малко, за да сме номер едно в региона, но основната пречка е мотивацията, а тя идва с нормалното заплащане. Постоянно говорим за увеличаване на бюджетите за наука, но заплатите растат, само когато се покачва минималната заплата. 

Трябва да се разбере, че инвестирането в хора е по-важно от нова техника, но тук МОН и “държавата” имат малко власт по този въпрос. Топката е в ръцете на БАН и Университетите, които сами определят колко пари да платят на учените, колко служители да наемат, как да си вършат работата и т.н. 

Въпреки всичко аз съм убеден, че можем да променим това чрез огромните възможности предлагани от Европа. 

Моето решение е стимулиране чрез правене. Всеки, който привлече проект да има повишение в заплатата, всеки който управлява успешен проект да бъде за пример и само така без нищо друго освен малка промяна в нагласата ще може да се запазят кадри и привлекат нови. Да не говорим за добавената стойност, която това ще донесе – нови проекти, финансиране, нова техника, повече публикации в големи списания, повече конференции из света с българско участие и т.н.  

Не може национални научни институции в момента да не са в световни мрежи от своята област, защото не могат да заделят 100-200 евро за членски внос. Или 200 евро за годишни отразявания на събитията и учените, които постигат сериозни резултати. За 400 евро на година остават невидими за света и България. Трябва да се излезе от тази омагьосана въртележка на нямане. Има средства, въпросът е как се стимулират тези, които могат да ги привлекат. Дори да се стимулира морално и административно от ръководителите на научните организации, съм убеден, че с пъти ще се увеличат привлечените суми. Трябва промяна в мисленето. 

Източници:

https://europa.eu/

https://www.sciencemag.org/

https://naukamon.eu/

Фонд „Научни изследвания“ (ФНИ) отправя покана за участие в три конкурса:

– „Конкурс за финансиране на фундаментални научни изследвания – 2019 г.“;

– „Конкурс за финансиране на фундаментални научни изследвания на млади учени и постдокторанти – 2019 г.“;

–  Конкурс „Българска научна периодика –  2019 г.“.

1. „Конкурс за финансиране на фундаментални научни изследвания – 2019 г.“

Финансирането по настоящата процедура е единствено в подкрепа на осъществяване на нестопанска научна дейност за фундаментални научни изследвания за придобиване на нови знания. Нестопанската научна дейност е съобразена с Националната стратегия за развитие на научните изследвания в Република България 2017-2030 и допринася за:

• Устойчиво възстановяване на международните позиции на страната по количество и качество на международно видимата научна продукция.
• Повишаване на количеството и качеството на фундаменталните научни изследвания, свързани с проблеми от регионално и национално значение.
• Значително интензифициране на връзките на науката с образованието, бизнеса, държавните органи и обществото като цяло.
• Разширяване на участието на българската научна общност в европейското изследователско пространство и разширяване на международното научно сътрудничество.

Целта на процедурата е да насърчи провеждане на качествени фундаментални научни изследвания и получаване на високи научни постижения в следните области:

• Биологически науки;
• Математически науки и информатика;
• Медицински науки;
• Науки за земята;
• Обществени науки;
• Селскостопански науки;
• Технически науки;
• Физически науки;
• Химически науки;
• Хуманитарни науки.

Общ бюджет на конкурса:

Прогнозният общ бюджет на конкурса за финансиране на научни изследвания – 2019 г. е 16 000 000 лв. Минималната сума за всеки отделен проект е 60 000 лв., максималната е 120 000 лв.

Срок за изпълнение на одобрените проекти: 36  месеца.

За начална дата на проекта се счита датата на подписване на договора за финансиране.

Срок за подаване на проектните предложения: до 17:00 часа на 25.09.2019 г. в деловодството на Фонд „Научни изследвания“ на хартиен и електронен носител.

Пълният текст на поканата и документите за участие в конкурса ще намерите тук: https://www.fni.bg/?q=node/968

2.„Конкурс за финансиране на фундаментални научни изследвания на млади учени и постдокторанти – 2019 г.“

Финансирането по настоящата процедура е единствено в подкрепа на осъществяване на нестопанска научна дейност за фундаментални научни изследвания за придобиване на нови знания за насърчаване участието на младите учени и постдокторанти в научноизследователска дейност. Нестопанската научна дейност е съобразена с Националната стратегия за развитие на научните изследвания в Република България 2017-2030 и допринася за:

– Осигуряване на висока квалификация и ефективно кариерно развитие на учените, основано на високо ниво на научните изследвания.

– Устойчиво възстановяване на международните позиции на страната по количество и качество на международно видимата научна продукция.

– Разширяване на участието на българската научна общност в европейското изследователско пространство и разширяване на международното научно сътрудничество.

– Повишаване на количеството и качеството на научните изследвания, свързани с проблеми от регионално и национално значение.

Целта на процедурата е да насърчи провеждане на качествени фундаментални научни изследвания от млади учени и постдокторанти, повишаване квалификацията им и получаване на високи научни постижения в следните области:

• Биологически науки;
• Математически науки и информатика;
• Медицински науки;
• Науки за земята;
• Обществени науки;
• Селскостопански науки;
• Технически науки;
• Физически науки;
• Химически науки;
• Хуманитарни науки.

Общ бюджет на конкурса:

Прогнозният общ бюджет на конкурса за финансиране на  фундаментални научни изследвания на млади учени и постдокторанти – 2019 г. е 800 000 лв. Минималната сума за всеки отделен проект е 15 000 лв., максималната е 30 000 лв.

Срок за изпълнение на одобрените проекти: 24  месеца.

За начална дата на проекта се счита датата на подписване на договора за финансиране.

Срок за подаване на проектните предложения: до 17:00 часа на 26.09.2019 г. в деловодството на Фонд „Научни изследвания“ на хартиен и електронен носител.

Пълният текст на поканата и документите за участие в конкурса ще намерите тук: https://www.fni.bg/?q=node/970

3. Конкурс „Българска научна периодика – 2019 г.

Целта на конкурса е да стимулира и да подпомага разпространението на висококачествено научно знание чрез издаването и разпространението на рецензирани и индексирани български научни периодични издания с поне тригодишна история.

Общ бюджет на конкурса:

Прогнозният общ бюджет на конкурса за финансиране на българска научна периодика – 2019 г. е 400 000 лева. Минималната сума за всеки отделен проект е 4 000 лв., максималната е 7 000 лв. В настоящата процедура се прилагат правилата за минимална държавна помощ, по  смисъла на Регламент (ЕС) № 1407/2013 на Европейската комисия от 18 декември 2013 година.

Срок за изпълнение на одобрените проекти: 12  месеца.

За начална дата на проекта се счита датата на подписване на договора за финансиране.

Срок за подаване на проектните предложения: до 17:00 часа на 26.09.2019 г. в деловодството на Фонд „Научни изследвания“ на хартиен и електронен носител.

Пълният текст на поканата и документите за участие в конкурса ще намерите тук: https://www.fni.bg/?q=node/972

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

Ново изследване, публикувано в списание Nature Climate Change, установи, че антарктическите айсберги могат да отслабят и забавят ефекта от глобалното затопляне в Южното полукълбо.

Глобалното затопляне заплашва стабилността на ледената покривка на Антарктида. Последните наблюдения разкриват бързо изтъняване на районите на ледниците Пайн айлънд и Туейтс, което може да се отдаде отчасти на затоплящите се океани. Тези констатации предизвикаха опасения за ускорена загуба на ледената покривка в Западна Антарктида и потенциално покачване на морското равнище. Загубата на леда може да настъпи чрез изливане в океана на прясна вода (загуба на ледника в течно състояние) или чрез раздробяването му на айсберги (загуба в твърдо състояние).

С прогнозираното бъдещо оттегляне на ледената покривка на Антарктида учените очакват засилване на изливането на айсбергите в океана. Айсбергите могат да се запазят с години носени от ветровете и теченията в океана до момента, в който достигнат по-топли води и в крайна сметка се стопят. Процесът на топене охлажда океанските води, както кубчета лед в чаша за коктейл. Освен това, изливането на прясната вода от айсберга влияе на теченията, намалявайки солеността на морската вода. Остава открит въпросът дали този ефект на айсберга може да забави или да промени бъдещите климатични промени на Южното полукълбо.

Изследователите на климата от Хавайския университет (САЩ), Центъра за климатична физика (Южна Корея), Университета в Пен (САЩ) и Университета в Масачузетс(САЩ) за първи път дават оценка на този ефект от отделянето на айсбергите на Антарктида върху бъдещето на климата на Южното полукълбо. Екипът проведе серия от компютърни симулации на глобалното затопляне, включващ комбинирания ефект от сладководните и охлаждащи ефекти върху океана. Размерът и броят на айсбергите, разгледани в тяхната симулация, имитира постепенното оттегляне на ледената покривка на Антарктида за период от няколкостотин години. Изследователите откриват, че айсбергите могат значително да забавят индуцираното от човека затопляне в Южното полукълбо като въздействат на ветровете и валежите.

„Нашите резултати показват, че ефектът от топенето на айсбергите на Антарктида трябва да бъде включен в компютърните модели за симулиране на бъдещите промени на климата. Моделите използвани понастоящем в Междуправителствения панел за климатични промени (МПКП) не отчитат този процес”, казва д-р Фабиен Шлосер, водещ автор на изследването в Nature Climate Change.

Д-р Тобиас Фридрих, съавтор на проучването, добавя: ”За да се стопят айсбергите в 21 век в един от нашите най-екстремни сценарии за оттегляне на антарктическия лед, ще е необходима енергия 400 пъти по-голяма от сегашното годишно потребление на енергия в света. Морското равнище би се покачило с около 80 см, засягайки много крайбрежни райони и общности в световен мащаб.“

Последните проучвания сочат, че въздействието от изтичането на разтопените айсберги на Антарктида в океана може да доведе до бъдещо ускоряване на топенето им и покачването на световното морско равнище. Настоящето изследване рисува по-сложна картина на основната динамика. Според резултатите от него охлаждащият ефект на айсбергите до голяма степен компенсира процесите, за които се смяташе, че ускоряват топенето на ледниците на Антарктика.

„Нашето изследване подчертава ролята на айсбергите в световните климатични промени и повишаването на морското равнище. В зависимост от това колко бързо се разпада западната антарктическа ледена покривка, ефектът на айсберга може да забави бъдещото затопляне в градове като Буенос Айрес и Кейптаун с 10 до 50 години”, казва проф. Аксел Тимерман, един от авторите в проучването и директор на Центъра по климатична физика (IBS).

Изследователският екип планира допълнително да оцени взаимодействието между леда и климата и техния ефект върху равнището на световния океан с нов компютърен модел, който те са разработили.

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

Международен екип от изследователи от Университета в Аделаида, Австралия, и Университета в Абърдийн, Шотландия, откриха неизследван досега „Юрски свят” от около 100 древни вулкана, погребани дълбоко в басейна Купър-Ероманга в централната част на Австралия.

Този басейн в североизточния край на Южна Австралия и в югозападния ъгъл на Куинсланд е най-големият в страната район за производство на нефт и газ. Но въпреки че се проучва и експлоатира от около 60 години, този древен вулканичен подземен пейзаж е останал досега незабелязан.

В изследване, публикувано в списание Gondwana Research, учените използвали усъвършенствани технически средства за подземно проучване, аналогични на компютърната томография в медицината, за да идентифицират множеството вулканични кратери и потоци лава и по-дълбоките магмени камери, които са ги подхранвали. Те нарекли вулканичния район Вулканична провинция Уорни – намек за австралийската легенда в крикета Шейн Уорн.

Вулканите са се развили в юрския период преди между 160 и 180 милиона години и впоследствие са били погребани под стотици метри седиментни или слоести скали.

Басейнът Купър-Ероманга днес представлява сух и безплоден пейзаж, но по време на юра трябва да е бил осеян с кратери и пукнатини, откъдето във въздуха са изхвърляни гореща пепел и лава, а наоколо е имало мрежа от водни канали, превърнали се в обширни езера и блатни въглища.

„Докато по-голямата част от вулканичната активност на Земята се осъществява на границите на тектоничните плочи или под световните океани, този древен юрски свят се е развил дълбоко във вътрешността на австралийския континент”, казва съавторът проф. Саймън Холфорд от Университета в Аделаида.

Откритието повдига вероятността под недобре проучената повърхност на Австралия да се намират и други неоткрити вулканични светове.

Проучването е извършено от Джонатан Хардман, по това време докторант в Университета в Абърдийн като част от Центъра за докторско обучение за нефт и газ в областта на природната среда.

Учените твърдят, че седиментните скали от епохата на юра, съдържащи нефт, газ и вода, са важни за икономиката на Австралия, но това последно откритие предполага много по-голяма вулканична активност в юрския период отколкото се допускаше до момента.

„Басейнът Купър-Ероманга е проучен в значителна степен от първото откриване там на газ през 1963 г.”, казва доц. Ник Скофийлд от Катедрата по нефтена геология на Университета в Абърдийн, един от съавторите в изследването.„Това доведе до огромно количество налични данни за подземното развитие, но въпреки това вулканичните процеси никога не са били правилно разбрани в този район. Това променя начина, по който възприемаме процесите, действали в миналото на Земята.”

Учените са нарекли откритието си вулканична провинция Уорни след една от пробитите дупки, проникнали в юрските вулканични скали (Уорни Изток 1) в знак на признание към екплозивния талант на бившия австралийски играч по крикет Шейн Уорн.

„Ние написахме голяма част от доклада по време на посещение в Аделаида на изследователите от Абърдийн по време на мач по крикет между отборите на Англия и Австралия през ноември 2017 г. Вдъхновени от крикета, решихме, че Уорни е хубаво име за този някога огнен район”, каза доц. Холфорд.

Превод: Елена Страхилова

Източник: ScienceDaily

Добре дошли в ранния етап на Слънчевата система. Точно след формирането на планетите преди повече от 4,5 милиарда години нашият квартал в Космоса е едно доста хаотично място. Вълни от комети, астероиди и даже протопланети се стичат към вътрешността на Слънчевата система като някои по пътя си се разбиват в Земята.

Сега екип от изследователи под ръководството на Стивън Модзис, геолог от Университета на Колорадо в Боулдър, определи нова времева линия за този бурен период от планетарната ни история.

В наскоро публикувано изследване, учените се позовават на феномен наречен „гигантска планетна миграция”. Това е названието на етап от еволюцията на Слънчевата система, в който най-големите планети, по причини, които остават все още неизяснени, започват да се отдалечават от Слънцето.

Изхождайки от данни на астероиди и други източници, екипът преценява, че това променящо Слънчевата система събитие е настъпило преди 4,48 милиарда години – много по-рано отколкото някои учени предполагаха досега.

„Откритията”, заяви Модзис, „биха могли да осигурят на учените ценни указания за това кога може да е възникнал животът на Земята.”

„Ние знаем, че за да се обясни настоящата орбитална структура на външната Слънчева система, трябва да се е извършила гигантска планетна миграция, но преди настоящето проучване никой не знаеше кога това се е случило”, каза Модзис, който е професор в Катедрата по геоложки науки.

Това е един дебат, който поне отчасти се свежда до лунните скали, събрани от астронавтите на Аполо, много от които изглеждат едва на 3,9 милиарда години, т.е. стотици милиони години по-млади от самата Луна.

За да обяснят тези епохи, някои изследователи предполагат, че нашата Луна и Земята са били затлачени от големия брой комети и астероиди около тях в този период. Но според Модзис не всички са съгласни с тази теория.

„Оказва се, че частта от Луната, на която кацнахме, е много необичайна”, обяснява той. „Тя е силно повлияна от въздействието на Mare Imbrium (Морето на дъждовете), което е на възраст около 3,9 милиарда години и е оказало влияние на всичко, което ние взехме като извадка.”

За да избегнат това препятствие, учените решават да съставят епохите по изчерпателната база данни от метеоритите, разбили се на Земята.

„Повърхностите на вътрешните планети са претърпели значителни въздействия от външни влияния, но и от събития от вътрешен характер до преди около 4 милиарда години”, казва съавторът в изследването Рамон Брайсер от Научния институт „Земя и живот” в Токио. Същото не е валидно за астероидите. Техните данни се връщат много по-назад във времето. Но екипът разкрива, че тези данни се връщат назад само до 4,5 милиарда години.

За изследователите това предполага само една възможност – Слънчевата система трябва да е претърпяла голямо бомбардиране точно преди тази пределна дата. Много големи въздействия могат да стопят скали и да повлияят на радиоактивната им възраст, твърди Модзис. И пояснява, че това явно е било предизвикано от гигантските планети на Слънчевата система, които според изследователите са се формирали на много по-близко разстояние една от друга отколкото са днес. Използвайки компютърни симулации обаче неговият екип демонстрира, че тези формирования са започнали да се придвижват бавно към сегашните им локации преди около 4,48 милиарда години.

По време на симулациите те разпръскват отломките, запращайки някои от тях към Земята и нейната млада по това време Луна.

„Откритията отварят нов прозорец към разбирането ни за това кога може да се е появил животът на Земята”, добавя Модзис. Въз основа на резултатите може да се предположи, че Земята е била достатъчно спокойна, за да поддържа живи организми още преди 4,4 милиарда години.

Съавтори в това проучване са Найджъл Кели, предишен сътрудник на Университета на Колорадо в Боулдър, Олег Абрамов от Института по планетарни науки и Стефани Вернер от Университета в Осло.

Ако ви е харесала тази статия, бихте могли да разгледате и бижутата от медицинска стомана, които предлагаме, във формата на планети от Слънчевата система – „Сатурн“, колие „Земя“, обеци „Земя“ , както и на съзвездия.

Превод: Теодора Савова

Източник: LiveScience

Тъй като имате дългогодишен научен интерес към извънземния живот и дори сте писал за възможността за напреднали цивилизации в далечното минало на Марс или Венера, предполагам, че сте отменили курсовете си за 2 септември и сте се регистрирал, за „набега“ в Зона 51?

Честно казано, не бях напълно осведомен за този „набег“, докато не ми го представи! Работя в SETI (научното търсене на извънземен разум) и повярвайте ми, никой не иска да намери доказателства за извънземния живот, повече от тези, които сме в тази област. Претърсваме небето за доказателства за извънземни технологии с едни от най-модерните оборудвания в света, за да разберем какво се случва там, а все още не сме намерили нищо убедително. Но не обръщаме много внимание на това, което се случва в Зона 51.

Мислите ли, че обществеността знае достатъчно за Зона 51? Или широко разпространеният интерес към този набег е добър барометричен прочит на това, колко разочаровани са хората от правителството, което изглежда крие нещо там?

Не знам много за Зона 51, но мога да кажа, че интензивният интерес към събитията, свързани с извънземните, разкрива дълбок обществен интерес към това какъв вид живот може да съществува другаде из Вселената.

Някога опитвал ли сте се сам да направите някакво истинско изследване на събитията в Зона 51?

Не точно. Най-близкото, до което бях, беше разговор, който чух от физик, описващ пленителната наука, поддържана от военните в края на 40-те години и по-специално Project Mogul – строго секретен проект на военновъздушните сили на американската армия, включващ микрофони, летящи на балони, чиято основна цел е била откриването на далечни разстояния на звукови вълни, генерирани от съветските тестове за атомна бомба. Това е невероятна история за физична и инженерна находчивост. За подхранването на цялата извънземна мания, с която живеем все още и днес, помогна кацнал във ферма в Розуел, Ню Мексико, балон от онези с дисковите си микрофони и радарни рефлектори. Жалко е, защото вдъхновената от научната фантастика „извънземна“ теория на конспирацията (от моята гледна точка), е много по-малко увлекателна, отколкото историята на изследванията, които течаха тогава.

Имаше време, когато федералното правителство осигуряваше финансово изследователите за проучване и преподаване, относно търсенето на извънземен живот. А Вие сте се оплакал, че това вече не е така. Колко пари според Вас, федералното правителство трябва да даде на изследователите на Америка за търсене на извънземни или за доказателства за съществуването им?

Търсенето на живот във Вселената е основен приоритет за НАСА и американската наука. Много от нашите мисии до Марс и космическите ни телескопи са проектирани с оглед откриването на разумни биосигнатури – това са признаци на живот, като микрофосили или данни за обмяната на веществата в атмосферите на по-отдалечените планети. Но въпреки милиардите долари, изразходвани за тези мисии, мисля, че много от членовете на обществеността биха били изненадани да научат, че НАСА и Националната научна фондация не харчат почти нищо за търсене на интелигентен живот във Вселената, като се смята и технологичния живот, който в крайна сметка може да бъде по-лесен за намиране. Мисля, че нивото на финансиране за областта трябва да се определи по начина, който важи и за останалата част от науките, чрез конкурентен преглед на предложенията за научни изследвания. Така че не знам какво е „правилното“ ниво, но знам, че не е нулево.

Вие сте победителят на 2019 г. за наградата Дрейк (Drake). Какво представлява тя, защо я спечелихте и какво планирате да направите за напредъка си, за какво става въпрос?

Наградата Дрейк е кръстена на първия си получател – Франк Дрейк, който положи основите на научното търсене на извънземен живот в началото на 60-те години с пионерските си радио експерименти. Той направи и първото изчисление, използвайки това, което днес наричаме уравнение на Дрейк – броя на извънземните цивилизации, които може би се опитват да се свържат с нас. Наградата Дрейк се присъжда от време на време от Института SETI – изследователски център, посветен на разбирането на мястото на човечеството във Вселената. Аз виждам тази награда като утвърждаване на работата ми, с която да помогна за издигане нивото на SETI като академична дисциплина и да убедя Конгреса, НАСА и обществеността, че е достойна за публични инвестиции. В крайна сметка, това е научният подход за отговор на един от най-дълбоките въпроси, зададени някога: Уникален ли е животът на Земята? Или във Вселената има и други същества като нас?

Превод: Теодора Савова

Източник: LiveScience

Когато котките се скитат свободно, малки диви животни умират. При преброяване телата на местни животни в Австралия надхвърлят 2 млрд. годишно.

Изследователите природозащитници в Австралия получили тревожното число, като комбинирали стотици проучвания за хищните навици на австралийските свободно движещи се домашни любимци, както и на дивите котки. Учените са документирали броя на жертвите в миналото и днес в книгата „Котки в Австралия“ (CSIRO Publishing, 2019).

Само за един ден милионите котки в Австралия убиват приблизително 1,3 млн. птици, 1,8 млн. влечуги и над 3,1 млн. бозайници.

Котките са внесени в Австралия през 18 век от европейски колонизатори, а доклад през 2017 г. установява, че диви котки могат да бъдат открити върху 99,8% от територията на континента, включително и на 80% от австралийските острови.

Текущите оценки за броя на дивите котки в Австралия варират от около 2 млн. до повече от 6 млн. в годините с много валежи, когато плячката е в изобилие. Всяка неопитомена котка убива около 740 местни животни годишно, казва съавторът Сара Леге, главен научен сътрудник в Училището по науки за земята и околната среда към Австралийския университет в Куинсланд.

Също така, в Австралия има около 4 млн. котки домашни любимци. Собствениците им, които позволяват на котките си да прекарват време на открито, може и никога да не успеят да станат свидетели на убийствените инстинкти на любимото им животно. И все пак, една домашна котка убива средно около 75 животни всяка година. Това може да не звучи много в сравнение с жертвите на неопитомените котки. Леге обяснява, че въпреки това, популациите на градските котки са по-гъсти, отколкото тези в провинциалните райони; с около 60 котки на квадратен километър дивият свят в градските райони плаща смъртоносна цена.

Тя казва, че в резултат на това, котките от градските области убиват много повече животни на квадратен метър всяка година, отколкото дивите котки.

Австралийските власти проучват множество стратегии за контролиране на популациите от диви котки, включващи стрелба, залавяне и отравяне със стръв от токсични колбаси.

Кристофър Дикман, съавтор на изследването и професор по екология към Университета в Сидни, заявява, че се очаква подобни мерки да премахнат около 2 млн. котки до 2020 г., но някои видове от уязвимата австралийска дива природа може да изчезнат с времето. Котките са признати като заплаха за 35 вида птици, 36 вида бозайници, 7 вида влечуги и 3 вида земноводни, според Австралийския департамент за устойчивост, околна среда, води, население и общности (SEWPAC).

Дикман казва в изявление, че много от местните видове в Австралия не могат да издържат на тези високи нива на хищничество и ще стават все по-застрашени от изчезване, освен ако проблемът с котките не бъде разрешен.

Превод: Теодора Савова

Източник: HowStuffWorks

Представете си, че се събуждате една сутрин, качвате се в кану с няколко приятели, няколко растения, храна и прясна вода, и тръгвате към открития океан. Знаете, че никога няма да се завърнете у дома, но привидно не изглеждате като членове на култа към самоубийства. Вашата задача е да пътувате и да се придвижвате, докато не намерите земя, дори да се наложи да гребете 6 000 км през Индийския океан, докато не достигнете до остров, който е само два пъти по-голям от Калифорния.

Изглежда невероятно, но от всяка частица от генетичните, културните и езиковите доказателства имаме показания за факта, че Мадагаскар – големият лемурски остров край източното крайбрежие на Африка, е бил колонизиран не от африканци, въпреки че са живели буквално там, само на около 500 км през водата, а от праисторически австронезийци от южноазиатските острови.

Генетичното потекло на хората от Мадагаскар е австронезийско, както и езикът им, който е в същото семейство с езици като хавайски, полинезийски и самоански. Те ядат ориз при почти всяко хранене, а значителен брой от внесените растения на острова са подправки, посеви и плевели, родом от Южна Азия.

И все пак, доскоро не бяха открити археологически данни в подкрепа на теорията, че австронезийците са установили най-ранните известни селища в Мадагаскар. Но миналия месец, екип от изследователи публикува първите категорични археологически доказателства за тази колонизация, в списанието Proceedings of the National Academy of Sciences.

Изследователите са открили и датирали с помощта на радиовъглерод, повече от 2 500 карбонизирани семена от посеви от Югоизточна Азия, като ориз и боб мунг в Мадагаскар и съседните Коморски острови. Те открили, че семена с австронезийски произход от VIII и X в. пр.н.е са били концентрирани в Мадагаскар и Коморските острови, докато на места от същия период на африканския континент и островите, намиращи се в близост до него, наличието от семена е само от местни африкански култури.

В прессъобщение д-р Марк Хортън от катедрата по археология и антропология в университета в Бристол казва, че произходът на заселниците от Югоизточна Азия в Африка отдавна озадачава историците и археолозите, и това е първото истински ясно археологическо доказателство, че те действително са предприемали изключителни пътувания от 4 000 мили отвъд Индийския океан през първото хилядолетие след Христа.

Превод: Теодора Савова

Източник: PopularScience

Ние живеем във вселена на крайностите.

Слънцето е толкова горещо, как тогава космическото пространство е студено?
— Якоб Брисед (@JBrissett12) 10.07.2019

Защо космическото пространство е толкова студено, щом Слънцето е толкова горещо? Отличен въпрос. Противно на нашия умерен хабитат тук на планетата Земя, нашата Слънчева система е изпълнена с температурни крайности. Слънцето е почти идеална сфера, съставена от газ и огън, с температура от около 15 млн. градуса по Целзий в ядрото си и над 5500 градуса по повърхността. Междувременно, температурата на космическия фон – температурата на пространството, след като сте стигнали достатъчно далеч, за да избягате от меката атмосфера на Земята, се върти около -270 градуса по Целзий. Как е възможно това?

Температурата пътува през космоса като радиация, инфрачервена вълна от енергия, мигрираща от горещите обекти към по-студените. Радиационните вълни стимулират молекулите, с които влизат в контакт, като ги нагряват. Това е начинът, по който топлината се движи от Слънцето към Земята, но уловката е, че радиацията нагрява само молекулите и материята, които са точно в траекторията й. Всичко друго остава хладно. Да вземем Меркурий: според НАСА нощната температура на планетата може да бъде с 530 градуса по Целзий по-ниска от изложената й на радиация дневна страна.

Сравнете това със Земята, където въздухът около вас остава топъл, дори и ако сте на сянка, и дори през някои сезони в тъмнината на нощта. Това е така, защото топлината пътува по нашата красива синя планета по три начина, вместо само по един: проводимост, конвекция и радиация. Когато слънчевата радиация удари и затопли молекулите в нашата атмосфера, те подават тази допълнителна енергия на молекулите около тях. След това тези молекули се сблъскват и нагряват съседните. Топлинното прехвърляне от молекула към молекула се нарича проводимост и това е верижната реакция, която затопля пространството извън слънчевия път.

Обаче пространството е вакуум, което означава, че в основата си е празно. Газовите молекули в пространството са твърде малко и далеч едни от други, за да се сблъскват често. Така че, дори когато Слънцето ги затопля с инфрачервени вълни, прехвърлянето на тази топлина чрез проводимост е невъзможна. По същия начин, конвекцията – форма на пренос на топлина, получаваща се в присъствието на гравитацията, е важна за разпространението на топлината по Земята, но няма как да се случи в пространство при нулева гравитация.

Това са нещата, за които Елизабет Абел (инженер по термични изследвания в проекта DART на НАСА) мисли, докато подготвя носители и уреди за дългосрочни пътешествия из космоса. Особено докато е работила върху соларната сонда Паркър (Parker Solar Probe).

Както най-вероятно можете да се досетите от името, соларната сонда Паркър е част от мисията на НАСА, изследваща Слънцето. Тя се движи през най-външния слой на атмосферата на звездата, наречен корона, събирайки данни. През април 2019 г. сондата е на 15 млн. мили от звездата, най-близо достигналия до Слънцето космически кораб до сега. Топлинният щит, проектиран от едната страна на сондата, прави това възможно.

Абел казва, че работата на този топлинен щит е осигуряване на сигурността, че слънчевата радиация няма да се докосне до нищо от космическия кораб. По този начин, докато топлинният щит понася изключително висока температура от нашата гостоприемна звезда, самият космически кораб е много по-студен.

Като водещ топлинен инженер за DART – малък космически кораб, проектиран да се сблъска с астероид и да го изтласка от курса, Абел предприема практични стъпки за управление на температурите на дълбокия космос. Екстремното изменение на температурата между ледената празнота и кипящата топлина на Слънцето създава уникални предизвикателства. Някои части от космическия кораб се нуждаят от помощ, за да останат достатъчно хладни, докато други се нуждаят от нагревателни елементи, за да се поддържат достатъчно топли.

Подготовката за температурни промени от стотици градуси може да звучи налудничаво, но просто така стоят нещата в космоса. Истинският особняк е Земята: Насред екстремалния студ и огнена горещина, атмосферата ни поддържа нещата учудващо умерени – поне засега.