гл.ас. д-р инж. Антон Георгиев, Химикотехнологичен и Металургичен Университет

Всички видеа от „Седмица на бенефициентите на ФНИ“ 2019 г. ще бъдат качвани периодично в тази страница – https://nauka.bg/fni-sedmica-beneficienti-2019/

Ръководител проф. Стефка Фиданова

Всички видеа от „Седмица на бенефициентите на ФНИ“ 2019 г. ще бъдат качвани периодично в тази страница – https://nauka.bg/fni-sedmica-beneficienti-2019/

Доц. д-р Милена Бешкова, Институт по електроника при БАН

Всички видеа от „Седмица на бенефициентите на ФНИ“ 2019 г. ще бъдат качвани периодично в тази страница – https://nauka.bg/fni-sedmica-beneficienti-2019/

Превод: Магделия Шугова

сп.“Българска наука“ брой 89 (2016 г.)

С настъпването на пролетта в Иран през миналия месец, Мейсам Рахими седна пред екрана на университетския компютър и веднага се сблъска със следния проблем: как да получи достъп до научните статии, които му бяха нужни? Той трябваше да напише предложение за изследване за докторската си степен по инжeнерство в университета „Амир Кабир“ в Техеран. Проектът му обхваща едновременно управлението на операциите и поведенческата икономика, така че имаше много широко поле за покриване.

Всеки път, когато откриваше резюмето на подходяща статия обаче, той се сблъскваше с невъзможността да получи достъп до нея, без да заплати нужната сума. „Амир Кабир“ заема водещо място сред изследователските университети в Иран, но поради интернационалните санкции и икономическите затруднения, достъпът до научни издания е ограничен. За да прочете статия за приложна и изчислителна математика, публикувана през 2011 г., Рахими трябва да плати на издателя Elsevier 28 долара. Статия за изследване на операциите от 2015 г., публикувана от базираната в САЩ компания „INFORMS“, би му струвала 30 долара.

Той погледна списъка с резюмета и изчисли, че купуването на всичките статии би му струвало 1000 долара само този месец – горе-долу толкова, колкото е размерът на месечните му разходи за издръжка. Вероятно би му се налагало да чете толкова изследователски статии и в идните години. Рахими бе ядосан. „Издателите не дават нищо на авторите, така че защо да получават нещо повече от малка сума за управлението на изданието?“

Много академични издатели предлагат програми, които да осигурят достъп до научни статии на изследователи от по-бедните страни, но само една такава програма, Shared Link, изглеждаше подходяща за статиите, които Рахими търсеше. Тази програма изисква той да се свърже лично с всеки един от авторите, за да получи линкове за достъп до техните материали, а такива линкове стават неизползваеми 50 дни след публикацията на статията. Изборът изглеждаше ясен: Рахими трябваше или да се откаже от докторската си степен, или да се сдобие нелегално с копия от статиите. И така, подобно на милиони други изследователи, той се обърна към Sci-Hub – най-големия сайт за пиратска научна литература в света. Не почувства вина. В неговите очи, „скъпоструващите издания могат силно да забавят развитието на науката.“

Издателите имат съвсем различна гледна точка.“Аз съм напълно „за“ университетския достъп, но не подкрепям кражбата“ гласи туит на директора на университетския достъп за Elsevier – Алиша Уайс, от 14-ти март по време на ожесточена публична дискусия относно Sci-Hub. “Има много законни начини за получаване на достъп”. Туитът включва и линк към списък от инициативи за достъп на 20 компании, включително Share Link.

Но все повече изследователи от цял свят се обръщат към Sci Hub, който съдържа 50 милиона статии, като броят им се увеличава непрестанно. През предходните на март 6 месеца от Sci Hub са свалени около 28 милиона статии. Повече от 2,6 милиона заявки за изтегляне са дошли от Иран, 3,4 милиона – от Индия, 4,4 милиона – от Китай. Статиите се отнасят за всякакви научни теми – от малко известни физични експерименти до последните открития в биотехнологията. А кой е издателят, чиито статии са с най-много заявки за теглене? Elsevier – и то с голяма преднина – наскоро, само в рамките на една седмица Sci Hub осигури половин милион тегления на статии на Elsevier.

Тази информация се базира на обширни данни от лога на сървъра, осигурени от  Александра Елбакян – невробиологът, който създаде сайта през 2011 г. като завършила 22-годишна студентка в Казахстан. Аз я помолих за данните, защото въпреки суматохата около поляризираните мнения, блог постове и туити за Sci Hub и за ефекта, който има върху изследователското и научното публикуване, някои от най-основните въпроси останаха без отговор: Кои са потребителите на Sci Hub, къде се намират и какво четат?

За човек, посочен като престъпник от влиятелни корпорации и научни общества, Елбакян бе изненадващо учтива и открита. След установяването на контакт през криптирана чат система, тя работи с мен в продължение на няколко седмици за създаването на база от данни за публично публикуване. Тя включва всяка стъпка от процеса на изтеглянето през 6-месечния период, стартиращ от 1-ви септември 2015 г., включително идентификатора на дигиталния обект (ИДО) за всяка статия. За да бъде защитена сигурността на Sci Hub потребителите, се съгласихме тя първо да изчисли географските разположения на потребителите до най-близкия град, използвайки данни от Google Maps. Никакви идентифициращи IP протоколи не ми бяха дадени. (Базата данни и детайлите относно анализа им са напълно достъпни.)

Това е Sci-Hub свят

Данните от лога на сървъра на Sci Hub от септември 2015 г. до февруари 2016 г. обрисуват профила на потребителите и разнообразните им интереси. Sci Hub има 28 милиона заявки за изтегляния от всички части на света, покривайки повечето научни дисциплини.

Елбакян отговори също така на почти всички въпроси, които имах за управлението й на сайта, взаимодействието с потребителите и дори за личния й живот. Сред малкото неща, които не искаше да обсъжда, е настоящето й местоположение, защото я грози риска от финансова разруха, екстрадиране и арест заради съдебен процес, заведен срещу нея миналата година от Elsevier.

Данните от Sci Hub  предоставят първия детайлен поглед върху това, което се превръща в първата изследователска библиотеката с отворен достъп. Едно разкритие, което може да изненада както привържениците, така и противниците на идеята: потребителите на сайта не се свеждат само до потребители от развиващите се страни. Някои от критикуващите Sci Hub изтъкват, че много от потребителите биха могли да получат достъп до същите статии през своите библиотеки, но използват Sci Hub не поради необходимост, а поради удобство. Данните подкрепят това твърдение. САЩ е петият най-голям ползвател на сайта след Русия, а една четвърт от заявките за изтегляния идват от 34-те страни членки на „Организацията за икономическо сътрудничество и развитие“, включваща най-заможните нации, с предполагаемо най-добрия достъп до научни издания. Всъщност, част от най-интензивното използване на Sci Hub изглежда се случва в кампусите на университетите в САЩ и Европа.

През октомври миналата година Ню-Йоркски съдия отсъди в полза на Elsevier, постановявайки, че Sci Hub нарушава законните права на издателя като носител на авторските права на съдържанието на изданията, и нареди сайтът да бъде спрян. Това разпореждане е имало малък ефект, както си личи от данните от сървъра. Въпреки че уеб домейнът sci-hub.org бе спрян през ноември 2015 г., сървърите, които поддържат Sci Hub се намират в Русия, извън влиянието на съдебната система на САЩ. Почти веднага, сайтът се завърна на различен домейн.

Трудно е да си представим колко заплашени от Sci Hub се чувстват Elsevier и други големи издатели, в частност защото резултатите от броя на легалните сваляния обикновено не се обявяват публично. Доклад на Elsevier от 2010 г. обаче дава приблизителна оценка за повече от 1 милиард сваляния за всички издатели през годината, предполагайки че Sci Hub може да източва под 5% от нормалния трафик. Все пак, много хора са обезпокоени, че Sci Hub ще се окаже разрушителен за научно-издателския бизнес, подобно на сайта Napster за музикалната индустрия. “Аз не одобрявам незаконните практики“, казва Питър Субер, директор на службата за научна комуникация в Харвардския университет и един от водещите ескперти в областта на издаването със свободен достъп. „Съдебен процес обаче не би ги спрял, нито пък има очевидни технически средства за спирането им. Всеки трябва да помисли за факта, че това съществува и ще продължи да съществува.“

Лесно е да разберем защо издателите може да виждат Sci Hub като заплаха. Сайтът е толкова лесен за използване, колкото Гугъл търсачката, и ако знаеш ИДО-то или заглавието на статията, е по-надежден за намиране на целия текст. Най-вероятно ще намериш това, което търсиш. Заедно с глави от книги, монографии и сборници от конференции, Sci Hub има множество копия на по-голямата част от научните статии, публикувани някога и продължава да се разраства: Когато някой заяви статия, която все още не присъства в Sci Hub, нейно копие бива направено и добавяно към хранилището.

Елбакян отказа да сподели как точно се сдобива със статиите, но потвърди, че включва онлайн пълномощия: ID-та на потребителите и пароли на хора или институции със законен достъп до съдържанието на изданията. Тя казва, че много учени са ги дарили доброволно. Издатели предполагат, че Sci Hub разчита на фишинг имейли, за да подведе изследователите и да ги накара да се логнат във фалшиви сайтове за научни издания. „Не мога да потвърдя точния източник на пълномощните“, ми каза Елбакян, “но мога да потвърдя, че аз самата не съм изпращала никакви фишинг имейли.“

По своето естество съдържанието на Sci Hub се направлява от това, което учените търсят. Януарска статия в The Astronomical Journal, описваща възможното съществуване на нова планета в покрайнините на нашата Слънчева система? Статията в Nature от 2015 г., описваща кислорода на кометата 67P/Churyumov-Gerasimenko? Статията, в която екип чрез генно инженерство създаде устойчивост на HIV-вируса в човешки ембриони, чрез метода CRISPR , публикуван месец преди това в Journal of Assisted Reproduction and Genetics? Sci Hub има всички тези статии.

Топ 10 на най-теглените Sci Hub статии

От 28-те милиона заявени за изтегляне документи от септември 2015 г. до февруари 2016 г., тези бяха най-популярни:

Има статии от научни издания, както и копия от статии с отворен достъп, вероятно поради объркване от страна на потребителите на сайта или просто защото го използват като портал, включващ всичко на едно място. Повече от 4000 документи със свободен достъп от PLOS например, могат да бъдат свалени от Sci Hub.

Потокът на активността в сайта през шестмесечния период отразява работните усилия на изследователите, растящи с всеки изминал ден и затихващи, но неспирни и през нощта. (Има 18-дневна липса на данни, стартираща от 4-ти ноември 2015 г., когато домейнът sci-hub.org е бил свален и логовете на сървърите са били неправилно конфигурирани.) Към края на февруари, потокът на статии в Sci Hub се надига до най-високото си ниво: повече от 200 000 заявки за теглене на ден.

Колко Sci Hub потребители има? Заявките за теглене идват от 3 милиона уникални IP адреса, което предвижда по-ниска долна граница. Но истинският брой е много по-голям, защото хиляди хора в университетския кампус могат да споделят един и същ IP адрес. Потребителите на Sci Hub има от всеки един континент, с изключение на Антарктика. От 24,000 гнездови градски локации, към които се причисляват, най-натоварената е Техеран с 1,27 милиона заявки. Голяма част от тях идват от иранци, използващи  програми, които автоматично свалят огромни бройки от статии, за да направят местни подобия на сайта, казва Елбакян. Рахими, студентът по инженерство от Иран, потвърждава това. „Съществуват няколко персийски сайта, подобни на Sci Hub“, казва той. „Така че трябва да счетеш бройката на тегленията, идващи от Иран за пет или шест пъти по-голяма“ от това, което самия Sci Hub разкрива.

Употребата на Sci Hub според географския критерий изглежда като карта на научната продуктивност. По-малките страни си имат свои собствени хранилища. Някой в Нуук, Гренландия, чете статия за това как най-добре да се осигури раково лечение за коренното население. Проучване тече и в Либия, въпреки бушуващата там гражданската война. Някой в Бенгази разследва метод за прехвърляне на данни между компютрите през въздушна междина. Далеч на юг в богатата на нефт пустиня, някой в близост до град Себха дълбае в темата за динамиката на флуидите. Картографирането на IP адресите върху съответстващите им световни локации би могло да нарисува грешна картина, ако хората се крият зад уеб прокси сървъри или услуги за анонимно мрежово маршрутизиране. Но според Елбакян, по-малко от 3% от потребителите на Sci Hub използват тези методи.

В САЩ и Европа потребителите на Sci Hub са концентрирани на местата, където работят научните изследователи. За 6-месечния период, 74 000 заявки за теглене са дошли от Ню Йорк, където има множество университети и научни институции. Имало е 19,000 заявки за тегелене от Кълъмбъс, град с по-малко от 1/10 от населението на Ню Йорк, и 68,000 заявки от Източен Лансинг, Мичиган, чието население е по-малко от 1/100 от населението на Ню Йорк. Там са разположени съответно Щатският университет на Охайо и Мичиганският щатски университет.

Необходимост или удобство?

Много от потребителите на Sci Hub изглежда се събират в близост до университети, които имат добър достъп до научни издания. Петте града с най-много заявки са Ашбърн, Вирджиния (96, 857), Ню Йорк, Ню Йорк (73, 606), Източен Лансинг, Мичиган (68, 315), Фримонт, Калифорния (59, 389), Маунтийн Вю, Калифорния (56, 637).

Числата за Ашбърн, Вирджиния, градът с най-много заявки от САЩ – почти 100 хиляди, са трудни за интерпретация. Университетът „Джордж Вашингтон“ (GWU) във Вашингтон, окръг Колумбия, има свой собствен кампус за наука и технологии там, но Ашбърн е дом също на изследователския кампус „Джанелия“ (Janelia Research Campus), част от елитния медицински институт „Хауърд Хюз“, както и на сървърите на фондация „Уикимедия“. Говорители на последните две казват, че е малко вероятно техните служители да участват в трафика. Пресслужбата на университета „Джордж Вашингтон“ отговори в защитна позиция, изпращайки ми онлайн изявление, че университетът наскоро е адресирал въпроса за повишаването на процента на абонаментите за научни издания от бюджета на библиотеката. „Научните ресурси не са луксозни стоки“, се казва в изявлението, „но техните цени съответстват именно на такива.“

Няколко студенти от университета признаха, че са почитaтели на Sci Hub. Когато се преместила от Аржентина в САЩ през 2014 г., за да започне докторантурата си по физика, Наталия Клементи казва, че нейният достъп до ключови издания е станал по-ограничен, защото университетът нямал абонамент за тях. Изследователите в Аржентина може да имат трудности с достъпа до някои специфични издания, отбелязва тя, но „повечето от тях нямат проблеми с достъпа до големите научни издания, защото правителството плаща за абонамента за тях за всички обществени университети в страната.“

Дори, когато става въпрос за издания, до които университетът има достъп, Sci Hub е предпочитаният източник, казва Джил Форсит, който също кара докторантската си степен по физика. „Ако търся в Google Scholar и не се появи PDF линк, трябва да кликна „Провери достъпа чрез GWU“ и понякога се получава, а понякога не“, казва той. „Ако напиша ИДО-то или името на статията в Sci Hub, просто ще проработи.“ Той казва, че изданията на Elsevier са тези, с чиито достъп той има най-голям проблем.

Библиотечната система на университет „Джордж Вашингтон“ „предлага система за предоставяне на документи специално по математика, физика, химия и инженерство“ – казва Маралий Кселар, директор на връзките с медиите на университета. “Дипломирани студенти, които искат достъп до статия от Elsevier системата, трябва да потърсят съдействие от ръководителя на департамента, професора на курса или факултетния съветник.“

Sci Hub активността в Източен Лансинг разкрива още един мотив за използването на сайта. Повечето от тегленията изглежда са дело на малко хора или дори само на един човек, стартирал „циклична“ програма по време на празничната ваканция през декември 2015 г., сваляйки статии с невероятни скорости. Попитах Елбакян дали тези заявки за тегления са дошли от IP адреса на Мичиганския щатски университет и тя потвърди, че идват от там. Всички статии са от издания за химия, повечето от тях публикувани от Американското химично общество. Това означава, че крайната цел е да се създаде лично хранилище за литература по химия. Но защо?

Бил-Харт Дейвидсън, декан по следдипломно обучение, предполага, че вероятният отговор е „текстово анализиране“– използването на компютърни програми за анализ на големи колекции от дoкументи и генериране на данни. Когато се обадих на Харт Дейвидсън, предложих, че е възможно човекът, стартирал цикличната програма, да е някой от собствения му изследователски екип. Той се засмя и каза, че няма идея кой би могъл да бъде. Но той разбира защо в случая е използван Sci Hub, въпреки че Мичиганският университет има абонамент за изтеглените издания. За своето собствено проучване относно лингвистичната структура на научния дискурс, Харт-Дейвидсън се е сдобил с нужните му статии по трудния начин – законно с помощта на издателите. „Отне ми цяла година само да получа позволение“, казва  Томас Падийа, библиотекарят от Мичиганския университет, който се е занимавал с преговорите. И веднъж пристигнал, препълненият със статии хард диск бил придружен от стриктни правила за използването му. В края на всеки ден при стартиране на компютърни програми върху него от офлайн компютри, Падийа трябвало да мести получените данни на флашка за анализ в кампуса.

Все още Sci Hub има недостатъци за текстово-анализиращо проучване, казва Харт-Дейвидсън. Пиратските статии са в неструктуриран PDF формат, който е труден за програмите при правене на разбор. Но по-големият проблем, казва той, е нелегалният източник на данни. „Как ще публикуваш своя труд?“ И все пак, притежанието на огромно лично хранилище на статии позволява на изследователя бързо да тества хипотези, преди да се занимава с каквито и да е библиотеки и е само на един клик разстояние.

Докато Elsevier води законна битка с Елбакян и Sci Hub, голяма част от представителите на издателския бизнес виждат битката като безполезна. „Бройките са смайващи“, ми каза един от старшите изпълнителни директори на голям издател, при изучаването на данните от Sci Hub. “Това предполага почти пълен провал при осигуряването на път за достъп на тези изследователи.” Той работи за компания, която публикува част от най-пиратстваното съдържание в Sci Hub и помоли за анонимност, за да може да говори откровено.

За изследователи в институции, които не могат да си позволят достъп до изданията, той казва, че издателите „би трябвало да направят абонаменти или да изискват по-разумни цени за тях“. Ричард Гиди, директорът на програмите за подпомагане на Международна асоциация на научните, техническите и медицинските издатели, оспорва това. Институциите в развиващите се страни, които се възползват от програмите за подпомагане, имат широк достъп до рецензирани научни изследвания, почти еквивалентен на институциите в Северна Америка или Европа.

А за всички изследователи в Западните университети, които използват Sci Hub вместо това, анонимният издател вини библиотекарите, че не правят онлайн системите си по-лесни за използване и не образоват изследователите как да ги използват. „Не мисля, че проблемът е достъпът – по-скоро е възприятието, че достъпът е затруднен“, казва той.

Най-пиратстваните издатели в Sci Hub

Този анализ на 28-те милиона заявки за теглене идентифицира издателите чрез Cross-Ref идентификатори на дигитални обекти, които не отразяват сливането на “Springer” и “Nature”:

„Не съм съгласна“, казва Айви Андерсън, директор на колекциите на Калифорнийската дигитална библиотека в Оукланд, която предоставя достъп до издания на 240,000 изследователи от Калифорнийската университетска система. Системите за удостоверяване, които университетските изследователи трябва да използват, за да четат издания от абонамента извън кампусите, а понякога дори и в кампусите на личните си компютри, „са там, за да приведат в действие ограниченията на издателите“, казва тя.

Ще тласне ли Sci Hub индустрията към модел с отворен достъп, където удостоверяването на четеца не е нужно? Това не е ясно, казва Субер от Харвард. Въпреки че Sci Hub помага на много изследователи, отбелязва той, също така може да има „стратегическа цена“ за движението за свободен достъп, тъй като издателите могат да се възползват от „объркването“ относно законосъобразността на научния отворен достъп като цяло и да я ограничат. „Законнопостановеният отворен достъп кара издателите да се адаптират“, казва той, докато „незаконният отворен достъп ги кани да завеждат дела вместо това.“

Дори и да бъде арестувана, Елбакян казва, че Sci Hub няма да изчезне. Тя има резервни планове, за да може и в такъв случай сайтът да продължи да работи, а даренията на потребителите сега покриват цената за поддържането на сървърите на сайта. Тя също така отбелязва, че цялата колекция от 50 милиона статии е вече копирана от много други. „Не е нужно статиите да бъдат сваляни наново от университетите.“

Наистина, данните сочат, че експлозивното разрастване на Sci Hub е приключило. Елбакян казва, че процентът на заявките за изтегляне на документи, които не се съдържат в базата данни на сайта, се задържа за постоянно на 4,3%. Ако се свършат пълномощните за пиратстване на ново съдържание, празнината ще се разрастне отново, а издателите и университетите постоянно разработват нови схеми за удостоверяване, които тя и поддръжниците ѝ ще трябва да надхитрят. Тя дори ме помоли да даря собствените си потребителско име и парола в Science – шегуваше се само наполовина.

За самата Елбакян бъдещето е дори по-несигурно. Elsevier не само я съди за нарушение на авторски права, но и за незаконно хакерство по Закона за компютърните измами и злоупотреби на САЩ. „Съществува вероятността да бъда внезапно арестувана за хакерство“, признава Елбакян. Други, които са се сблъскали с този закон, са били екстрадирани в САЩ, докато са пътували. Тя напълно съзнава, че друг компютърен феномен – Аарон Шварц, бе арестуван по подобни обвинения през 2011 г. след масово сваляне на академични документи. Сблъсквайки се с опустошителните финансови санкции и затвора, Шварц се самоуби.

Подобно на останалата част от научната общност, Елбакян наблюдава как бъдещето на научната комуникация бързо се развива. „Ще видя какъв ще е резултатът от всичко това.“

Превод: Радинка Колева

Източник: http://edukwest.eu/bulgaria-europes-silicon-valley/

Българската информационно-технологична индустрия е една от най-бързо развиващите се индустрии в тази страна. Безспорно, от 90-те години IT индустрията в България се радва на последователен растеж, със забавяне само между 2008 и 2010 г., заради глобалната финансова криза. Според Европейската информационно-технологична обсерватория (EITO), българската IT индустрия се радва на двуцифрен растеж  и няма признаци този растеж да се забави скоро.

В момента този пазар е характеризиран като най-слабо развит в Европа по отношение на проникването на хардуер, но има сигнали, че той скоро ще процъфти с нова база клиенти и с възприемането на нови технологии, като „Изчисленията в облак” (Cloud computing), което представлява предоставянето на споделени компютърни изчислителни услуги. Забележете, че през 2011 г. България беше единствената държава от Югоизточна Европа, която зае място като една от най-конкурентните държави, според Индекса на конкурентноспособността в IT индустрията 2011 г.

Важно е, че държавата е в процес на преминаване към дигитална икономика, като по този начин повишава пазарния потенциал на информационно-комуникационните си технологии (ICT).

Безспорно, България е една от водещите държави с висок брой топ мултинационални ICT корпорации в Източна Европа. Измежду тези мултинационални корпорации са: HP(Хюлет Пакард), SAP, Johnson Controls (Джонсън Кънтролс), VMware (ВМуеър), CISCO (Сиско), ProSyst (ПроСист), Atos и други.

          Забележете, че присъствието на мултинационалните IT корпорации в тази държава предполага, че бизнеси, които са ангажирани с ICT бизнес, могат лесно да имат достъп до първокласни технологии. В допълнение към това, България има втория най-бърз броудбанд  интернет в света, след Южна Корея. Проучвания показват, че има значително увеличение в продажбите на хардуер. През 2013 г. те наброяват 1.088 млрд лв, докато през 2014 г. нараснаха на 1.119 млрд лв, което представлява увеличение с 2.9%. По отношение на продажбите на софтуер се очаква българският пазар да нарасне с 3% между 2013 и 2014 г. – от 242 млн на 249 млн лв. Това показва, че този пазар расте по отношение на информационно-комуникационните технологии.

Забелязва се, че секторът на информационно-комуникационните технологии в България генерира приблизително 10% от общия национален Брутен вътрешен продукт. Освен това, повечето  играчи в ICT индустрията в тази страна са малки и средни предприятия. Това е така, защото бариерите за навлизане на този пазар са минимални.

Един от най-важните фактори, които трябва да се отбележат за българския IT пазар, е предлагането на IT труд. Интересното е, че до 2011г. този пазар е имал 78 000 души от работната IT сила, което представлява 2.7 % от цялата работна ръка. В тази сфера българският пазар има 15 000 души на ниво мениджмънт и бизнес архитектура, 35 000 главни ICT специалисти, 17 000 ICT механици и работници и 11 000 други ICT техници. От българските университети всяка година се дипломират 3500 IT специалисти. От 49-те университета в България, половината предлагат компютърни специалности с 11 000 студента, специализиращи в биотехнологии, електронно инженерство, компютърни науки, физика и математика.

Освен достъпа до ICT работна ръка, средната работна заплата в сектора е конкурентна в сравнение с държави като Великобритания, Германия и Франция. Например, средната работна заплата в софтуерната индустрия към 2015 г. е около 1 717 евро*. Затова за чуждестранния бизнес е изгодно да изнася проектите си в България.

Представяйки си тази перспектива, ICT индустрията в България е една обещаваща индустрия с потенциал за висока възвръщаемост на инвестициите.

*3358 лв средна заплата, около 1717 евро към 2015 г. http://www.economic.bg/bg/news/5/zaplatite-v-it-sektora-4-pati-po-visoki-ot-srednite-za-stranata.html

Автор: Цветелина Николова

Компресиране на данни

^[2]Архивирането или компресирането на данни е процес, при който даден файл, се реформира във формат ZIP или RAR. По този начин се създават негови резервни копия. Разликата с оригиналния файл е, че новият заема по-малко място, защото се компресира. За да се осъществи този процес, се прилагат различни математически методи и алгоритми, чрез които се съпоставят различни кодове, махат се излишни знаци.

^[3]Компресирането представлява кодиране на информацията, използвайки по–малко битове от оригиналния файл. Компресирането може да бъде със или без загуба. Компресирането без загуба намалява броя на битовете, като идентифицира и елиминира статистически излишните. Няма загуба на информация. При компресирането със загуба се идентифицира ненужната информация и се премахва. По този начин се намалява броят на битовете. Процесът на намаляване на размера на файла често се нарича компресиране на данни, но всъщност формалното му име е Кодиране на сорс кода. Компресирането е полезно, защото спомага да се намалят ресурсите, използвани за складиране или пренасяне на информацията. Компресираната информация трябва да бъде декомпресирана, за да бъде използвана. Този допълнителен процес изисква допълнително изчислително време, което расте пропорционално на размера на компресирания файл. При създаването на схеми за компресиране на данни се налага да се правят компромиси, включващи степента на компресия и изчислителните ресурси необходими, за да се компресира файлът.

^[3]Компресирането на данни е едно от основните проявления на теорията на информацията. Тя е клон на математиката, водеща началото си от работата на Клод Шенън в Bell Labs през втората половина на 40-те години, където той разглежда различни въпроси, свързани с информацията като метод на възникване, съхраняване и предаване. Компресирането на данните е част от Теорията на информацията, тъй като се занимава с излишеството на информация в дадено съобщение. Излишната информация в едно съобщение ни принуждава да използваме повече битове за неговото кодиране. Ако може да се премахне излишеството, ще се намали размерът на съобщението. Теорията на информацията използва термина ентропия като мярка колко информация е закодирана в дадено съобщение. Колкото е по-висока ентропията на дадено съобщение, толкова по-голямо е информационното му съдържание. Ентропията на дадено съобщение се дефинира като отрицателен логаритъм при основа две. Ентропията на цялото съобщение е сумата от ентропиите на всички символи в съобщението.

Първите разработки са направени много преди възникването на съвременния компютър, затова идеята за създаването на алгоритми, базирани на двоичната бройна система е огромен скок в науката. За да се измери нивото на компресията, трябва всички алгоритми да се поставят в еднакви условия. Те компресират един едни и същи файлове, които се разделят на три големи групи:

• Текст – бележки, ръкописи, програмен код и друга текстова информация.
• Двоични данни – таблици, изпълними файлове, бази данни.
• Графична информация.

Ползи от архивирането

– намаляване на заетото пространство, и съответно на компютъра може да се запише далеч повече информация, отколкото ако ненужните файлове не са архивирани;

– повечето от архивираните файлове остават незасегнати от компютърни вируси. Това е оптималния вариант за запазване им;

– обикновено пощите и програмите за комуникация имат ограничение върху обема на файла. Затова архивирането може да разреши преноса на един филм, който иначе няма как да бъде изпратен;

Компресия на данни без загуба

^[2]Алгоритмите за компресиране без загуба обикновено използват методи, за премахване на статистическото повторение, за да представят данните в по – сбит вариант, без да се губи информация. Компресирането без загуба е възможно, тъй като в повечето данни от реалния живот има статистическо излишество. Например в едно изображение може да има области, в които цветът не се променя върху няколко пиксела, вместо да кодираме „червен пиксел, червен пиксел, …”, информацията може да се представи като „279 червени пиксела”. Това е базов пример за това как работи run-length encoding, има много схеми, по които може да се намали размер на файл, като се елиминира излишеството в информацията.

Най-добрите модерни методи за компресия без загуба използват вероятностни модели, такива като прогнозирането по частично съвпадение.

Класовете от граматично-базирани кодове набират популярност, защото те могат да компресират изключително добре многократно повтарящи се текстове, например колекция от биологични данни за едни и същи или родствени видове, документ с огромен набор от версии, интернет архиви и т.н. Основна задача на граматичното кодиране е изграждането на контекстно независима граматика произтичаща от единствен низ. Sequitur и Re-Pair са практични граматични алгоритми за компресия, за които има достъпни публични кодове.

Като резултат от усъвършенстване на тези техники, статистическите прогнозирания могат да бъдат комбинирани в алгоритъм наречен аритметично кодиране. Аритметичното кодиране, измислено от Jorma Rissanen и превърнато в практичен метод от Witten, Neal и Cleavy, постига по-добра компресия от добре известния алгоритъм на Huffman и се справя на изключително ниво при задачи за адаптивна компресия на данни, където прогнозиранията са контекстно-зависими. Аритметичното кодиране се използва в bi-level стандарта за компресията на изображения JBIG и при стандарта за компресия на документи DjVu. Системата за вход на текст Dasher използва инвертиран аритметичен кодер.

Файлови формати

^[1]RAR е архивен файлов формат, който поддържа компресиране на данни, възстановяване на грешки и раздробяване на файлове. Разработен е от руският софтуерен инженер Евгени Рошал. Името RAR идва от Roshal ARchive и в момента се поддържа от win.rar GmbH.

Файловото разширение използвано от RAR e .rar за обем данни и .rev за файлови набори за възстановяване. Предходните версии на RAR разделят големите файлови архиви на няколко по – малки. Добавят се числа в разширенията на малките части, за да могат те да са правилно подредени. Първият от малките файлове е с разширение .rar, вторият – .r00, после r.01, r.02 и т.н. Минималния размер на RAR файл е 20 байта, а максималния – is 9,223,372,036,854,775,807 байта, което е 8 екзабайта минус 1 байт.

RAR файлове се създават с WinRAR, RAR, или всеки друг софтуер, който е под лиценз на Александър Рошал, по – възрастния брат на Евгени Рошал, а могат да бъдат разархивирани с много на брой програми. RARLAB предоставят сорс код за безплатна програма за разархивиране, макар че самия код е под платен лиценз. Тази програма може да разархивира .rar файлове, но не може да създава такива.

^[1]ZIP е популярен формат за компресиране на данни и архивиране на файлове. Файл в този формат обикновено има разширение .zip и съхранява в компресиран или некомпресиран вид един или няколко файла, които могат да се извличат от него, посредством разопаковане със специална помощна програма. ZIP е разработен от Филип Кац за употреба в програмата PKZIP. Впоследствие се появяват много други инструменти, работещи с този формат.

^[1]7z е компресиран архивен файлов формат, който поддържа няколко различни алгоритъма за компресиране на данни, криптиране и препроцесиране. 7z форматът първоначално се появява при програмата за архивиране 7-Zip. Тази програма е публично достъпна под лиценза GNU Lesser General Public License.

Официалната спецификация на 7z файловия формат се разпределя при сорс кода на 7-Zip. Спецификацията може да бъде намерена в простия .doc текстови формат на субдиректорията, намираща се в дистрибуцията на сорс код.

Някои алгоритми за компресия на данни без загуба

Методна Шенън-Фано

^[4]Методът изисква да са известни вероятностите за срещането на всеки един символ в съобщението. На базата на тези вероятности се конструира таблица със следните характеристики:

– всеки символ се представя чрез код

– различните кодове имат различен брой битове

– кодовете за символи с по-ниска вероятност имат повече битове от тези с по-висока вероятност

– кодовете могат еднозначно да бъдат декодирани в символи

При алгоритъма на Шенън-Фано има един основен проблем – в случай на почти равно разделяне на групите по вероятности е възможно да възникнат две възможности, за конструиране на таблицата, което води до пораждане на различни дървета.

Метод на Хъфман

^[4]Алгоритъмът на Хъфман е сравнително прост, но универсален алгоритъм за компресия без загуба на данни. При него се предполага,   че е даден краен поток от числа в някакъв предварително фиксиран интервал (информацията е поредица от байтове). Алгоритъмът себазира на идеята, че най­често срещаните символи в поредицата трябва да се записват с най­малък брой битове. Така сесъставя нова азбука, която следва тази идея и след това превеждаинформацията в новата азбука.

Кодирането е обратимо – кодираната последователност можеда се декомпресира и по този начин  да се намери първоначалната поредица.

Аритметично кодиране

^[4]При този метод се заменя целият входен поток с едно единствено дробно число. Всъщност идеята е много стара, но нейното прилагане става възможно едва когато се появяват средства за нейното осъществяване – компютри с регистри и фиксиран размер. Резултатът при аритметичното кодиране е едно единствено число, по – малко от едно и по – голямо или равно на нула. Това число дава един единствен резултат при декодирането му и това е потокът от символи, еднакъв на използвания при генерирането на числото. За генериране на числото на всеки символ се съпоставя вероятност.

Прилагане на мощни статистически модели

^[4]Хъфмановото и аритметичното кодиране могат да се използват с фиксирани, или адаптивни модели, но при всички случай имат нужда от статистически модел, който да лежи в основата. Използването на статистически модели от първи ред дава доста задоволителни резултати, но комбинирането на някой от методите на кодиране с мощни статистически модели води до повишаване многократно степента на компресия. За да постигнем изобщо някакво ниво на компресия, статистическият модел трябва да отговаря на някои основни изисквания:

1. Правилно да предсказва честотите ( вероятностите ) на всички символи от входния поток.
2. Генерираните от модела вероятности да се различават от идеалното равномерно разпределение.

Метод за компресия на речници

^[4]При речниковите методи кодовете представляват индекси към речник с низове. Ако дължината на използвания код е по-малък от дължината на заместените низове, данните се компресират.
В много отношения речниковият метод е по-лесен за разбиране, тъй като те използват похвати от ежедневието на човека, като телефони номера пощенски кодове и т.н.

RLE

^[5]С метода RLE (Run Length Encoding), или кодиране по дължина, се цели намаляване на размера на повтарящи се поредици от знаци. Обикновено RLE използва по 2 байта за представянето на един знак – един за броя повторения и един за самия знак. Може да се използва върху всякакъв тип данни, но коефициентът на компресия ще е различен при различните типове. Обикновено RLE не води до висока компресия, но за сметка на това алгоритъмът е бърз за изпълнение.

LZW

^[5]Алгоритъмът LZW (Abraham Lempel, Jakob Ziv и Terry Welch) е без загуба на данни. Използва се най-често в графични файлове, предимно TIFF и GIF. Целта е да се намери заместител на повтарящи се съвкупности от символи. LZW работи на следния принцип: всяка нова съвкупност от символи се запазва в таблица, след което се замества с указателен символ. Например ако имате низ от вида ХХХХХХХХХ, при компресиране ще се запише само 9Х, т.е. вместо 9 ще се запишат само 2 бита. LZW алгоритъмът е ефективен само при данни с чести повторения.

Приложение в компютърната графика

GIF (Graphics Interchange Format)

^[5][7]Graphics Interchange Format (*.gif) най-често се използва за растерни изображения съставени от контури или сектори от няколко различни цвята. Форматът GIF поддържа 256 (8 бита) или по-малко цветове. В допълнение версия GIF89a поддържа прозрачност, позволяваща даден цвят от изображението да бъде зададен като прозрачен. Тази характеристика прави форматът GIF особено популярен за Web изображения.

Идеята на GIF файловете е да се създаде възможно най-малък графичен файл за upload и download от електронния Bulletin Board Systems (BBS).По този начин се създава високо компресиран формат, който намалява времето за трансфер на файлове по телефонната линия. Компресията се осъществява по LZW метода (LZW method for indexed color tables).
Има две версии на файловият формат GIF: 87a и 89a.
И двете версии дават възможност за използване на метода известен като interlacing – дадено изображение е съхранено използвайки презредово вместо последователно зареждане. Чрез опцията за презредово зареждане (interlaced) на изображения те се показват отначало със силно разредени линии, които постепенно се попълват с нови, докато се получи оригиналното отчетливо и рязко изображение. По този начин потребителят вижда бързо изображение в общи линии, вместо да чака бавното му изграждане ивица по ивица. Повечето комуникационни програми (за BBSs и InterNet) позволяват download на GIF файлове и разглеждането им докато те се download-ват. Ако изображението е interlaced, то може да бъде видяно преди download-а да бъде завършен и ако не е подходящо download-а може да се прекрати. Това пести време и пари при download на изображения.

GIF най-често се използва за презентации на екран. Той поддържа анимация – може да съдържа множество изображения (кадри). Това означава, че може да съхранява няколко изображения в един файл, които при отварянето му се сменят през определен интервал от време. Анимираните изображения трябва да се избягват, когато възнамерявате да разпечатвате страницата.

GIF е най-старият поддържан в Web графичен формат, той се разпознава от всички графични Web браузъри, осигурява добра компресия, но поддържа само 256 цвята. GIF е подходящ за всички Web изображения, но е най- добър за рисунки и илюстрации. Форматът GIF не е подходящ за снимки. В допълнение възможността на GIF да поддържа анимация и прозрачност го прави подходящ за специалните ефекти в Web.

GIF Files могат да поддържат от 2 цвята (монохромен режим) до 256 цвята.

PNG (Portable Network Graphics)

^[6]За Web, PNG има три основни предимства пред GIF: алфа канали (променлива прозрачност – поддържа прозрачни области без назъбени контури – функция anti-aliasing; съхранява само един алфа-канал за дефинирането им) гама корекция (междуплатформен контрол на яркостта на изображението) и двумерен interlacing (метод за презредово изграждане на изображението). В почти всички случаи PNG има по-добра компресия от GIF, но в повечето случаи разликата е между 5% до 25%, не достатъчен фактор за потребителите, за да го включат като самостоятелен. Една от характеристиките на GIF, която PNG не поддържа множество изображения и съответно анимацията (multiple-image support, especially animations); PNG е проектиран като формат само за самостоятелни образи (single-image format only).

Форматът PNG е много гъвкав. Дълбочината на цвета може да варира от един единствен бит до 48bit. Най-често използваните компютърни дисплеи и браузери са в състояние да поддържат дълбочина на цвета до 24bit (16,777,216 възможни цветове). Форматът PNG позволява да се добавя алфа-канал от 8bit към RGB. Този алфа-канал добавя прозрачност към изображенията. Прозрачност може да се зададе в 256 стъпки от напълно прозрачно за напълно непрозрачно.

Internet Explorer не е в състояние да поддържа 32bit PNG изображения правилно. Този браузър поддържа пълна прозрачност само при 8bit PNG изображения.

Алфа-канал в PNG графика се използва за контролиране на прозрачността на изображението. Трите 8 bit RGB в допълнение с четвъртият 8bit алфа-канал образуват 32bit изображения. По този начин се позволяват 256 нива на прозрачност.

TIFF (Tagged Image File Format)

^[6]TIFF се използва главно за обмен на документи между различни приложения и различни компютърни платформи.Поддържа LZW метод на компресия.
Графичният формат Tagged-Image File Format (TIFF) е стар стандарт с  десетки  отчасти заменими под-формати. Проектиран, разработен и поддържан първоначално от Aldus (Adobe) с идеята да стане стандартен формат. По тази причина той е предназначен да поддържа само някои възможности. В резултат на този начин на проектиране се осигурява гъвкавост и множество възможности при начина на запазването на изображенията в TIFF формат.
Ето защо няма приложения, които поддържат всички варианти на  TIFF формат. Някои професионални приложения поддържат голяма част от вариантите на TIFF, но винаги ще има неясни варианти, които ще създават проблеми на някои приложения.

Между-платформен формат поддържан от Macintosh, Windows, и UNIX.

TIFF не се поддържа в Web. TIFF формата използва 6 различни кодиращи метода:
– No-compression
– Huffman
– Pack Bits
– LZW
– Fax Group 3
– Fax Group 4

Различава 3 различни категории от различните типове изображения:
– Чернобяло (Black and white)
– Сиво (Gray scaled)
– Цветно (Colored)

Сравнение между GIF и PNG

Заключение

Компресията намалява размера на файла. Основно се използва при растерните изображения и по-рядко при векторни изображения. Има два вида компресия:

• компресия без загуба (lossless formats)
• компресия със загуба (lossy formats)

Компресията без загубаизползва алгоритъм запазващ цялата оригинална информация за изображението. При декомпресия изображението се възстановява напълно без загуба на информация. Недостатък е, че процента на компресия е много по-нисък. GIF, TIFFи PNGса формати използващи компресия без загуба.

TIFF (Tagged Image File Format) *.tif – растерен файлов формат, чиито основни приложения са за предпечатна подготовка и обмен на документи между различни приложения и платформи.

GIF (Graphics Interchange Format) *.gif – растерен файлов формат (най-старият файлов формат за Web). Подходящ за изображения без много цветови преходи. Две версии – GIF87a, GIF89a.

PNG(Portable Network Graphics)*.png – поддържа пълна и частична прозрачност – 254 различни нива на частична прозрачност (алфа-канал). Поддържа неограничен брой цветове – 48-битов цвят. Двумерно презредово визуализиране (interlacing) за по-бързо зареждане на файла.Поддържан в Web.

Автор: Радина Станимирова Стоянова, Магистър по Клинична и консултативна психология в СУ „Св. Климент Охридски”

Даун синдром е най-често срещаната хромозомна аномалия, като проучванията посочват честота от 1/700 до 1/1000 раждания. Изправянето пред диагнозата Даун синдром не е леко за нито един родител. Успешната адаптация изисква от родителите да достигнат до разбиране за значението и последиците от диагнозата за тях и детето им, както и да преживеят и приемат чувствата на разочарование, тъга, скръб, гняв и вина. Интересът на това изследване е именно как приемат, интерпретират и как се адаптират родителите на деца с Даун синдром към факта за наличието на генетичен синдром при тяхното дете.

Целта на настоящото изследване е да се проучат половите различия в основните сфери на когнитивната адаптация и нагласите на родителите на деца с Даун синдром, както и влиянието на тези нагласи върху нивото на родителски стрес. Две основни теории осигуряват концептуалната база за определяне на областите на родителските нагласи и тяхната взаимовръзка с нивата на стрес и семейното благополучие. Теорията за когнитивната адаптация предполага, че индивидите реагират на застрашаващи ги събития чрез процес на приспособяване, който включва разрешаването на три когнитивни проблема: търсене на смисъла на събитието, опит да се постигне контрол над събитието и опит да се повиши самооценката. С всеки от тези когнитивни проблеми са свързани специфични когниции, а успешното им разрешаване зависи от способността на индивида да формира и поддържа набор от позитивни илюзии. Втората теория е моделът на семеен стрес и адаптация. Според тази теория адаптацията представлява постигането с времето на едно ново ниво на функциониране чрез процес на приспособяване и преосмисляне на значението, което се придава на цялостната ситуация.

Адаптация на семействата на деца с Даун синдром

Отглеждането на дете с вродено заболяване или друг хроничен медицински проблем е предизвикателство за семейството. Въпреки че повечето семейства са устойчиви, хроничните здравни състояния при детето могат да доведат до значителни трудности в семейните взаимоотношения и справянето с ролята на родител. За повечето родители раждането на дете е дългоочаквано и радостно събитие. Обаче, около 4% от родителите получават стресиращи новини за здравето на своето дете –  сериозно хронично заболяване, увреждане, сензорни увреждания или умствена изостаналост.  За тези родители, времето на раждането на тяхното дете може да бъде помрачено от тревога и отчаяние. В допълнение към обичайните стресори, свързани с появата на бебето, родителите трябва да се справят с много неясноти за здравето на детето им, прогнозите, честите медицински прегледи и процедури, както и допълнителната натовареност на грижата за дете със специални нужди.

Нарушенията в детското развитие засягат в по-голяма степен семейството и  близките, отколкото самото дете, особено когато нарушението е вродено или рано придобито. Раждането на дете със специални нужди води до промяна на семейното, професионално и социално функциониране. Докато някои от родителите формират задълбочаващо се чувство за вина за състоянието на детето си, за други е характерно отричането и пренебрегването на проблема. Истински важните въпроси в такива случаи са как родителите се адаптират към състоянието на своето дете, през какви етапи преминава тази адаптация и кои са емоционалните, социални и когнитивни аспекти на реакциите на родителите спрямо състоянието на тяхното дете.

Адаптацията се дефинира като непрекъснат процес, в който родителите са в състояние чувствително да разчитат и да реагират на сигналите на детето им по начин, благоприятен за здравословното развитие, и може да служи като фокус при интервенциите за подобряване на родителското и детското функциониране. Възприятията на родителите, техните мисли и емоционални реакции към състоянието на детето са ефективни пътища за насърчаване на адаптацията. По тази причина е необходимо както за специалистите от помагащите професии, близките, така и за самите родители, да познават и разбират възможните емоционални реакции и кризисни моменти в процеса на адаптация.

В допълнение на стреса, свързан с трудностите в отглеждането на дете с вродено или хронично заболяване, родителите преживяват психологически стрес и разочарование, когато тяхното дете не оправдае техните надежди и очаквания за здраво дете. От тази перспектива, много родители преминават през процес на скърбене, след който повечето от тях се възстановяват. Това възстановяване се изразява в  актуализация, реконструкция и промяна на надеждите и очакванията, които са имали преди раждането на тяхното дете, във връзка  с реалността на действителната прогноза за детето им. Когато се роди дете със специални нужди, родителите трябва да позволят да си отидат и да скърбят за своите очаквания и представи за детето, за което са се надявали.  Изграждането на представа за тяхното действително дете улеснява способността на родителите за чувствителен отклик към детето, като по този начин се насърчава сигурната връзка с детето.

Всички потенциални родители имат фантазии за техните деца и бъдещето им. Тези надежди и мечти се интензифицират през бременността. Родителите си представят какъв човек ще бъде детето им, отношенията, които ще имат с него или с нея, гордостта и радостта, които ще преживеят като родители. Тези мечти са нормална част от процеса на привързване. Те подготвят родителите да формират привързаност към безпомощното и зависимо новородено, което скоро ще се появи, и помагат на родителите да направят продължителната и трудна саможертва и усилия, необходими за отглеждането на деца. Обаче, големите надежди и очаквания могат да бъдат и пречка. Те могат да бъдат разбити, когато се роди дете със заболяване или увреждане.

Много родители на деца, родени с дългосрочни дефицити или заболявания, говорят за първоначални чувства като шок, мъка, гняв, срам и недоверие, които са били с различна интензивност и продължителност. Тези родители тъгуват за изгубеното си перфектно дете. Гневът, нормална реакция на загуба, може да бъде насочен навън, към някой от елементите от средата (макар и рядко към детето) или навътре, към себе си, задълбочавайки депресията. Когато родителите се питат „Защо това трябваше да се случи?“, те търсят у себе си предишни грехове или някаква биологична причина. За майката провалът й да роди перфектното дете може да се отрази на чувството й за адекватност и лична стойност. Това е разбираемо, защото току-що роденото дете все още се възприема като нейно продължение, а дефицитът у него е и неин дефицит.

За много от тези родители с раждането на дете с вродено заболяване започва сложен процес, подобен на тежка загуба. Много родители и професионалисти не успяват или доста трудно разпознават този процес на скърбене и адаптация. Едно от усложненията е в идентифицирането за кого скърбят родителите. Физически тяхното бебе не е загубено, то е там при тях. Напротив, тези родители скърбят за детето, за което са се надявали – очакваното дете, което никога няма да се появи. Родителите трябва да коригират своите очаквания и надежди за своето дете изправени пред значителната несигурност, породена от прогнозите за здравното, моторно, интелектуално и социално развитие на детето им.

Обичайни реакции на родителите при съобщаване за заболяването/ увреждането на детето:

• Чувстват се опустошени, поразени и травмирани от новината
• Шок, отричане, сковаване, недоверие
• Чувство за криза и объркване, когато се опитват да се справят с новините за диагнозата на детето
• Чувство за загуба на детето, за което са се надявали
• Преживяване на реакция на скръб, подобна на преживяването на загуба на близък човек
• Очакванията и надеждите за бъдещето са изправени пред предизвикателство или разрушени
• Чувства на вина, отговорност и срам
• Силен гняв насочен към медицинския персонал и професионалистите, които работят с детето
• Понижаване на самооценката и чувството за ефективност, когато чувството на родителите за себе си като грижещи се и защитаващи е изправено пред предизвикателство
• Брачните и другите семейни отношения са сериозно обтегнати. Обичайните семейни практики са нарушени

Родителите се адаптират ефективно чрез интеграция на реалността и фактите, свързани със състоянието на детето им и тяхната емоционална реакция на диагнозата. Тази интеграция е показателна както за представата, която изграждат за своето дете, така и за отношенията с него, начинът, по който възприемат и приемат детето.

Основните показатели за ефективна адаптация и приемане на състоянието на детето са обобщени в следната таблица:

Адаптацията предполага един непрекъснат процес, няма финален етап на абсолютно приемане от страна на родителите. Напротив, понякога скръбта и други противоречиви емоции се задържат или се появяват отново. Когнитивно, родителите трябва да достигнат до разбиране за значението и последиците от диагнозата за тях и за детето им. Трябва ясно да разберат информацията за тяхното дете и неговото състояние. Емоционално, родителите трябва да преживеят, приемат и изразят чувствата на разочарование, тъга, скръб, гняв и вина, които разбираемо могат да съпровождат новината, че тяхното дете има сериозно увреждане. В допълнение, стресираните родители трябва да преминат през интензивните негативни чувства, за да преживеят удоволствията, възнаграждението, радостите и връзката с реалното им дете. Това не означава, че те няма да се чувстват притеснени за състоянието на детето им, но че тези чувства няма да бъдат така силни или преобладаващи, както първоначално.

Много родители, които имат дете със специални нужди успяват да се справят и адаптират сами и сравнително бързо. Сигналите, че родителите имат проблем с адаптацията към детето със специални нужди, са различни. Понякога родителите  остават свръхангажирани с негативни емоции, свързани с диагнозата на детето им. При такива интензивни емоции на родителите се предполага, че те са получили новините наскоро, когато в действителност са минали години. Други родители отричат всякакви негативни чувства или разочарование относно диагнозата на детето им. Тези родители изглежда, че идеализират детето си и тяхната роля на грижещи се.

Предизвикателствата пред адаптацията към диагнозата на детето са:

Дистрес

• Възможно е родителите отново да преживеят скръбта на всеки нов етап от развитието, който тяхното дете не успее да достигне
• Доминиране на вина, гняв и обвинения

 Несигурност

• Когато последиците от диагнозата са неизвестни
• По време на първите месеци детето може да не изглежда различно от останалите и може да постигне напредък в развитието в някои области

Избягване

• Отричане и потискане на негативните чувства у родителите към детето им
• Семейството и приятелите може да не са склонни да признаят разочарованието и тъгата от новините и да бъдат прекалено оптимистични и да се фокусират само върху позитивното

Изолация

• Членовете на медицинската общност могат да се проявят като нечувствителни, емоционално отдръпнати и да не съумеят да се свържат с родителите
• Семейството и приятелите може да се отдръпнат от родителите или родителите да ги отблъснат

Например, родителите могат да разберат, че детето има сериозни двигателни увреждания и няма да може да ходи, но могат да минат години преди те реално да преживеят емоциите. Те може да не осъзнаят напълно скръбта си, докато не видят как детето им не може да ходи, докато неговите връстници го правят. На всяко ново стъпало от развитието, е възможно родителите да изпитат нови емоции, свързани със състоянието на детето. Тези задръжки в развитието са стресиращи за родителите. Те могат да се опитват да контролират своите мисли и чувства, но те да се пробуждат отново и отново. По тази причина е важно програмите за интервенция да помагат на родителите да разберат текущите предизвикателства на отглеждането на дете със специални нужди и да развият увереност и необходимите умения да се адаптират не само към настоящите, но и да предвиждат бъдещите промени и да могат да се адаптират в съответствие с тях.

Теоретична основа и методика на изследването

В настоящото изследване са участвали общо 77 родители (45 жени и 32 мъже) на деца с Даун синдром на различна възраст. Изследваните лица са разделени в две групи по пол. Изследването е проведено чрез психологически въпросници под формата на електронен формуляр, който беше изпратен по имейл до родителите на деца с Даун синдром, които се съгласиха да се включат в изследването. Контактът с родителите е осъществен посредством Сдружението на родителите на деца с Даун синдром. Използвани са два самооценъчни въпросника: Kansas Inventory of Parental Perceptions за изследване на нагласите на родителите, свързани с когнитивната адаптация и  Parental Stress Scale за изследване на родителския стрес. Както във връзка с нагласите, така и по отношение на  родителския стрес се отчитат възприятията на родителите, свързани единствено с тяхното дете с Даун синдром. Резултатите са обработени със статистически пакет SPSS 16.0.

Методиката Kansas Inventory of Parental Perceptions (1992) е разработена за изследване на нагласите на родители, които имат дете със специални нужди. Изследователите се насочват отвъд идентифицирането на стресорите и негативното влияние на нарушенията в развитието на детето за семейството. Вместо това те започват да изследват факторите, свързани с успешното справяне с тези проблеми. Родителските нагласи се сред факторите, които се асоциират с успешния копинг.

Kansas Inventory of Parental Perceptions е създаден да измерва 4 области от нагласи сред родителите на деца с нарушения в развитието. Всяка от четирите части на методиката представлява отделен изследователски инструмент:

1. Позитивен принос (Positive Contributions): Възприемането на семейния член с нарушение в развитието като източник на положителен принос.
2. Социални сравнения (Social Comparisons): Сравняване на себе си, семейството и / или семейния член с увреждане с подобни или различни други.
3. Приписване на причини (Causal Attributions): Приписване на определена причина за нарушението в развитието на съответния семеен член.
4. Овладяване/ Контрол (Mastery/Control): Преживяване, че индивидът има контрол над ситуацията или силата да повлиява на възможните решения и последствия за семейния член с увреждане.

Дименсии на четирите типа родителски нагласи:

Две основни теории осигуряват концептуалната база за определяне на четирите области на родителски нагласи и изследването на тяхната взаимовръзка с нивата на стрес и семейно благополучие: теория за когнитивната адаптация и теорията за семеен стрес и копинг.

Теория за когнитивната адаптация – Cognitive adaptation theory предполага, че индивидите реагират на застрашаващи ги събития чрез процес на  приспособяване, който включва разрешаването на три когнитивни проблема: търсене на смисъла на събитието, опит да се постигне контрол над събитието, и опит да се повиши самооценката. С всеки един от тези когнитивни проблеми са свързани специфични когниции. Успешното разрешаване на тези проблеми зависи от способността на индивида да формира и поддържа набор от илюзии. Илюзиите  не са задължително противоположни на известните факти, а по-скоро представляват начин на възприемане на фактите в определена светлина, понеже една различна перспектива би довела до по-малко позитивна картина. Позитивните илюзии се асоциират с щастие и удовлетворение, способността да се грижим за другите и способността за творческа и продуктивна работа. Илюзиите могат да създадат самоизпълняващо се пророчество, което служи да ни окуражи да вложим повече усилия, когато попаднем в ситуации, които от обективна гледна точка, имат слаба вероятност за успешен изход.

Търсене на смисъла. С този проблем са свързани два типа когниции. Първият е свързан с анализ на причините, поради които се е случило събитието и какво го е породило. Другите са свързани с оценяване на значението на събитието в контекста на живота.

Овладяване и контрол. С тях са свързани два типа когниции, включващи директен и индиректен контрол. Директният контрол е свързан с вярването, че може лично да се предприемат активни действия за контрол на събитието или за предотвратяване на  повторната му поява. Индиректният контрол е свързан с вярването, че дори да нямаме личен контрол върху случилото се или повторението му, то може да бъде контролирано от други (напр. лекари, терапевти). Балансираното възприемане на директен и индиректен контрол се свързва с позитивното приспособяване.

Повишаване на самооценката. Когнитивните механизми свързани с тази тема включват низходящите социални сравнения, възходящите социални сравнения и извеждането на ползи. Тези механизми имат за цел да подобрят способността да се фокусираме върху позитивните страни на ситуацията и да ограничим възприемането на себе си от своя гледна точка и от гледна точка на другите като жертва. Низходящите социални сравнения са себеподкрепящи сравнения, които се правят между себе си и другите, които се възприемат като по-неблагополучни. Възходящото социално сравнение е сравнение между себе си и другите, които могат да се възприемат като  по-добре справящи се, в опит да се научим да се справяме по-ефективно.

Извеждането на ползи е схващането, че събитието ни е донесло определени ползи.

Теоретична взаимовръзка между четирите нагласи и когнитивните аспекти на адаптацията:

Аспекти на когнитивната адаптацията

Теория за семейния стрес и адаптация – Моделът ABCX. Основната концепция на АВСХ моделът за семейната криза предполага, че Факторът А (стресовото събитие) взаимодействайки с Фактор B (ресурсите на семейството за посрещане на кризи), както и с Фактор С (представата на семейството или тяхната дефиниция за стресовото събитие), произвеждат Фактор Х (кризата). Фокусната точка на този модел е взаимодействието между предкризисните променливите A, B, и C, тяхното влияние върху Фактор X и тяхната роля в определянето на различната способност на семействата да се справят с последиците от стресови събития или преходи. Тези предкризисни променливи предопределят дали ще се стигне до криза и ако това стане, каква ще бъде степента на кризата.

Двойният АВСХ модел. McCubbin & Patterson (1982) разширяват  ABCX модела за семейната криза на Hill и идентифицират ключовите измерения на семейното следкризисно поведение, съществени за адаптацията. Следкризисните променливи осигуряват по-прецизно разбиране относно това защо някои семейства са способни да се справят по-ефективно с трудностите от други. Основният концепт на този модел, семейната адаптация, е резултатът от усилията на семейството да достигне едно ново ниво на балансираност след семейната криза. Адаптацията представлява постигането с времето на едно ново ниво на функциониране чрез процес на приспособяване, който служи за запазване на единството на семейството, улесняване на благосъстоянието на членовете на семейството и подобряване на семейната система.

Фактор С представлява начинът, по който семейството възприема стресовото събитие, нивото на стрес, което асоциират със събитието преди и след кризата, броят събития, които са натрупали като опит в живота си и значението, което му придават за цялостната ситуация в семейството. Фактор С е свързан с преосмисляне на ситуацията, придаване на  смисъл или свързване с религиозни вярвания.

Стрес. Стресът е основен концепт в АВСХ и Двойният АВСХ модел. Той се характеризира с напрежение, страничният продукт на дисбаланса, който настъпва, когато изискванията към семейството надвишават техният капацитет да ги посрещнат. Продължителното напрежение породено от непреодоления стрес може да доведе до семейна криза или свързано със стреса заболяване на някой от членовете на семейството. Стресът може и да не достигне размерите на криза, ако семейството е в състояние да използва наличните ресурси и да определи ситуацията по начин, който да успее да устои на промяната в семейната система.

Теорията за когнитивната адаптация осигурява концептуалната основа на методиката, която изследва тези четири нагласи, тяхната роля като стратегии за справяне и връзката им с позитивната адаптация на родителите на деца с нарушения в развитието. АВСХ и Двойният АВСХ модел служат за теоретична основа за поставянето и проверката на хипотезите относно ролята на нагласите, Фактор С – преосмисляне на ситуацията и придаване на смисъл.

Parental Stress Scale представлява самооценъчен въпросник, който изследва нивата на преживян стрес от родителите, като се взимат се под внимание позитивните и негативните, „стресиращи” ефекти на родителстването. Родителския стрес е различно понятие от стреса по принцип. Родителският стрес е специфично обвързан с ролята на различни фактори, свързани с родителстването – например как родителят възприема отношенията с детето си, чувства ли се приет, подкрепян и обичан, как възприема родителската си роля и пряко зависи едновременно от характеристиките на детето и характеристиките на родителя. Всяка особеност в поведението на детето влияе върху родителя, и обратно, всяка особеност в поведението на родителя влияе върху детето, като съответно родителският стрес отразява пряко нивото на взаимодействие, пълноценност и удовлетвореност в системата родител-дете. Когато отношенията между родителя и детето му са добри, родителският стрес е нисък. Когато има някакъв проблем в отношенията родител-дете, проблем в комуникацията, проблем само при детето, проблем само при родителя, това пряко се отразява на родителския стрес, който става висок.

Резултати от изследването и изводи

Според резултатите се откриват различия в нивото на някои от използваните нагласи в четирите сфери на когнитивна адаптация при майките и бащите. По-високите нива на нагласите означават по-голяма яснота, по-висока степен на съгласие и че съответната нагласа е по-силно застъпена. Майките в изследването оценяват  позитивния принос от раждането на дете с Даун синдром за тях и за семейството им с по-високи стойности в сравнение с бащите в категориите свързани с разбирането на целта и смисъла на живота, личностовото израстване и зрялост, разширяване на социалната мрежа от контакти. Майките в по-голяма степен правят възходящи благоприятни социални сравнения, т.е. сравняват себе си, своите деца и семейства с други, които се справят по-добре с проблемите в опит да се поучат от тях и да развият уменията си. По отношение на приписването на причина за състоянието на своето дете и неговото значение в контекста на живота, майките в по-голяма степен определят състоянието на своето дете като резултат от физиологични причини, съдба или шанс и са по-склонни към самообвинения в сравнение с бащите. Майките определят по-високи степени на личен контрол и контрол от страна на специалистите, обвързани с грижата за детето. Това се свързва с по-голяма увереност  от страна на майките, че могат да овладяват и да се справят с изискванията на грижата за дете със специални нужди.

Бащите на деца с Даун синдром в изследването в по-висока степен възприемат позитивния принос на своето дете по отношение на кариерното израстване, т.е. считат, че тяхното дете с Даун синдром е стимул за тях да се развиват в професионално отношение. Бащите определят по-висока степен на гордост и сътрудничество със своите деца в сравнение с майките. Тази скала изследва гордостта, която изпитват родителите от постиженията на своите деца в обучението, изкуствата, спорта и как родителите определят способностите на своите деца да участват пълноценно в дейностите на семейството.

Не се откриват различия по отношение на позитивния принос в категориите свързани с учене чрез опита със специфични житейски проблеми, нивото на щастие и удовлетворение, лична сила и семейна близост, яснота по въпросите на бъдещето. Няма разлика за двата пола и по отношение на социалните сравнения по подобие (с деца и семейства, които се справят по подобен начин), низходящите (с деца и семейства, които се оценяват като не толкова добре справящи се) и възходящи неблагоприятни сравнения (с деца и семейства, които се оценяват като по-добре справящи и това се свързва с отчаяние). И двата пола в еднаква степен определят, че състоянието на детето им е свързано с някаква специална причина или цел, както и че е по вина на специалистите.

По отношение на нагласите, свързани с позитивния принос при родителите и от двата пола се наблюдават стойности над средното ниво, което означава, че родителите на деца с Даун синдром в изследването извеждат множество позитивни последствия, свързани с тяхното дете. Тези резултати се свързват с успешна адаптация, преосмисляне и преформулиране на значението, което оказва раждането на дете с Даун синдром за семейството. По отношение на приписването на причина за състоянието на детето най-високи стойности има в категориите Съдба/Шанс и Специална причина/ цел и при двата пола, докато резултатите за Физиологична причина, Вина на специалистите и Самообвинения са под средното ниво. Тези резултати отново се свързват с позитивно преформулиране на причините за състоянието на детето. По отношение нивото на овладяване и контрол над събитието и двата пола имат резултати над средните, с по-високи стойности при жените. Балансираното възприемане на директен и индиректен контрол се свързва с позитивната адаптация. По-високите стойности при тези субскали говорят за  по-голяма увереност от страна на родителите, че могат да се справят с предизвикателствата на грижата за детето, както и увереност, че специалистите могат да повлияят благоприятно на развитието на тяхното дете. По отношение на социалните сравнения най-често се използват сравненията по подобие, както и възходящите благоприятни сравнения – с нива над средните. Важно е да се отбележи, че социалните сравнения се правят в опит да се повиши самооценката и компетентността на родителите и в тази връзка по-високите стойности на тези субскали отново се свързват с позитивно приспособяване на родителите към изискванията на родителската роля.

Според резултатите за нивата на родителски стрес не се откриват значими различия между майките и бащите, което води до отхвърляне на първоначалното допускане. Майките и бащите на деца с Даун синдром не се различават по нивото на родителски стрес. Има данни в литературата, които потвърждават резултатите от настоящото изследване за сходни нива на родителски стрес при майките и бащите на деца с Даун синдром. Според Cuskelly, Hauser-Cram & Van Riper (2009) нивата на родителски стрес при майките и бащите не се различават, въпреки че родителите отговорят по различен начин на напрежението, свързано с отглеждането на дете със специални нужди. Съществено влияние оказва не само определеното ниво на стрес като цяло, но е важно да се изследват различните модели на родителски стрес при майките и бащите на деца с Даун синдром поради различието във функциите при родителите от двата пола. Следващи проучвания по темата биха могли да се насочат към изследване на моделите и дименсиите на родителския стрес.

Нивото на родителски стрес при родителите от двата пола е около средните стойности на скалата. Тези резултати се свързват с удовлетворение от родителската роля, по-позитивно възприемане на детето и увереност в способността да се справят ефективно с родителската функция за разлика от по-високите стойности на скалата.

По отношение на хипотезата за влиянието на възрастта на детето върху нивото на родителски стрес отново не се откриват статистически значими различия между различните възрастови групи и при двата пола, което означава, че възрастта на детето с Даун синдром не оказва влияние върху нивото на родителски стрес при родителите в извадката и първоначалното допускане се отхвърля. Тук е важно да се отбележи, че в литературата има данни за увеличаване на нивото на родителски стрес при по-големи деца. Тези резултати обаче се базират на дългогодишни проучвания и по-големи извадки.  Следващи проучвания по темата могат да се насочат към дългосрочно проследяване на измененията на родителския стрес във връзка с променящите се изисквания на грижата за дете с Даун синдром.

Хипотезата за връзката между нивата на позитивен принос и родителски стрес се приема за всички субскали, с изключение на Кариерно израстване. Резултатите показват, че по-силното възприемане за учене от опита със специфични проблеми, щастие и удовлетворение, лична сила и семейна близост, разбиране на целта и смисъла на живота, яснота по въпросите на бъдещето, личностово израстване и зрялост, разширена социална мрежа, гордост и сътрудничество с детето се свързват с по-ниски нива на родителски стрес при тези родители.

По отношение на хипотезата за влиянието на социалните сравнения върху нивото на родителски стрес данните показват, че социалните сравнения, които правят родителите с подобни на тях и с такива, които не се справят толкова добре, се свързват с по-ниски нива на родителски стрес. По-високите нива на социални сравнения с родители, които се справят по-успешно се свързват с по-високи нива на родителски стрес. Тези резултати потвърждават първоначалната хипотеза.

Според резултатите за влиянието на причината, която приписват родителите за състоянието на своето дете може да се направи изводът, че по-голямата увереност от страна на родителите, че състоянието на детето им е поради специална причина или цел се свързва с по-ниски нива на родителски стрес, докато допускането, че състоянието на детето е по-вина на специалистите или по вина на самите родители се свързва с по-високи нива на родителски стрес. По отношение на категориите Съдба/Шанс и физиологична причина няма взаимовръзка с нивото на родителски стрес.

По отношение на хипотезата за връзка между нивото на овладяване и контрол и нивото на родителски стрес не се открива такава връзка както по отношение на личния контрол, така и по отношение на контрола от страна на специалистите и първоначалното допускане се отхвърля.

Анализът на резултатите показва, че нагласите и възприятията на родителите, свързани с тяхното дете с Даун синдром, влияят по различен начин на нивата на родителски стрес и следователно проучването на всички аспекти на когнитивната адаптация на родителите може да допринесе за по-прецизно насочване на психологическите интервенции и подобряване на родителското и семейното функциониране.

Адаптацията на родителите е непрекъснат процес и включва множество когнитивни, емоционални и поведенчески фактори. Възможността да се изведат и концептуализират позитивните последствия, които семейството приписва на появата на дете с Даун синдром, възможностите за развитие в личен и семеен план, произтичащи от справянето с трудни житейски обстоятелства, са важна насока за подпомагане на адаптацията на родителите и редуциране на стреса, свързан с родителската функция на всеки етап от развитието на детето.

Широко се споделя мнението, че активното участие на семейството в терапията и интеграцията на деца със специални нужди е изключително важно. Включването на родителите в планирането и реализирането на интервенциите е съществено не само за повишаване на ефективността на терапията, но също така и за подобряване на адаптацията на самите родители. Посредством активното ангажиране на родителите с дейности, свързани с грижата и развитието на дете се повишава на първо място тяхната увереност, че имат влияние и контрол над ситуацията и могат да допринесат за благополучието на своето дете. При съвместното планиране на целите и интервенциите е важно да се отчитат реалните възможности на детето, понеже изграждането на свръхочаквания и поставянето на непостижими цели може да има отрицателен ефект и за двете страни.

Перспективата за развитието на силите и възможностите за справяне на семействата и позитивния принос на децата със специални нужди оказва влияние и върху обществените нагласи като цяло. В крайна сметка от значение е не само събитието, пред което се изправя семейството, а по-скоро начинът, по който се интерпретира и възприема, оказва влияние върху стреса и реакциите на това семейство. Много е писано за нарушенията в развитието и социалната им оценка, за трудностите, с които неизменно се асоциират и социалните ограничения. Стигмата, обаче, е резултат от социалните нагласи, свързани с негативното влияние на нарушенията в развитието върху семейството и именно затова е важно повече да се проучват позитивния принос на децата със специални нужди за семействата и за обществото като цяло.

В обобщение може да се изтъкне, че има съществени различия в нагласите на родителите на деца с Даун синдром от двата пола в някои аспекти на когнитивната адаптация. Въпреки различните родителски функции, майките и бащите на деца с Даун синдром не се различават в нивата на родителски стрес. Родителите и от двата пола определят множество позитивни аспекти, свързани с грижата за дете с Даун синдром и определят ниво на родителски стрес в рамките на средни стойности. Резултатите от изследването показват, че нагласите и възприятията на родителите, свързани с тяхното дете с Даун синдром, влияят на нивото на родителски стрес. Изследването на нагласите и възприятията на родителите във връзка със състоянието на тяхното дете и последствията за семейството може да бъде информативно с оглед психологическата подкрепа на семейства на деца със специални нужди.

Автор: Лизбет Любенова

Първата световна война и последвалият Ньойски диктат са съпроводени с дестабилизация не само на старите предели на България, но и на делото на Екзархията в земите, населени с българско население. За пореден път нашите митрополити са прогонени от своите епархии, а опитите им да защитят своето паство по линия на междуцърковното общение са обречени на неуспех. Независимо от това техните икуменически контакти се вплитат в дипломатическите усилия на страната да получи международна подкрепа и един по-справедлив мир, отчитайки обективните обстоятелства на обединителната мисия като основна мотивация за включването във войната. В настоящето кратко изследване ще обърнем внимание именно на тези усилия на нашите архиереи, при които водеща роля имат владиците от българските епархии в Македония.

При завръщането си екзархийските митрополити заварват едно политическо безвремие вътре в страната, породено от разместването на социалните пластове, отстраняването на старите партии от власт и доминирането на левите сили, които обаче нямат никакъв опит в управлението. Вместо народна консолидация за спасяване на страната от разгром, противопоставянето поражда силна обществена конфронтация, която допълнително разединява населението. Времето се оказва преломно и за самата църква, която влиза в пореден конфликт със светската власт, без това да допринесе за повдигане на нейния авторитет и влияние върху миряните. Вътре в самата духовна институция протичат процеси на смяна на поколенията, тъй като по естествени причини голяма част от старите архиереи си отиват, а заедно с тях и неосъществените им идеали. Младото поколение духовници има друг манталитет и нагласа – то е меркантилно, практично и силно политизирано. Завърналите се митрополити няма да бъдат равнопоставени и на своите „Братя во Христе”, тъй като остават лишени от епархии и само малцина ще успеят да се вградят в управлението на църквата.[1] Независимо от тази комплицирана ситуация в страната все още има общественици, които силно вярват във възраждането на църквата. Така на 7 декември 1918 г. Евтим Спространов пише на митрополит Борис Охридски: „Векът е на демокрацията. Виждате, че вековни династии и корони се чупят. Народите зимат съдбините в ръцете си. Нужно е и църквата да се демократизира… Стига вече сме вървели по стария шаблон. Времето е вече изминало за подобна дейност. Вие и другарите Ви, които имате просветен ум и които милеете за успеха и благото на Българската народна църква – а тя е българският народ, не чакайте той да вземе своето чрез разкол и революция, а дайте му го сами, дайте му правата, за да стане тя наистина народна, каквато е била в апостолските времена, каквато е била и в началото на нашата история и през време на възраждането й”.[2]

Независимо от добрите пожелания трябва да се има предвид, че възможностите на Българската православна църква в международен план не са особено големи. Заради схизмата от 1870 г, тя няма каноническо общение с останалите православни църкви, повечето от които принадлежат на държави, воюващи против нашата страна. Затова не е изненадващо, че заради късогледата политика на Цариградската патриаршия мнозина български архиереи активизират икуменическите си контакти. Така на 27 декември 1918 г. митрополитите от българските епархии в Македония подават следното „Прошение” до Негово Високопреосвещенство Кентърберийският архиепископ – председател на Всемирния съюз за международно приятелство чрез църквите:

„Ваше Високопреосвещенство,

Имайки предвид живите симпатии на великия английски народ към борещото се за свобода и правда македонско-българско население и искрените хуманни грижи на английските държавни мъже и общественици за облекчение тежката участ на това население през турския режим, ние, долуподписаните смирени во Христе македоно-български архиереи – бежанци, отправяме към Ваше Високопреосвещенство следнята молба, за да окажете на нашето осиротяло паство, поради любовта Христова, спасителна помощ”.

По-нататък в „Прошението” се изтъква, че в древността Македония е люлка на българската просвета и книжнина, както и просветителка на целия славянски свят, тъй като апостолите Кирил и Методий са родени в  Солун. След прогонването на техните ученици от немското духовенство в Моравия, те се завръщат в България, където Климент Охридски става български епископ. Подчертава се ролята на старобългарската книжнина за християнизацията на културата на руси, румънци и сърби. Споменава се за съдбата на българската Охридска архиепископия, ликвидирана от гърците в 1767 г. В „Прошението” са изредени имената на редица възрожденски книжовници, сред които са Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, автори на редица книги на български език. Сред знаковите събития в борбата за българщина в Македония се посочва искането на скопските българи в 1829 г. на замяна на гръцкото духовенство с българско, както и откриването в Солун на първата българска печатница в 1835 г. За духовното приобщаване на македонското население свидетелства и факта, че в Църковно-народния събор от 1872 г. участват делегати от Скопска, Велешка, Охридска, Битолска, Воденска и др. епархии. Триумфалното посрещане на първия български митрополит Натанаил Охридски също свидетелства за българското самосъзнание на македонското население. В „Прошението” се привеждат и редица международни политически ангажименти, каквито са решенията на Цариградската европейска конференция от 1876 г. и Сан-Стефанския договор, които включват Македония в пределите на България. Не се спестява и егоистичната политика на Великите сили, които разпокъсват българския народ на Берлинския конгрес, както и реакцията на населението, въстанало срещу връщането му под турска власт.

По-нататък в изложението българските митрополити коментират новите злини, извършени от сръбската и гръцка пропаганди, както и т. н. „мохаджирско движение” след 1908 г. – резултат от политиката на  младотурците да насърчават мюсюлманската емиграция в Македония. Неразрешеният национален въпрос довежда до Балканската война, но Букурещкият мирен договор поставя българите в ново тежко положение. Те вече са поделени между сърби и гърци, които ги обезличават национално. „Всички български училища бидоха затворени; българските владици, свещеници и учители – малтретирани и изгонени; монасите от българските монастири – изклани; по-видните български граждани – интернирани и избити. Кървав терор разсипа градената с тежък труд в течение на 50 години българска култура” – пишат владиците.

И тъй като Кентърберийският архиепископ все пак принадлежи към страна, воюваща с България по време на Първата световна война, българските митрополити се чувстват задължени да дадат пояснение за военния избор на България. „Свободните българи, ужасени от тази Голгота, се хвърлиха срещу потисницата Сърбия, без да имат нито капка омраза към нейните велики съюзници – Англия, Франция и Италия, нито пък любов към своите нови съюзници – Германия, Австрия и Турция. Коректното поведение на българския народ, правителство и армия спрямо силите от Антантата, доказва това наше твърдение” – пишат те. След тригодишна отбранителна война, днес в Македония върлува сръбската „Черна ръка”, чиято цел е с терор и насилие да направи от всички българи „прави сърби”.

Обръщайки се към архиепископа на Кентърбъри, владиците привеждат аргументи от известната навремето книга на Х. Н. Брайлсфорд „Лигата на народите”, в която на страница 97 се твърди, че Македония в своето мнозинство „не е сръбска по раса и език, а е ноторно, даже фанатически, българска по родство и избор”. Знаем, казва те, че „вековните страдания, борби и жертви – особено през последните години – правени винаги с цел да се обединят македонските с останалите българи, са приближили съдбата на Македония твърде много до Христолюбивото сърдце на Ваше Високопреосвещенство”. Затова „ние апелираме към Вас да се застъпите, гдето трябва, щото английската армия в Македония да вземе под своя закрила беззащитното българско население и да не допусне за него нови беди и страдания.

Апелираме към Вашето человеколюбиво сърдце да издигнете авторитетния си глас, подобно на Великия Гладстон, в защита на националните и човешки права на нашето нещастно паство, като действате пред правителството на Великобритания да стори зависящето за облекчение режима в Македония, а именно: да се даде гражданска администрация на местното население; да му се предостави правото свободно да отвори своите народни училища, църковни общини и културни дружества; да се гарантира възвръщането на македонобългарската интелигенция и стоението й там; да се запази и нашето законно кириаршество върху епархиите ни”.

В заключение прогонените от Македония български владици казват: „Ние се надяваме, че Ваше Високопреосвещенство и великата английска нация сте убедени, какво македонският въпрос е бил винаги и продължава да бъде един въпрос за българската народност на нейното население; заради това ние бихме се счели за много щастливи, ако нашето нещастно паство би имало възможност, посредством един плебисцит, извършен даже преди общата Конференция на Мира, да се изкаже в пълна свобода и нека тогава да се съедини то с онази нация, с която е родна по кръв, по език, по история, по традиции, по обичаи, по култура и по страдания. Ние сме убедени, че готовността, която великата английска нация показва за облекчение участта на поробените малки народности, ще бъде показана и на многострадалното македонско население. И колкото по-скоро се свършат тези страдания, толкова по-добре. Нашето осиротело паство очаква с нетърпение да удари най-сетне и за него този дългоочакван час!..”

Накрая митрополитите изразяват надежда, че „това мило посредничество от страна на Ваше Високопреосвещенство, ще извика сърдечна благодарност у многоизмъченото българско паство и вечно ще привърже към великата английска покровителка както него, тъй и целия български народ”. Под писмото, написано в София на 27 декември 1918 г., стоят подписите на митрополитите Пелагонийски, Велешки, Скопски и Охридски.[3]

След отпътуването на госта Пелагонийски Авксентий и Охридски Борис депозират в Синода препис от посланието си до него, в което те, съвместно с Велески Мелетий и Скопски Неофит „го молят да се застъпи за подобрение и облекчение участта на възлюблените паства в богохранимите им епархии”. Върховната църковна управа „благопожелава” да се вземе във внимание „от надлежното място представеното послание и се добие очаквания резултат”.[4] Каквито и симпатии да има Кентърберийският архиепископ, никакви реални последици няма от този апел към него. Той показва само усилията на църквата, да въздейства по дипломатически път за подобряване съдбата на българското население в Македония. А „надлежното място”, където е препратено посланието, отдавна е проиграло историческия си шанс да направлява в правилна посока съдбините на човечеството.

Дипломатическите усилия на Българската православна църква отново се активизират, когато на 23 февруари 1919 г. в София пристига Устминстърският кардинал, Негово Високопреосвещенство архиепископ Франсис Бърнс. Св. Синод възлага на Борис Охридски специална мисия по посещението му в София. На гарата гостът е посрещнат от началника на английската военна мисия у нас, полковник Нейпър, от представителят на френското министерство на външните работи Анри, секретарят на царя П. Груев, д-р Д. Станчов от страна на правителството, протойерей К. Ценов като представител на Софийска митрополия и др. След посещение в  католическата черква, гостът отсяда в английската легация. Там архиепископът веднага приема командващия съюзните войски в България ген. Кретиен, комисаря на италианското кралско правителство барон Алиоти, холандския пълномощен министър Меллил и представителя на френското външно министерство Анри. Следва аудиенция на министър-председателя Т. Теодоров, на министъра на войната А. Ляпчев и министъра на финансите д-р Данев, както и на столичния кмет Д. Калинков.

По-нататък в хрониката четем: „След обяд в 2 ½ гостът прие синодалния член, Негово Високопреосвещенство св. Охридския митрополит г.г. Борис, св. Пелагонийския (Битолския) митрополит г.г. Авксентий и управляющия Велешка епархия архимандрит Антим (Димов). На приема Негово Високопреосвещенство св. Охридския митрополит г.г. Борис произнесе две речи: една от името на Св. Синод и друга от името на македонските архиереи”.

В първата реч, митрополит Борис приветства госта от името на Синода с „добре дошли” в нашата страна. Той казва, че при днешните тежки времена, които преживява българския народ, ние се считаме особено щастливи, че имаме за гост един такъв висок духовен сановник на английската църква, „пред когото можем откровено и смело да изкажем болката на Българската народна църква и на българското богохранимо паство”. Без да прави политическа преценка на последиците от войната, които донасят горчивини на нашия народ, владиката акцентира главно върху съдбата на онези българи, за които той и останалите архиереи са отговорни пред Бога. „Нашето паство днес е разпокъсано и ние не знаем каква ще бъде неговата съдба” – казва Борис Охридски. Според него, положението на българското население в Македония и Добруджа е по-тежко, отколкото по време на турското робство, защото тогава има физическо насилие, а сега – духовен терор. „Политически заинтересовани страни оспорват, че там има българско паство и желаят да го откъснат и присвоят. Как ще отсъдят политиците, ние не знаем, а че това паство е наше, ние имаме за свидетел неподкупната история и Всеправедния Бог” – допълва той.

Затова от името на Българската църква митрополит Борис си позволява да апелира към Уестминстерският кардинал като към християнски архипастир, да стане той „тълкувател на нашата скръб пред вашата велика нация”, на която се надява да вземе присърце нашата кауза и да се застъпи за нея. Владиката изразява убедеността си, че с пристигането си в страната архиепископ Бърнс ще се убеди лично в правотата на неговите думи, защото гостът идва „в името на правото и справедливостта, в името на Божията любов”. Накрая, в характерния за митрополит Борис стил, той го приветства с думите на св. Писание: „Благословен е този, който иде в името Господне!”

Втората реч, която произнася Охридският владика, е от името на македонските български православни архиереи, които по стечение на политическите обстоятелства, са отделени от своето паство. И тук в куртоазната част на речта е изразена нескритата радост, че такъв висок представител на една велика нация ни удостоява със своето внимание. В това посещение македонските владици виждат „подвига на евангелската любов, която не познава държавни граници и национални различия”. Това му дава „смелост да изкажем тежката болка, която чувствуваме заедно с нашето паство”. Като напомня, че екзархийските диоцези в Македония днес са под сръбска и гръцка власт, владиката пояснява на госта, че тяхното паство е българско по език и народно съзнание. То е такова от векове, като в старо време е дало видни дейци на общославянската християнска просвета, а в ново време цялото това население взема участие в борбата за училище и книжнина, за правото на народно самоопределение и политическо освобождение. С цената на много жертви, българите издигат катедрите, на които до скоро седят тези митрополити, за да слушат словото Божие на своя език. Те създават множество модерни светски училища, на които дори свободните балкански държави можеха да му завидят. И макар, че денят на сбъднатите надежди на македонското население настъпва, много скоро то отново е разединено от своите свободни братя. Така „оскудението от християнска любов между едноверни и близки по участ балкански народи, хвърлиха паството в нови нещастия”. Всички македонски владици са прокудени повторно от своите катедри, чужда власт обсебва църквите ни и вече дума не може да става за българско училище, книги или реч. Според митрополит Борис, това нещастно  население не може да се счита отговорно за политическите грешки, които други са направили в негово име. Днес, след Бога, този народ възлага надежди на великите просветени нации в християнска Европа, които стоят по-високо от дребните балкански ежби. Затова и те се осмеляват да помолят високия гост, да бъде застъпник за това многострадално наше паство пред онези високи места, където авторитетният му глас на висш духовник се слуша. „От името на своите македонци ние заставаме пред вас и във ваше лице пред просветения християнски свят и ви молим, подобно на македонеца, който във видение се яви на Св. апостола Павла в Троада и рече: мини в Македония и ни помогни /Деян.16:9/.” – завършва словото си митрополит Борис.

Кардиналът отговаря и на двете речи. Той съобщава, че идването му в България е във връзка с възложената му от римския папа и светското правителство в Лондон мисия, да се запознае лично и отблизо с работите на Балканите. От това, което вече е чул при срещите си с видни българи и държавници в Цариград и София, и което е проследил сам из Балканите, той е научил доста нови неща, „които били от полза за българската кауза пред конференцията на мира”. Кардиналът смята за свой християнски дълг да изнесе тези неща пред съда и справедливата преценка на онези, които нареждат съдбините на цялото човечество и вярва, че ще възтържествува оная правда, на която се уповава многострадалния български народ. На приема с македонските митрополити присъства и пълномощният министър Д. Станчов, който превежда речите на български и френски език. После гостът посещава двореца.[5]

„В 4 ½ високият гост направи посещение в Св. Синод на Техни Високопреосвещенства митрополитите Борис и Авксентий, на Негово Преосвещенство викарният епископ на св. Софийска митрополия г. Варлаам и на управляющия Велешката епархия архимандрита Антима. На посещението в Св. Синод присъствуваха секретарят на Св. Синод П. Цанев, началниците на съдебното и църковно-стопанското отделение г.г. М. Гайдов и Ст. Брънчев, ректорът на Софийската духовна семинария архимандрит Павел и др. След това гостът, придружен от Високопреосвещените митрополити и присъстващите, посети големия храм-паметник”.

На другия ден в 8 ч. вечерта е дадена вечеря в двореца, на която присъства и Борис Охридски. Имената на други владици не са споменати. На 25 март 1919 г. гостът отпътува за Русе и на гарата сред изпращачите отново от владиците е само Борис Охридски, заедно с премиера Т. Теодоров.[6] Независимо от водените разговори, както и от поетите ангажименти, последиците са същите. Ньойският диктат над България е доказателство за това. Ако в миналото Великите демокрации се аргументират с опасността от превръщането на България в Задунайска губерния, разчетът на силите в Първата световна война показва, че дори руско-българското противоборство не спечелва надежден международен съюзник за нашата кауза. С Русия или против нея – резултатът в случая е един и същ.

Докато траят тези визити, Българската църква се лишава от поредния си македонски владика. На 24 февруари 1919 г. в синодалната палата умира старият и многозаслужил за родната ни църква Пелагонийски митрополит Авксентий. Опелото се извършва на 26 февруари 1919 г. в столичната катедрала от Охридски Борис, в съслужение с епископите Варлаам Левкийски и Иларион Нишавски. Тялото на архиерея е положено в двора на църквата „Св. Спас”. На опелото присъстват лица от двореца, министър-председателят и някои от другите министри, настоятелствата на македонските братства. В Синода пристигат множество съболезнователни телеграми от всички краища на страната. След погребението Борис Охридски прави визити в двореца, на министър-председателя и на министрите, които са присъствали на опелото, за да им благодари от страна на Синода за изказаните съболезнования. По същия повод той посещава и генерал Кретиен, командващ съглашенските войски в България, и му изказва благодарност за „участието, което той показал в скръбта на Българската църква”. В разговора, между другото, митрополит Борис съобщава на ген. Кретиен последните думи, които митрополит Авксентий, един ден преди своята кончина, е казал на Уестминстърския кардинал архиепископ д-р Франсис Бърнс по време на неговото посещение в храм-паметника „Св. Ал. Невски”: „Този грандиозен паметник е символ на всебългарската признателност към нашата освободителка. Нищо не може да изскубне от душата на народа ни тези искрени чувства”. Същевременно владиката не пропуска случая да изтъкне пред генерала, че Българската църква, като верен страж на националното съзнание и вдъхновителка на заветните идеали на българския народ, както през миналите Балканска и Междусъюзническа, така и през последната Европейка война, останала чужда на оная политика, която доведе отечеството до днешните тежки изпитания. „Българската църква винаги е подхранвала в своето паство чувството на признателност  към неговата Освободителка от тежкото петвековно робство, обаче, не е разполагала с такава мощ, щото да се бори и противопостави на ония фактори, които увлякоха българския народ в последната кървава война, резултат от която са неговите беди” – казва дядо Борис. На неговите думи ген. Кретиен отговаря, че той от пет месеца насам със зорко внимание следи съдбините на българския народ, непосредствен свидетел е на всички негови страдания и е напълно уверен в истинността на всичко онова, което митрополит Борис му излага.

Дълбоко трогнат от гореизложеното, Синодът молитствува да всели Господ Бог душата на блаженопочившия митрополит Авксентий в „селений праведних”, като отправя благодарност и на митрополит Борис за „ценните му грижи”, положени при тържественото погребение на покойния йерарх. И тъй като със смъртта на митрополит Авксентий и неговата катедра овдовява, въз основа на чл. 38 от Екзархийския устав на 13 март (22 февруари ст.ст.) 1919 г. с решение № 1741 Св. Синод назначава Охридски и Дебърски митрополит Борис за наместник на Пелагонийския митрополитски престол.[7] За решението са уведомени самия владика, Пелагонийска митрополия и Министерството на външните работи и изповеданията, като последното е замолено да снабди митрополит Борис с надлежните документи.[8] На 27 март 1919 г. министър-председателят и министър на външните работи и изповеданията Т. Тодоров издава Заповед № 63, с която потвърждава решението на Синода и „приканва надлежните власти да му оказват нужното съдействие по изпълнение на възложената му служба”. Заверен препис от заповедта е предаден на Синода на 29 март 1919 г., който от своя страна с уведомително писмо № 2015 от 3 април (21 март) 1919 г. го връчва на Борис Охридски.[9]

Св. Синод възлага на дядо Борис и грижата да ръководи изпълнението на техническата работа по написването, превода на френски език и предаването на „Мемоар”, адресиран до министър-председателите на Франция – Жорж Клемансо, на Обединеното кралство Великобритания – Дейвид Лойд Джордж, на Италия – Виторио Орландо, както и до 28-я президент на САЩ – Удроу Уилсън в Конференцията на Мира в Париж.[10] В мотивите към писмото от 28 април 1919 г.  се казва, че след печалните септемврийски събития, българският народ изживява отново тежки изпитания. Макар да положи свръхусилия за постигане на национално обединение, той не вижда осъществен своя национален идеал. Невинно пролятата през войната християнска кръв ражда надеждата, че тази „човешка касапница” няма да се повтори. Слуховете за ново политическо разединение от страна на държавите-победителки обаче пораждат опасения, че на народите ще бъде наложен един несправедлив мир, при който българското население ще попадне отново в оковите на нашите съседи. Тъй като Българската църква не може да остане безучастна към народните тежнения, по свой почин Св. Синод отправя до представителите на Америка, Англия, Франция и Италия на конференцията за мир в Париж този Мемоар, в който за пореден път ходатайства „за милост и справедливост”.[11] В края на „Мемоара” се казва: „Днес победителките-държави са възприели человеколюбивия принцип „самоопределение на народите”. В името на тоя принцип ние, духовните пастири на българския народ, смеем да се надяваме, че Божията правда ще възтържествува над всяка завист и злоба, с каквито, за жалост, сме заобиколени. Българският народ, който е дал неимоверни жертви за своето църковно и национално обединение, има основание, уповавайки се на своето народно самоопределение, да се надява да чуе вас, върховен представител на международното правосъдие, висше признание на своето право, да види осъществен своя национален идеал”.

По това време действително мнозина вярват, че програмата на американския президент Уилсън, оповестена на 8 януари 1918 г., може да реши всички етнически проблеми на Балканите и в Европа.[12] За разлика от другите мъгляви проекти за следвоенно уреждане на света, в неговите 14 точки за общ мир наистина може да се прочете, че „…отношенията между различните балкански държави трябва да бъдат приятелски уредени съгласно съветите на силите и границите на националностите. Да се осигурят на тези балкански държави гаранции за политическа и икономическа независимост и интегритет на техните територии”.[13] Сред българите, които възлагат надежди, че принципът за самоопределение на нациите ще бъде приложен, е и Старозагорският митрополит, македонецът Методий Кусев.

На 14 май 1919 г. Охридски Борис му пише, че е получил писмото му с препис от неговото изложение до американския президент „по народния ни въпрос”. Посланието на стария владика до Уилсън той преценява като излязло от сърцето. „То е безподобен въодушевен повик за правда, повик на един народен български отец, труженик и пророк. Целокупна България има много да благодари на Ваше Високопреосвещенство за толкова авторитетната защита на нейната свещена кауза” – пише му дядо Борис. Силният интерес на пресата и многобройните препечатките на части от посланието на Методий Старозагорски се преценява като безспорен актив на „църковните заслуги за отечеството”. Всички се надяват старият митрополит да доживее до деня, който мнозина очакват с голямо упование в справедливостта. „Живейте и здравейте за обща полза на целокупното ни Отечество!” – поздравяват го отвсякъде.

Митрополит Борис изпълнява и заръката на своя старец, да изпрати копие от „Посланието” на Пловдивския митрополит. По преценка на дядо Борис, синодалното послание до четиримата велики държавници, се различава от това на Старозагорския митрополит в много неща. „Вашето ми се хареса, че е духовно и дори благодатно. Синодното е светско. Но и едното и другото се допълнят. Дай Боже да се сполучи добър и очакван резултат от всички направени до сега постъпки!”[14] По това време всички наивно продължават да очакват благоприятно решение на македонския въпрос и получаването на дълго обещаваната от Великите сили автономия. „Във всеки случай забърка се народното ни дело извънредно съдбоносно и Господ да ние на помощ…” – споделят владиците.

На 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой България е принудена да подпише мирен договор със страните от Съглашението. Неговите несправедливи клаузи поставят точка на всякакви илюзорни очаквания, тъй като и най-крайните песимисти не предполагат такъв разгром. Едва ли е случаен изборът на самото място, защото в залата масата на капитулациите е поставена точно под огромна  картина, изобразяваща пленяването на Балдуин Фландърски от цар Калоян. Символиката е очевидна, а посланието недвусмислено. Горко на народи, които игнорират историческата памет.

След войната в България се забелязва засилване на инославните пропаганди, което е резултат от победата на Антантата. Синодът изоставя дипломатическото посредничество на католици и протестанти, защото е очевидно, че техните мисии имат друга насоченост. На ход е преосмисляне на политиката по отношение на проповедническия институт на църквата и даване на отпор на поредния опит за верско разединение на българския народ. С Окръжно на Синода № 6696 от 31 декември 1918 г. са поставени нови задачи пред епархийските митрополити за подготовка на проповедници. За да се регламентира тяхната дейност, Върховната църковна управа назна10чава една Проповедническа комисия от синодални членове в състав Борис Охридски, Врачански Климент и архимандрит Павел – ректор на Софийската духовна семинария.[15] Тези действия на Българската православна църква показват, че в името на националния идеал тя е склонна да прави компромиси дотолкова, доколкото националният интерес го изисква. Когато отсрещните действия за некоректни, езикът на дипломация бързо се изоставя, за да се заеме отново една отговорна държавническа позиция. В науката са изказвани категорични становища, че духовната институция не бива да се меси в политическите дела на държавата. Църквата обаче не може да не отразява тежненията на народа и в тежки и съдбоносни времена да се ограничава само във верската си мисия. Гореизложеното показва как умереният баланс между светско и духовно е по-далновиден подход от враждата между институциите.

CHURCH DIPLOMACY IN PURSUIT OF JUST PEACE IN EUROPE AT THE END OF WORLD WAR I

Lisbeth Lyubenova

After the defeat of Bulgaria in World War I the diplomatic efforts intensified with a view to concluding a just peace treaty. The Bulgarian Orthodox Church also activated its international contacts, including those with the Archbishop of Canterbury, the Cardinal of Westminster and with General Chrétien, Commander of the Allied Troops in Bulgaria. Church hierarchs sent several memoirs to Georges Clemenceau, David Lloyd George, Vittorio Orlando and Woodrow Wilson.

[1] Нов синодален член. – Църковен вестник, год. 19, бр. 42 от 15 декември 1918 г., с. 328.

[2] НА БАН. Ф. 36 к, оп. 1, а.е. 20, л. 17-18.

[3] НА БАН. Ф. 41 к, оп. 1, а.е. 218, л. 1-8.

[4] Протокол № 6 от 25.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 36.

[5] Протокол № 1 от 13.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 3.

[6] Висок гост. –  в. Църковен вестник, год. 20, бр. 5 от 1 март 1919, с. 39.

[7] Наместник на овдовелия Пелагонийски митрополитски престол. –  в. Църковен вестник, год. 20, бр. 7 от 1 април 1919, с. 54.

[8] Протокол № 1 от 13.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 2.

[9] Протокол №  3 от 18.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 15.

[10] Протокол № 17 от 08.04.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 36. Мемоарът е преписан на френски език от бившия синодален секретар Д. Мишев, за което последният получава възнаграждение от 200 лв.

[11] НА БАН. Ф. 41 к, оп. 1, а. е. 220, л. 1- 4.

[12] Станев, Н. История на нова България 1878-1941. б.д., с. 362.

[13] Билярски, Ц. Една българска съкровищница. – В: Македония в образи с 486 аутотипни репродукции и една етнографична карта. Издава Комитетът за изучване българските земи. Фототипно издание. Изд. Анико. С., 2010, с. 3.

[14] ЦДА. Ф. 420 к, оп. 2, а.е. 116, л. 7.

[15] Протокол №  8 от 27.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 3.

Стефан Иванчев, един от най-добрите китаисти в България

 В България хората, които познават в дълбочина китайския език са малко, но всички, с които сме се срещали досега, са изключително интелигентни, с разчупен мироглед, огромно търпение и живот, пълен със случки, които ще ви накарат да се заливате от смях или да немеете от удивление.

Напук на твърдения и тенденции, че най-добрите кадри на България си тръгват от страната, тук остават и други, които си заслужава да познаваме.

Те вдъхновяват, мотивират и помагат на други млади хора да намерят своето място в света на науката.

Позволете ни да ви представим Стефан Иванчев – един от българите, които не само разбират добре тайните на китайския език, бит и култура, но предават по интересен и вълнуващ начин натрупаните знания на своите студенти.

 Г-н Иванчев благодаря Ви, че отделихте време за това интервю, въпреки натоварената си програма.

Разкажете ни с какво се занимавахте преди да започнете да изучавате китайски език и какво Ви накара да се впуснете в тайните на тази далечна страна?

Беше съчетание от много причини едновременно.  Поначало винаги са ми били интересни чуждите езици и когато взех решението, водещ за мен беше именно китайският език. Отделно от това, Китай и китайският изглеждаха доста обещаващи от гледна точка на перспективите, които дават. Не на последно място, разбира се, любопитството към страната и възможността да я посетя, която би се разкрила пред мен тогава като студент по Китаистика.

Първите си стъпки като китаист започвате като студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През коя година от обучението си решихте, че ще заминете на специализация в Китай и за какъв период бяхте там?

Бях решил, че ще се опитам да видя Китай „отвътре“, преди дори да съм постъпил в специалността. Успях да използвам още първата възможност и заминах на езикова специализация там за една година, след като бях приключил втори курс в СУ. Специализацията се проведе в университета Фудан, в град Шанхай.

Живеейки в тази далечна страна, сте имали възможност да наблюдавате отблизо китайския бит и нрави. Видели сте неща, които остават скрити за обикновените туристи. Има ли нещо от бита им, което Ви шокира, което не проумявате до днес?

В Китай нещата, които на „западните“ хора като нас – а в Китай човек свиква да мисли за себе си като за западен човек, колкото и на нас българите това да не ни е дотам привично поначало – са буквално на всяка крачка. Като нрави и поведение, доста силно впечатление ми направи способността на китайците да се сплотяват помежду си и да се организират в големи групи, в които всеки изпълнява дисциплинирано и безпрекословно ролята си и се подчинява на голямата, обща цел. От друга страна, установих, че китайците изключително много държат на достойнството си, така нареченото лице, миендзъ. Това обаче често създава проблеми в отношенията с тях, защото, когато те направят някоя грешка или нещо не е такова, каквото би трябвало, те не признават слабостта, а вместо това се стремят да създадат представата, че всичко е хубаво и правилно и когато възникне някакъв проблем, е много трудно да се разбере за него и той да бъде отстранен, защото проблемите там често се прикриват, а не се решават. В най-ежедневен битов план пък, може да се каже, че бях доста изненадан от откритието, че в китайската кухня традиционно не се яде нищо сурово или студено – всичко минава през термична обработка и се консумира, докато е още горещо. Затова например в китайската кухня няма никакви салати – за по-традиционните хора дори мисълта да се ядат сурови зеленчуци е плашеща, защото се страхуват, че през тях в организма влизат много болести.

А когато сте в България, липсва ли Ви нещо от Китай и какво е то?

Разбира се, на повечето хора, които са били в Китай поне няколко месеца, им липсват много неща от там. Може би най-осезаема е липсата на храната, особено на китайските закуски, защото, макар у нас да има китайски ресторанти, които предлагат много от тамошните ястия, китайските закуски у нас почти не могат да бъдат намерени – впрочем, по аналогичен начин, повечето българи в Китай споделят, че едно от нещата, които им липсват най-много там, са баничките. Освен това, предвид че аз живях в Шанхай, ми липсва динамиката и интензивността на големия, космополитен град – у нас, дори в София, скоростта на живота е доста по-бавна, високите технологии тук далеч не са проникнали толкова дълбоко в бита на хората, колкото там, а и човек се чувства, сякаш се намира в една от столиците на света. И нещо друго, хората там като че ли са по-жизнени и по-малко се вглъбяват в проблемите си. Особено видна е разликата при пенсионерите, които в Китай изпълват парковете, пеят, танцуват, спортуват и играят заедно и изглеждат в далеч по-добра кондиция, физически и душевно, отколкото пенсионерите у нас – при все че чисто икономически положението им не е кой знае колко по-добро.

Разкажете ни малко за образованието на чуждестранните студенти в Китай. Колко дълго продължават учебните часове, как протичат, имат ли дълги ваканции? По какво образователната им система се различава от нашата?

Моят личен опит в това отношение се свежда до часовете по практически език за чужденци, което е една доста периферна част от образователната система. От гледна точка на ваканциите, разликата е, че там зимната ваканция на учащите е доста по-дълга, тъй като тогава е техният най-голям традиционен празник, Китайската Нова година; което пък е за сметка на по-късата лятна ваканция. Нещо, което пък за чужденците създава доста големи неудобства е, че там няма коледна ваканция, дори напротив, често се случва да има изпити навръх Коледа. От гледна точка на образованието, има доста сериозни различия. Например, от гледна точка на методиката, в Китай като цяло се залага повече на разширяването на обема от знания, докато развиването на критичното и аналитично мислене остава на по-заден план. Също така, в Китай достъпът до висше образование е доста по-ограничен, отколкото при нас – например, мои преподаватели в университета са споделяли, че от техните гимназиални класове като студенти са успявали да продължат по не повече от двама-трима души. Един бих казал куриозен момент пък е, че в китайските университети началото и краят на часа продължава да се отбелязва с биенето на звънец – нещо, което при нас не е характерно за висшите училища.

Освен че работите с китайски език на едно високо ниво, се занимавате и с множество други дейности, Вие сте и преподавател.

Трудно ли е да предаваш знанията си, да мотивираш ежедневно студентите да се впуснат в света на науката и кое кара Вас самия всеки ден да отивате с усмивка на работа?

От гледна точка на мотивацията, облагодетелстван съм да преподавам на студенти, повечето от които се занимават с това, което изучават, по свой избор и желание, и дори не ми се налага да правя нещо специално, за да ги мотивирам. Иначе, харесвам работата си, първо, защото обичам китайския и ми е интересно да се занимавам с него, освен това, защото преподаването е една от най-благородните и ценни работи, а също така и заради възможността да се срещам с някои от най-интелигентните и будни млади хора у нас.

Знаем, че пътувате много. Имате шансове да се реализирате успешно и извън България, но напук на статистиките, че добрите български кадри бягат в чужбина, Вие и част от колегите Ви сте тук и помагате на други млади хора да се реализират в страната ни.

Кое е нещото което Ви връща в родината и бихте ли построили живота си извън България?

 Вероятно бих, ако се наложи; засега ми се струва, че по-скоро не се налага. Тук ме задържат хората около мен и работата ми, а и все пак у дома човек се чувства някак по в свои води. Прекарал съм достатъчно време в чужбина, за да знам, че, когато човек е чужденец, винаги има едно усещане, че не принадлежиш съвсем на това място, където си, и като че ли се усещаш поне малко по-малко пълноценен. А пък и вярвам, че нещата тук се подобряват – според мен, ако се вгледаме добре, ще установим, че в момента много неща са далеч по-добре, отколкото са били преди 10, 15 или 25 години, отделен въпрос е, че тези подобрения у нас идват по много криволичещи пътища и при наличието на много съпътстващи изнервящи и дори вбесяващи фактори, така че е лесно да не бъдат забелязвани.

Все повече хора се записват да учат китайски език. Статистиките показват, че малко са тези, които успяват да се справят.

Какъв съвет бихте дали на хората, които тепърва ще се спуснат в изучаването му?

Истина е, защото това, което се говори широко за китайския, е вярно – той действително е много труден за усвояване и изисква много време, усилия и жертви за овладяването му на едно по-високо ниво. Труден е и защото има много широка основа – за да го ползва сравнително пълноценно, човек трябва да познава поне 2500-3000 йероглифа, и защото работи по много различен начин от всички близки ни езици, разбирайте българския и по-широко разпространените чужди езици у нас като английски, немски, руски и др., а също и защото фонологията му ни е изключително чужда – освен че е тонален език, т.е. една сричка може да се произнесе по няколко различни начина и всяко от тези произношения е свързано с различно значение – има и звукове, които са чужди на индоевропейските езици, които ние познаваме. С оглед на всичко това, за по-доброто му усвояване е нужно човек да подходи търпеливо и да не очаква зашеметяващи резултати в кратки срокове. С други думи, добре е учащият да се подготви психически за много и неблагодарна работа, а от друга страна е препоръчително да се настрои така, че да успее да се наслаждава на процеса и да се забавлява колкото може повече с езика – защото китайският, освен труден, е и много интересен, и стига човек да има такава нагласа, действително може да се забавлява много с него.

Китай спомага ли за разпространението на езика си в България и по какъв начин?

Определено, Китай е изключително активен в това отношение, там има създадена една цяла, доста голяма по мащаба си институция – институтът Ханбан – която се грижи за разпространяването на китайския език и култура по света, която организира много събития, изпраща преподаватели в огромен брой учебни заведения по света, където се изучава китайски, отпуска стипендии за обучение по езика за чужденци в Китай, и, не на последно място, отговаря за изграждането и функционирането на институтите Конфуций по света. Всичко това изисква доста ресурси и Китай, може да се каже, никак не се щади в това отношение – например, през последните години почти няма студенти, изучаващи китайски език във ВУЗ-ове в България и отговарящи на минималните изисквания, които да не са успели да получат стипендия за обучение в Китай.

Има ли интерес от страна на китайците да изучават нашия език, нрави и обичаи?

По мои впечатления, България не е особено позната в Китай. Езикът, доколкото знам, се изучава само в един университет там и то в специалността Българистика, има само по един випуск на всеки 4 години. Иначе страната ни е относително позната там с някои продукти, като например розовото масло и киселото мляко. Има го естествено и моментът на историческата близост, доколкото България е втората страна, признала Китайската народна република след основаването й през 1949, а и като част от бившия соц-лагер се счита за една от по-близките до Китай страни от западния свят. За редовия китаец обаче България си е нещо далечно и не твърде познато.

Като дете си мечтаехте да станете…

Много неща: лекар, футболист, кмет, спортен журналист… във всеки случай не и китаист, подобна мисъл не ми беше минавала през главата докъм 22-23-годишна възраст.

 Пожелайте нещо на читателите на сп. ,, Българска наука”

Пожелавам им да бъдат здрави, да продължават да ценят знанието и неуморно да го търсят!

Благодарим, че ни отделихте време за да ни запознаете с тази далечна страна.

Пожелаваме Ви много нови успехи и незабравими моменти…

Автор: Любомира Спасова,

Стопански факултет, Тракийски университет, Стара Загора

Статията описва ролята на рекламата в бизнес организациите по време на криза, като посочва потенциалните проблеми в бизнеса, отразени от медиите. Най-важният въпрос е: Дали кризисната комуникация е извън контрола на бизнес организациите и още каква е ролята на рекламата по време на криза?

Целта на това изследване е да демонстрира чрез примери от бизнеса как се отразява една кризисна ситуация на бизнеса и по какъв начин може да повлияе рекламата върху мисленето на потребителите.

За постигането на поставената цел се използват следните задачи:

• Представяне на някои изследвания от главните стратегии и техники на бизнес организациите, за да се установи ролята на рекламата.
• Връзката между реклама и криза като част от бизнес комуникациите.
• Установяване на влиянието на рекламата по време на криза.

Методите, използвани за постигане на тази цел и решаване на задачите, са: анализ на промяната на бизнес организацията, анализ на успешните рекламни практики, сравнителен анализ за установяване на връзките.

Ключови думи: криза, потребителско мислене, бизнес комуникации, рекламни и потребителски изследвания.

Появата на криза в обществото е един от най-точните индикатори за неговото състояние. В това общество важно място заемат и бизнес организациите, които се стремят да повлияят на отделните потребители в областта на маркетинга и да „продиктуват” тяхното мислене, нагласи и поведение. Освен всичко останало, в един глобален свят всяка криза, както в, така и извън организацията, не остава скрита, защото тя може да засегне различни целеви групи. Стремежът на бизнеса да омаловажи или да прикрие появилата се криза, изостря още повече вниманието на медиите, а резултатите не са в услуга на бизнес организациите. Общата тенденция при криза е медиите да се възприемат като врагове на бизнеса, с който не се съобразяват и правителствените и регулаторни органи в една държава. Ефективната бизнес комуникация, която става част от масовата комуникация, може да стабилизира съответната бизнес организация, затова тя трябва да следва няколко водещи принципа: корпоративна социална отговорност, яснота и прозрачност в корпоративните съобщения, превземане на публичната комуникация, демонстриране на отговорно поведение чрез медиите. Що се отнася до имиджа на организацията, той също е силно повлиян от медиите и надхвърля границите на държавата, пренася се в социалните мрежи и прави съпричастни голям брой потребители. Различните представителства на бизнес организацията в отделните държави е още една причина да се възползват конкурентните фирми и организации от широката медийна разгласа.

Кризисни ситуации и реклама в света на бизнеса

Отлична илюстрация на необходимостта от кризисно планиране, както и от бързо медийно отразяване, е един тежък инцидент от 80-те год. в САЩ, случил се с филиала на Порше за Северна Америка (Porsche Cars North America).(Желев, В., 2010, Пъблик рилейшънс в условията на криза) Това е времето, през което бизнес организацията провежда рекламна кампания, представяща на пазара високоскоростен модел на Порше. Без да осъзнава какво се случва, автомобилната компания продължава излъчването на своите рекламни спотове, като поставя акцент върху новите системи за безопасност на автомобила. Много скоро става ясно, че компанията излъчва антиреклама, защото в медийното пространство се разпространяват картини от катастрофа, направена от мениджър на компанията. Причината е, че един от мениджърите на Порше предизвиква тежка катастрофа с училищен автобус, пълен с деца. Наличието на жертви и тежко пострадали още повече изостря конфликта между медии и бизнес организация, а от своя страна и между организация и общество.

Средствата за масова информация в целия свят имат засилен интерес и особена чувствителност към кризисните ситуации. Трябва да се знае, че такива случаи не могат да се скрият от тях. Независимо дали по-рано или по-късно журналистите стигат до тази информация и с основание губят всякакво доверие към институцията или организацията, която ги е излъгала. Избухва драматичен, смазващ с остротата си скандал между различни целеви групи. Събитията се развиват с такава скорост, че компанията се оказва парализирана.

По-късно, когато кризата бива анализирана детайлно, се дава следното заключение, отбелязано в документите по кризисен мениджмънт на Порше-сценарий за такъв тип криза не е бил разработен, защото подобни инциденти не се били случвали преди това.

Според Банкс кризата или по-точно кризисният мениджмънт е: „стратегическо планиране за предотвратяване и реагиране …..за премахване на рисковете, за да може една бизнес организация да контролира съдбата си”. (Fearn-Banks, Kathleen. (1996). Crisis Communications: A casebook approach. Handbook of Public relations. London: Lawrence Erlbaum 480). В организацията „Порше” контролът и премахването на риска са напълно загубени, защото финансовият ангажимент да продължи своята рекламна кампания остава, без да подозира, че тя разрушава позициите на компанията сред отделните публики.

Демонстрирането на отговорно поведение чрез медиите е един от водещите фактори за предотвратяване на кризисната ситуация. Възстановяване на доверието към компанията и към нейните продукти и услуги е в основата на стратегическият мениджмънт.

Организациите използват рекламата, когато искат да имат контрол върху казаното, когато не са доволни от това, което се казва в медиите, когато смятат, че гледната им точка не е отразена съвсем точно. Освен това компаниите се възползват от услугите на медиите чрез реклама, когато усещат, че публиките не разбират проблема или са апатично настроени. Понякога целта на компанията е да присъедини публиките към дадена кауза. (Кътлип,С.,Сентър. А., Бруум Г., 2010)

Компанията „Найк” си служи много умело с рекламата по време на кризисна ситуация в основните вестници на САЩ, за да отрече, че бизнес организацията използва детски труд в азиатските си фабрики за производство на свои продукти. Създаденото напрежение в медийното пространство, несигурността в развитието на компанията, както и неудовлетвореността на публиките от действията й могат да бъдат предотвратени само чрез контролирани рекламни съобщения.Това е причината „Найк” да избере рекламата като опит да спре критичните статии във вестниците от рода на „Мизерия в азиатските фабрики” и да отклони вниманието на заинтересованите публики към положителните страни от нейната дейност. Последните реклами от конкретния случай са свързани с представянето на шестмесечно разследване за реалните условия на труд отвъд океана.

Друга компания, която е изправена пред кризисна ситуация е компанията „Шанел”. Случаят е известен като амазонския кошмарна „Шанел” в края на 1995 г., когато компанията получава запитване от една екологична асоциация дали прочутият парфюм „Шанел № 5” наистина съдържа есенция от амазонския дървесен вид Pau rosa, застрашен от изчезване. Бизнес организацията не се отнася много отговорно, защото подценява сложността на ситуацията. Отговорът е изпратен три месеца по-късно, в който се заявява, че не може да разисква състава на продуктите си. Екологичната асоциация предприема атака срещу Шанел, като публикува подозренията си в обширна статия на изданието „Флеш”. Следва поредица от публикации, които предизвикват истински скандал. Апогеят на аферата настъпва в началото на 1997 г., когато в медийната кампания срещу  парфюмерийния гигант се включват „Монд”, „Таймс”, „Хералд трибюн”, най-влиятелните италиански вестници и бразилските ТВ канали. Шанел е принудена да признае използването на екстракт от защитеното дърво. Репутацията на Шанел бива дълбоко накърнена от медийния натиск, който се отличава не толкова със заплашително, колкото с иронично-презрително отношение към компанията. Модната къща поема финансов ангажимент да подпомогне защитата на изчезващото дърво. От своя страна, еколозите приемат, че Шанел трябва да бъде считана за второстепенен консуматор на суровината. Това споразумение потушава скандала.

След първоначалния шок, причинен от кризата, организацията задейства стратегията за минимализиране на негативното отношение към нея. Изразява се в опит за намаляване на ефектите от събитието, а също и свиване на корпоративната отговорност към обществото. Загубата на доверие в началото в случая с „Шанел” предизвиква негативна реакция на общественото мнение, която разрушава за кратко време взаимоотношенията с бизнес организацията. Резултатите от бързите мерки са налице. Компанията се съвзема мигновено. Постига доверие в своите продукти. Продажбите се покачват. Изводите са: трябва да има адекватно и навременно действие; присъствие в медиите, показващо загриженост и сътрудничество; или премахване на проблемния продукт от търговската мрежа, независимо от цената и поемане на корпоративната социална отговорност.

Следователно кризисните комуникации трябва да се изгражда в нова информационна среда, т. е. присъствие на медии и масмедии, както и наличие на социални мрежи, където е възможен мигновения медиен цикъл. Рекламата и всички нейни носители може да спомогне за разрешаване на проблема или да го задълбочи. Подходът към една или друга критична ситуация зависи от топмениджмънта и неговите стратегически решения.

Комуникационни бариери и регулатори при кризисните ситуации

            Започването на кризисни ситуации в и извън организацията в цялостния бизнес процес изисква влияние върху познания, проучвания и действия на големи и различни групи. Нарастването, развитието и разпространението на кризисната ситуация заставя комуникаторите да пренасят бързо информацията до тези, които се нуждаят от нея, или са пряко засегнати от съответната ситуация.

Скоростта на предаване и приемане на идеи от всички медийни продукти по време на комуникации, в това число и реклама зависи от личните характеристики на обвързаните. Сега предстои да посочим „бариерите за комуникация” на Липман и „регулаторите на степента на усвояване” на определена информация на Джордж Галъп, които имат пряко отношение към кризисната комуникация, показани в таблица № 1.

Таблица 1: Бариери за комуникация и регулатори на степента на усвояване

Представянето на нова идея, промяната на нагласите на публиката, оказването на контрол върху казаното, въздействието върху мисленето на потребителя се определя и от бариерите за комуникация, както в областта на бизнеса, така и в медиите. Липман съвсем точно посочва, че се наблюдава ограничение на социалните контакти, а това от една страна отдалечава публиките от организацията, а също й дава време за реакция при кризисна ситуация. Това ограничение се обяснява и чрез присъствието на редица посредници, каквито са и медиите. Комуникационният процес е много сложени многоаспектен. В него влизат следните участници: вътрешни публики– служители на компанията, топмениджмънт, специалисти по пъблик рилейшънс, защитаващи имиджа на компанията и др. Следват външните публики, а именно купувачи, клиенти, постоянни клиенти и всички потребители в областта на маркетинга; медии и масмедии, които разпространяват актуална информация; лидери на обществено мнение-ЛОМ, които могат да анализират различни обществени и бизнес ситуации; правителство, местна власт, регулаторни органи; акционери и инвеститори, заинтересовани от последиците от бизнес кризата и нейното разрастване.

Понякога медиите допускат появата на съревнование с наложилите се идеи на конкурентни страни, което води до объркване и създаване на погрешни изводи от страна на потребителите на стоки и услуги на съответната компания. Това се определя от начина на предаване на информация, Крайният резултат е апатия, не разбиране на проблема, защото гледната точка на организация и потребител значително се различава. Ръководството на компанията се опитва да пренасочи вниманието, да омаловажи фактите, или да потули ситуацията, без да взема корпоративно отговорни решения. Много скоро тя установява, че страхът от предстоящата заплаха нараства, контролът се губи поради липса на адекватно поведение.

В някои от случаите рекламата може да помогне в усложнената комуникационна система, защото тя е контролиран начин за предаване на съобщение, при който рекламодателят се разкрива по необходимост. (Дуганов, 2011) Според проф. Феофанов, който работи в областта на психологията рекламата е „комплекс от психологически мероприятия за въздействие над съзнанието на потенциалния потребител с цел активния пазарен възход на обекта на рекламата…, а също и с цел създаване на позитивен имидж на фирма, организация или обществена единица”. Следователно по време на криза също може да се оказва въздействие, но рекламният носите трябва да носи определен професионализъм. Чрез него организацията контролира своите съобщения. Освен това ако достатъчно компетентно се обясни на лидерите на обществено мнение, както и на медиите, какво се случва в организацията и как тя поема своята социална корпоративна отговорност, това би довело до съвместна и дългосрочна работа.

Например БЧК излъчваше социална реклама за набиране на средства за деца без родители, организирано от външно спонсорство, като пот този начин се решаваше както един организационен проблем, така и обществен. Кризисната ситуация се открива в обществото, което не винаги успява да се справи с значимите обществени проблеми. Участието на БЧК в тази кампания, обвързването й с определена кауза, поощри много български граждани, но манипулацията в областта на комуникациите, наличието на злоупотреби предизвика кризисна ситуация, която не се преодоля и с реклама.

БЧК се отказа от картичките с благотворителна цел заради серия от измами, които сканираха логото на  хуманитарната организация  и печелеха чрез него. Най-силната акция „На сираче хляб не се отказва” беше дублирана от недоброжелатели, а сигналите стигат до прокуратурата. Следователно така е на лице един от регулаторите за усвояване на информация, посочен по-горе, а именно: Колко силни са предложените интереси, които могат да спрат предложената промяна? При пресичането на различни бизнес интереси, липсата на съгласуваност, манипулативното представяне на информация пред публиките и т. н. са поредица от фактори, които влияят върху осмислянето и запомнянето на рекламата. Това може да предизвика дифузия, т. е. идеите и проблемите се разпространяват до членовете на обществото, а в това число и до потребителите на маркетинга, но не могат да разрешат поставен социален проблем, защото информацията може да се минимизира, преекспонира или деформира, което дава възможност за манипулация.

Следователно ефективната реклама преминава през скъпо струващо изследване, подготовка, внимателно наблюдение и изпълнение, но тя не винаги носи очакваната удовлетвореност на възприемателя, а още по-малко на създателя й. Медиите имат сравнително богато съдържание на новини, а потребителите притежават личен потребителски опит. След като една кризисна ситуация изисква вземане на бързи решения и извършване на спешни дейности за предотвратяване, медийната реклама се оказва подходящо средство за защита на основни бизнес интереси, особено ако те са свързани със социални.

Критерии и методи за оценяване на въздействието

            Според Сара Калабро „резултатите не само се търсят, но трябва и да се измерват”(Calabro, S.”Commication-Measurement not high priority, Survey shows”, PRweek, 2003)  Въпреки че много организации разполагат с необходимите данни да извършват изследвания на въздействието, те не го правят. Причината е страхът, че влагат много средства, а е възможно да установят, че постиженията са минимални. Затова 83% от анкетираните в едно проучване  организации на въпроса „колко често измерват възвращаемостта на инвестициите, вложени в реклама”, отговорът е”не се прави официален преглед”.(The Changing role of today’s communicator, IABC Communication world 9, 1992, p. 39) Заключенията на компанията за изследвания в САЩ е следното: „Комуникациите, както и рекламата, не могат дълго да са ефективни само заради добрия си външен вид”…Рекламата ще е ефективна, когато въздейства върху мисленето и нагласите на потребителите, особено при кризисна ситуация, с цел да се възприемат причините, които я предизвикват.

Измерването на въздействието показва степента, до която желаните резултати за всяка от целевите публики и цялостната цел на рекламата са постигнати. Това налага въвеждането на стандарт за сравнение (бенчмарк), т. е. показател, чрез който да се опише как резултатите от рекламата определят проблемната ситуация и поставят началото на нови взаимоотношения. Що се отнася до оценяването на междинното въздействие проследява процеса на постигане на целите, когато рекламата достига до целевите групи. (според Кати Пайен-пионер в областта на изследванията, 2000)

Специфичните критерии за оценка на ефектите на рекламната комуникация трябва да залегнат в целите, от които се ръководят бизнес организациите при планирането и реализацията на рекламата, като тук може да се посочат следните:

• Брой на потребителите, които научават за съдържанието на рекламата;
• Брой на потребителите, които са променили своето мнение за организацията;
• Брой на потребителите, които променят своите нагласи;
• Брой на потребителите, които променят поведението си.

Повечето реклами имат за цел да увеличат броя на потребителите, които повтарят или поддържат желаното за организацията поведение. Всяка рекламна комуникация, която разрешава конфликтите и изгражда нови взаимоотношения с организацията, а също успява да поддържа динамичния обществен консенсус, благодарение на който се задоволяват човешки потребности, е успешна. Количествените и качествените изследвания на рекламата, използвана по време на криза, ни отвеждат до оформянето на пирамидата на комуникационната реклама, чрез която се демонстрира, че най-малък е броят на потребителите, които са променили поведението си. Тук се отнасят различни методи като: анкети, интервюта, проучвания сред фокус-групи,експерименти,механизми за отговор (безплатен телефон, купони), мониторинг на медиите, посещаемост на събитие, посещаемост на уебсайт и др.

Пирамида на комуникационната реклама

Пирамидата съвсем ясно очертава понижението на броя на потребителите, които имат отношение към въздействието на рекламата, като то, от своя страна, е обвързано с положението на бизнес организацията. Всички стъпки от процеса на оценяване на въздействието на рекламата, се прилагат вътре и извън организацията. Пълното обобщено оценяване налага измерване на въздействието върху публиките, организацията и съответните им социална и културна среда. Ако рекламата не е носител на важна информация за различните обществени групи, дори да е контролируема, тя няма да отговаря на очакванията на целевите групи. Това води до загуба на ситуационен контрол, както и неизпълнение на корпоративната отговорност. По-голяма част от компаниите са принудени да поемат своята социална отговорност, едва когато осъзнаят, че не могат да продължат да съществуват, ако не я прилагат. Работата с обществеността е крайъгълен камък на бизнес подхода, като фокусът на филантропичната активност е върху рекламни кампании, облагодетелстващи възрастни хора, деца в неравностойно състояние, финансово затруднени и др. Като фокусът тук са вложените от компанията ресурси за инициатива и общата им парична стойност. Основните категории, посочени чрез реклама, включват парични дарения, парична стойност на дарените продукти и услуги, предоставяне на пазарни площи, свободно време за персонала и др. Важно е да подчертаем, че извлечената по този начин информация не измерва влиянието на направените инвестиции. Тя само определя общата парична стойност на инвестицията, която се използва като база за оценяване на ефективността на рекламата, както и реалната стойност на резултатите, постигнати с вложените ресурси. Резултатите от гледна точка на общите бизнес цели и задачи включват да се проследят и отчетат желаните постижения, свързани с рекламни послания.

Постигнати положителни резултати за компаниите чрез реклама

Практиката доказва, че компании, които възприемат социалната отговорност, както по време на криза, така и през останалото време; имат различни ползи. Финансовите ползи се асоциират с намалени оперативни разходи, парични стимули от регулаторни органи, повишена продуктивност на служителите и задържането им в компанията. Съществуват и маркетингови ползи като предпочитания към марката, подобряване на качеството на продукти и услуги, както и по-голямо уважение към организацията. Сега предстои да разгледаме основните ползи за компаниите.

• Добро отношение на обществото към компанията

            Емблематичен пример за добро отношение към компанията е този, при който Coca Cola се ангажира с трагичната епидемия, при която са отнети 20 милиона човешки живота в африканските страни. Причината е вирусът на СПИН, който през 2003 г. е силно разпространен при деца на възраст от 15 до 19 г., като всеки ден възникват около 9000 нови инфекции. Кризисната ситуация в случая е за държавата като институция и отговорност, но съпричастността на организацията, както и предоставянето на средства за лечение и спиране на инфекцията, изгражда силни симпатии към нея. Още през ноември 2000 г. стартира програма на Coca Cola за HIV/СПИН, която показва социалната им отровност. Ролята на рекламата при бързото разпространение на информацията, предоставя възможност за излъчване на рекламни съобщения от медиите без заплащане, което подобрява отношенията между организация, медии и общество.

• Предпочитание към марката на целевите пазари

Подходящата бизнес стратегия, обвързана с кауза, която разрешава проблем в обществото, може да определи предпочитанията на потребителите, или на дадени целеви групи. Такъв е случаят с фирма Nike, която през 1993 г. формира „Екологичен екип на Найк” (Nike Environmental Action Team). Работата им е насочена върху изпълнението на изискванията , рециклирането, образованието и др. Найк показва екологична отговорност сред производството си и жизнения цикъл на продуктите. Като организацията си служи със специален символ, поставен на продуктите й, фокусирани върху отговорни екологични бизнес практики. Което от своя стана, води до изграждане на предпочитания на определени целеви групи към нейни продукти.

Всяка корпоративно отговорна организация може да използва убеждаващите функции на рекламата, за да демонстрира своето разбиране и загриженост. Чрез влиянието на рекламата, потребителите научават повече за важните обществени въпроси, приобщават се към различни каузи, а освен това се включват в различни събития с каузи. Най-често организациите си партнират с медиите, с нестопански организации, с групи със специални интереси, а понякога някои от тях сами организират и реализират кампании в защита на обществени интереси. Много често бизнес организацията получава популярност чрез промоционалните материали и медиите в замяна на своята подкрепа за кауза.

Повечето ползи за компаниите са свързани с затвърдяване на водеща марка, създаване на нови пазари, с укрепване позицията на организацията, с изграждане на лоялност сред клиентите. Освен всичко останало се наблюдават и допълнителни ползи за организацията като: удовлетвореност на служителите, създаване на нови бизнес партньорство, влиятелно положение сред медиите и регулаторните органи.

Кризисните ситуации много бързо разрушават изграденият имидж на компанията, но ключовете за успеха включват внимателна и последователна рекламна и промоционална комуникация, която е свързана с водещи продукти и услуги, а също и с ценностите на компанията. При разработването на план за реклама за преодоляване на криза трябва да се интегрира видимост на корпоративната отговорност и марката, като се търсят начини за измерване и проследяване на резултатите.

Текста чете: Хрисимира Кирова

Лично аз като палеоботаник, изпитвам известна ревност към колегите палеозоолози, които са „превзели” или „обсебили” публичното значение на думата палеонтология. Всъщност тази думичка означава наука, която изследва следите от изчезнали организми, съществували през изминали епохи, периоди и ери. А организмите – съществували и съществуващи, могат да се поделят главно на две групи: тези, които сами си приготвят храната (учените ги наричат автотрофи) и тези, които се хранят наготово (хетеротрофи).

Целият текст тук:

Що е палеоботаника и има ли тя почва у нас

Автори: Николай К. Витанов , Институт по механика – БАН

 Златинка Димитрова, Институт по физика на твърдото тяло “Георги Наджаков” – БАН

Няколко уводни думи от първия автор

И така, дотук в Белите хроники ви разказахме за доста събития, а от четвъртата хроника нататък ви запознахме с организацията на съвременната германска наука. Която е градена систематично още от времената на Хумболт, полирана от големи учени и администратори като Планк, достигнала върхови постижения в работите на Айнщайн и много от създателите на квантовата механика и заемаща водещо положение в света и в момента. Мисля, че читателите разбраха, че за да се построи успешно работеща научна система е необходимо много време на умели администратори, които разбират от наука, необходими са много пари и привличане на силни учени. Точно обратното наблюдаваме днес в България – каквото бе построено, се разбива с пълна мощ от претендиращи да разбират от наука и/или претендиращи да са големи учени хора, а вместо инвестиции, от науката се краде по най-дебилски начини, а добрите учени зорлем се гонят в чужбина. Така свястна научна система, подпомагаща развитието на икономиката и обществото, няма да се създаде. Та докато науката българска полека отива към катастрофа, аз,  заедно с верните ми съавтори, ви запознавам, как е започнала организацията на науката в развитите страни. И след Германия идва ред на Англия, където организацията на науката е започнала два века по-рано. Както сте забелязали, тази статия има друг съавтор, тъй като конвенционният такъв  сега е зает с проблемите на актюерството. Но не се притеснявайте, следващата хроника ще бъде посветена на Нютон и той ще се завърне. А днес с другия съавтор ще ви разкажем как е започнала да се организира съвременната английска наука.

Фигура 1. Робърт Хук.

Следвайки линията на тази серия от разкази, това ще бъде направено, като ви разказваме от наша си гледна точка за биографиите на видни строители на английската наука. Ще започнем с двама от тях, играли важни роли в утвърждаването на Лондонското кралско общество за подобряване на знанието за природата (Royal Society of London for Improving Natural Knowledge, наричано за краткост Royal Society of London и както ще го наричаме по-долу в текста Лондонското кралско общество или Кралското общество).  Става Дума за Робърт Хук и Исак Нютон. И ще започнем с Робърт Хук – фиг.1. – човекът, спомогнал много младото Кралско общество да просъществува и да се утвърди. След това ще продължим с Нютон, извел Кралското общество до статута на най-престижната научна организация в тогавашния свят. И тъй – да излезем от днешното блато в българското общество и наука и да се върнем 350 години назад в Англия, която се е запътила да става световна империя.

Лондонското кралско общество

17 век – време на революция в науката. Особено в английската. Героят на тази революция, разбира се, е Исак Нютон – фиг. 2.

Фигура 2. Исак Нютон. Виждате ли телескопа? Заради него Нютон е избран за член на Лондонското кралско дружество.

300 години другите участници в тази революция бледнееха отзад в галерията, а отпред сияеше фигурата на Нютон. Но днес след повече от 300 години историците започнаха да се запитват: а как стана така, че се случи тази революция в английската наука. Е, нека ви разкажем. Ще ви разкажем, разбира се, и за Нютон. Но ще започнем с едно друго име, което бе почти забравено, но интересът към което се засилва много в последно време. Това е Робърт Хук – един от организаторите на съвременната английска наука и един от най-големите английски учени на 17-ти век. Ще кажете – хайде законът на Хук за еластичността сме го чували, ама Хук – организатор на английската наука!!! – как така? Че нали Нютон е бил президент на Лондонското кралско общество! Не тръгва ли историята на съвременната английска наука от Нютон? Не, историята на съвременната английска наука започва от Хук и от хората от неговия научен кръг, такива като Робърт Бойл. Нютон идва след Хук в Лондонското кралско общество. Робърт Хук играе централна роля във формирането и функционирането на Лондонското кралско общество. Тази негова роля е отразена в архивите, но около 300 години те са били достъпни само за специалистите, а сияещата звезда на Нютон е довела до това, приносът на Хук да бъде почти забравен. Днес нещата вече са други и Робърт Хук започва да заема достойното си място като организатор на науката в Британската империя.

Фигура 3. Лондон, 1612 година.

Та събитията, за които ще ви разкажем, се развиват в Лондон, който по онова време е изглеждал като на фигура 3. Е, това е преди големия пожар от 1666 г – фиг. 4.

Фигура 4. Големият пожар в Лондон през 1666 г. Много изгоряло и много трябвало да се строи. Добре дошло за Робърт Хук, който освен голям учен бил и много известен за времето си архитект.

Историята на лондонското кралско общество започва 15-на години преди официалното му основаване с появата на първите групи за обсъждане на научни проблеми в Оксфорд. Годините са несигурни. Чарлз I е свален от трона и екзекутиран, Англия се управлява от лорд-протектора Оливър Кромуел.

Фигура 5. Оливър Кромуел до ковчега на Чарлз I.

Дните за роялистите – привърженици на бившия крал, са тежки. Не са много местата, където те могат да получат защита. Едно от тях обаче било в Оксфорд, където професор бил известният учен Джон Уилкинс – фиг 6.

Фигура 6. Джон Уилкинс – основателят на първите “невидими колежи”, от които по-късно произлязло Лондонското кралско общество.

Уилкинс можел да им предложи защита, защото им симпатизирал и защото…. бил женен за сестрата на Оливър Кромуел. Освен това Уилкинс знаел как да поддържа обсъжданията на научни и други проблеми – той измислил концепцията за “невидимия колеж” – неформална организация на учени, които да обсъждат различни проблеми без да се стига до формална организация, свързана с тези обсъждания. Около невидимите колежи на Уилкинс се формирало ядрото на бъдещото Кралско общество. Към 1655 г. около Уилкинс се формира Оксфордското философско общество, което в началото също било невидим колеж, нямало протоколи на заседанията и не издавало списание (което било лесно разбираемо, понеже роялистите трябвало доста да внимават по време на протектората). Оксфорд бил спасението на много известни учени-роялисти, които се завърнали в Лондон след края на Протектората. Много от тези завърнали се били сред основателите на Лондонското кралско общество.

Самото Лондонско кралско общество било основано през ноември 1662 г с кралски указ на крал Чарлз II. Кралският указ (и последвалите два допълнителни указа) фиксирали ролята на Кралското общество като академия на науките на Британската империя – то трябвало да развива и популяризира науката и ползата от нея, да поддържа висококачествени научни изследвания, да отличава върховите научни постижения, да дава съвети на политиците, да поддържа международно сътрудничество, да подпомага образованието и т.н. и т.н..  Кралското общество започва съществуването си като група от лекари и учени, обединени от идеите за новата наука на Франсис Бейкън. Мястото на сбирките е Грешъм колидж (където Хук е професор в продължение на 40 години). На 28 ноември 1660 г. (като се питате защо сме изостанали, вижте тази дата и си помислете, какво е било по нашите земи тогава – видни “интелектуалци” на една империя са дарявали населението с велики иновации като диш хакъ) 12 интелектуалци – Робърт Бойл, Кристофър Врен (добре ги запомнете тези двамата, те са доста свързани с Хук, както ще видим по-долу), Уилиам Бол, Уилиам Брункър, Александър Брус, Джонатан Годард, Абрахам Нил, Робърт Мори, Пол Нийл, Уилиям Пети, Лоурънс Руук и Джон Уилкинс, започват срещи в Грешъм колидж в Лондон. На първата среща под председателството на Уилкинс, лекция изнесъл Кристофър Врен, а сър Робърт Мори бил утвърден за председател на новосформираната група. Групата съдържала достатъчно високопоставени благородници и други личности и получава благоволението на краля – фиг. 7, което е анонсирано от сър Робърт Мори още на втората сбирка на групата. Кралят утвърждава тази група от учени като Кралско общество чрез 3 кралски указа, издадени през  1662, 1663 и 1669 години.

Фигура 7. Чарлз II – крал на Англия. Покровител и поддръжник на Лондонското кралско общество.

С указа от 1662 г. кралят създава Лондонското кралско общество. В указа от 1663 г. обществото получава пълното си име, а кралят е посочен като съосновател. Кралското благоволение има и друго изражение, вследствие на което (както ще видим по-долу) Робърт Хук бива назначен за куратор на експериментите на Кралското общество през ноември 1663 г. Английските крале продължават традицията на Чарлз II и оттогава всеки крал е патрон на Лондонското кралско общество (та да видите какво правят богатите хора, милеещи за страната си. Сравнете с една друга страна, където подборът на елита се извършва по завоите на магистралите и ще ви стане ясно, защо на едното място е едно, а на другото място – друго). Първи президент на Кралското общество става Лорд Уилиям Брункър, втори виконт Брункър.

Фигура 8.  Заседание на Лондонското кралско общество в едно от лондонските кафенета.

Брункър е президент на Кралското общество през първите 15 години от съществуването му, а първите секретари са Джон Уилкинс и Хенри Олденбург. Интересно е да се отбележи, че появата на Кралското общество не предизвикала възхищение у всеки. Много разочарован от членовете на обществото бил например Томас Хобс. Той писал, че членовете на това общество много спорили с него за физиката, показвали всякакви вакуумни помпи и опити над редки животни (може да сте сигурни, че тоя, дето е демонстрирал вакуумните помпи е бил Хук) и всичките до един му били врагове. Та Кралското общество имало доста влиятелни врагове. Но оцеляло. Благодарение и на ентусиазма и на усилията на Робърт Хук.

Нека още тук отбележим приноса на Хук за Лондонското кралско общество. През 1663 г. Хук става негов куратор и това е първият професионален учен – той е получавал заплата за експерименталните си разработки и за философските си съчинения. 40 години Хук се занимава с утвърдяването на престижа и на ролята на Кралското общество.  Ентусиастът Хук поставя множество експерименти и чете лекции по мискроскопия, пневматика, гравитация и други области на естествените науки и тези усилия, заедно с усилията на Робърт Бойл и други учени доказват правото на съществуването на Лондонското кралско общество, спасяват го от опасностите за съществуването му в началните години на функционирането, спомагат за превръщането му в най-престижната научната институция в тогавашния свят.  Без усилията на Хук Лондонското кралско общество трудно би оцеляло. Разбира се и други хора имат принос за създаването и оцеляването но Кралското общество през годините на прохождането му. Един такъв човек е секретарят на Обществото Хенри Олденбург – лицето на Лондонското кралско общество пред света и пред чуждестранните му членове като Хюйгенс, Лайбниц, Спиноза, Касини и други. Както често се случва – два от крайъгълните камъни на Лондонското кралско общество – Хук и Олденбург се оказват остри и на стари години стават върли врагове, но дейността им на млади години довежда до създаването, оцеляването и утвърждаването на Лндонското кралско общество на науката. Хук е близък приятел на Бойл и Халей, но не и на Нютон.

Ранните години на Робърт Хук – от селско момче до опитен експериментатор под надзора на Робърт Бойл

Робърт Хук е роден на 18 юли 1635 г. във Фрешуотър на остров Вайт намиращ се съвсем в южната част на Англия, където баща му е куратор на местната църква. Като дете Хук е болнав и това се отразява на здравето му през целия му живот. Обучението на Хук било в къщи и се извършвало от баща му. В допълнение Хук имал доста свобода да се занимава с каквото си иска и той се занимавал с механични неща – правил различни механични модели или пък разглобявал часовници. Баща му се опитал да го запали по търговията, но починал рано и така Хук останал без баща на 13 години (подобна съдба имал и Нютон). Горе-долу по същото време Хук бил пратен да чиракува при известен лондонски художник във Уестминстър, но нямал влечение към рисуването с маслени бои нито с набавянето на материали за процеса на направата на картината. За щастие Хук привлякъл вниманието на управителя на училището в Уестминстър доктор Ричард Бъсби, който го взел под своя опека. Бъсби бил умел учител и Хук научил много от него. Всъщност Хук имал късмета да има добри учители – освен Бъсби, такива били Джон Уилкинс в Оксфорд и Робърт Бойл, също в Оксфорд, който бил първообразът на учен за Хук и който предоставил на младия Хук лаборатория, където да работи. В Устминстър Хук получил стабилно образование, научил евклидовата геометрия и усилил интереса си към механиката. Освен това се научил да свири на орган, което му помогнало да получи на 18-годишна възраст позиция в Кристчърч колидж в Оксфорд. Оксфорд по онова време бил силно пуритански университет, но Хук бил запазен от влиянието на пуританите, понеже попаднал в кръга на роялиста Джон Уилкинс от Уодхъм колидж. Та Хук постъпил в Оксфорд през 1653 г. и получил магистърска степен през 1657 година. Това му помогнало да получи през 1663 г. първия си едногодишен контракт към Лондонското кралско общество. Хук се запознава с Джон Уилкинс вероятно около 1655 г. покрай общия им интерес към възможността за полет на човек във въздуха. Около 1655 г. Хук става асистент по химия на Уилис, добър познат на Уилкинс. Покрай Уилис, Хук се запознава с Уорд, който е професор по астрономия. Уорд запознава Хук с тънкостите на астрономията и Хук остава запленен от астрономията през целия си живот. За своето време Хук бил един от най-успешните астрономи на Англия, по – известен дори и от Халей (чиято известност идва много по-късно). Малко известен факт е, че именно Хук е изработвал едни от първите телескопи за научни наблюдения в Англия.  Така, попадайки в средата на Оксфорд сред известните оксфордски учени, траекторията на живота на Хук се променила и вместо да завърши живота си като селски жител, той се превърнал в един от най-известните учени на Англия в компанията на оксфордските му колеги и приятели, които скоро оформили ядрото на Лондонското кралско общество.  Бойл бил образът на учения за Хук.  Хук работил като асистент на Бойл и правел вакуумните помпи за експериментите с газове на Бойл. Хук се увличал също от архитектурата и неговият образ за подражание в архитектурата бил Врен (бъдещ негов приятел и партньор в архитектурните проекти в следващите 50 години) – фиг. 9.

Фигура 9. Сър Кристофър Врен, член на Лондонското кралско общество, най-известният английски архитект по времето на Хук. Главното му творение се вижда на картината. И понеже не се вижда много добре, вижте и следващата фигура.

Фигура 10. Катедралата на Лондон – главното архитектурно произведение на Кристофър Врен.

Появата на аристократа Робърт Бойл в Оксфорд се дължала на поканата на Уилкинс. Бойл се появил в Оксфорд през 1658 г. и скоро взел Хук за свой асистент.  Уилкинс и Бойл останали близки приятели и колеги на Хук да смъртта им, която дошла през 1672 г. за Уилкинс и две десетилетия по-късно за Бойл. Асистенството на Хук при Бойл било ключово за оформянето на Хук като учен. Като асистент на Бойл, Хук не само се оформил като експериментатор, но е възприел идеите на Бойл за механиката и специално неговата корпускулярна философия, на която Бойл бил един от основните пропагандатори. Бойл помогнал на Хук да получи длъжността в Лондонското кралско общество през 1663 г. Хук останал асистент на Бойл докато започнал дейността си в Кралското общество.

Хук напуснал Оксфорд на 27 години, оставяйки зад гърба си успешно обучение в Оксфорд, познавайки множество знаменитости в английската наука и общество и с блестяща научна кариера пред себе си. В допълнение той имал позиция, която му позволила да извърши стотици експерименти през следващите 30 години (той трябвало да представя пред членовете на обществото по един експеримент всяка седмица!).  Позицията му в Лондонското кралско общество му позволявала да обсъжда идеите си с елита на английската наука. Хук бил един от крепителите на Лондонското кралско общество в трудните първи две десетилетия на съществуването му.

Хук в Лондон

В Лондон Хук се занимавал с две основни дейности: наука и архитектура.  Въпреки недоброто си здраве, Хук нямал каляска и всеки ден трябвало да изминава десетина километра от дома си до местата, където изпълнявал задълженията си към краля и към Кралското общество. Интересен факт е, че Хук, както и Нютон, никога не е пътувал в чужбина. Хук рядко пътувал и извън Лондон. Отбелязано е едно негово пътуване в Оксфорд през 1680 година. Дейността на Хук като архитект и учен била изключително в областта на Лондон. Всеки ден той посещавал Грешъм колидж, където бил офисът му на професор по геометрия (Хук получил професурата през 1664 г.), посещавал някое от любимите си кафенета (средище за интелектуални разговори по онова време, докато кръчмите си оставали средище за изясняване на това чии мускули са по-големи, чии юмруци са по-здрави и чий ум е по-малко) и всеки ден се обаждал на Врен или на сестрата на Робърт Бойл. Та Хук прекарал голяма част от живота си в Лондон, град често обвит от смог и с улици, на които можели да се видят крайна бедност и крайно богатство.

Вече споделихме, че Хук се превърнал в опитен експериментатор по време на престоя си в Оксфорд. Така, че когато било предложено в Кралското общество да се създаде длъжността куратор на експериментите със задача да запознава членовете на обществото с експерименти от различни области на науката, то кандидатурата на Хук била бързо одобрена но основата на безспорните му качества като експериментатор. Хук трябвало да демонстрира експерименти, свързани със собствената му научна дейност, както и експерименти по предложение на членовете на Кралското общество. Хук показвал на членовете на обществото интересни явления от микросвета, наблюдавани през микроскоп, демонстрирал разликата между артериалната и венозната кръв, показвал, че куче може да бъде държано живо, след като се изпомпи въздухът от дробовете му, показвал природата на въздуха и динамиката на въздушни мехурчета в течност, показвал падането на телата, демонстрирал махала с различна дължина – дори над 60 метра, демонстрирал взривове с различни видове барут и т. н. и т. н.

С ежеседмичните си експерименти Хук скоро се превърнал в опората на Кралското общество и ентусиазирано поддържал съществуването му в трудните първи две десетилетия.  В това време Хук направил важни приноси в теорията на еластичността, а и в микроскопията – той открил клетъчната структура на растенията, а изключително точните му рисунки на микросвета, наблюдаван през микроскопите му, предизвиквали учудване и възхищение у членовете на Кралското общество. Появява се и трудът му Микрография,  пълен с прекрасни рисунки на насекоми и растения, видени от Хук през микроскопите му. Интересното е, че там има и рисунки на това, което Хук наблюдавал през телескопите – има например прекрасни рисунки на кратерите на Луната. Може би да ви е интересно да научите, че първата научна публикация на Хук (от 1661 г.) била върху капилярните явления – покачването на нивото на водата в тънки тръбички. Оттогава до края на живата си Хук остава фен на механиката на флуидите и особено на теорията на газовете, активно развивана от неговия учител Робърт Бойл.

Хук е известен със своя закон за еластичността, открит през 1660 г при изследванията му върху пружините (с цел направа на по-съвършени пружини за механичните часовници). Хук изобретил и демонстрира в експеримент пред Кралското общество през 1670 г. балансова пружина за часовник и по повод на това изобретение имало десетилетен диспут между него и Хюйгенс (диспут, продължил и след смъртта на двамата), кой пръв е направил това изобретение. Наличните до момента документи показват приоритета на Хук. На Хук принадлежи откриването на клетъчната структура на корка, както и множество хитроумни експерименти, свързани с разпространението на звука и с музикалните инструменти.

Фигура 11. Един от микроскопите, направен от Хук.

Като майстор в направата на микроскопи Хук демонстрирал пред удивените погледи на членовете на Кралското общество различни микроорганизми. Хук рисувал добре (другата му основна дейност била архитектурата) и картинки на тези микроорганизми, наблюдавани от него, са добре запазени и до днес.

Фигура  12. Бълха. Рисунка на РобъртХук.

Може би не знаете, но терминът клетка е въведен от Хук при описание на микроорганизмите, защото растенията при наблюдение с микроскоп му изглеждали като клетките на пчелната пита. Хук се увличал и по изследване на фосили на растения и животни. Така той стигнал до предположението, че в някои случаи наблюдаваните фосили биха могли да са от растения и животни, изчезнали при минали геологични катастрофи – едно доста храбро твърдение за втората половина на 17-ти век.

След смъртта на Хенри Олденбург Хук става секретар на Лондонското кралско общество (през 1677 г.) Но преди да стане секретар, Хук започва и кариера на архитект. Основната причина за това е големият пожар в Лондон през 1666 г. След пожара Хук предлага на заседание на Кралското общество план за застрояване на изгорялата част на Лондон, след което се интензифицира сътрудничеството му със сър Кристофър Врен, на когото Хук става главен архитектурен асистент. Така Хук става кралски надзорник и отговаря за събарянето и изграждане на търговски структури в ситито на Лондон. По-натам в годините Хук реализира собствени архитектурни проекти като Докторския колеж, болницата Бетлем и църквите в североизточната част на ситито. Врен и Хук са архитектите на прочутата обсерватория в Гринуич. Общо Хук участвал като архитект във възстановяването на 51 църкви след големия пожар от 1666 година. Архитектурната дейност на Хук му позволявала (за разлика от Нютон) да има огромно количество познати от най-различни слоеве на обществото – от краля до майсторите, които изготвяли едни или други елементи от архитектурните му проекти.

Интересното е, че Хук е този, който фокусира енергията на членовете на обществото върху изучаване на законите на движението на телата. След серия от експерименти през 1668 г той убеждава членовете на обществото, че текущата теория на ударите между тела (на Декарт) е неадекватна и трябва да се разработва нова теория. Подобни една на друга теории предложили Хюйгенс и Врен, а на младия Хук му предоставили възможността да тества теориите на батковците, но не и да изкаже собствените си възгледи по въпроса за ударите между телата. В рамките на тези теории и експерименти се обсъждала величината състояща се от произведението от скоростта на тялото и квадрата на скоростта му – Хюйгенс бил особено заинтересован от тази величина, предложена от Лайбниц. Хук поставил експеримент и показал, че „силата на движение на тяло е пропорционална на квадрата на скоростта му“.

Експерименталните занимания на Хук продължавали. През 1669 г той, заедно с Врен демонстрирали пред членовете на Кралското общество шлифовъчни машини, които можели да правят хиперболични и параболични шлифовъчни повърхности (дейност важна при направа на лещи за телескопи и не само там). Хук продължавал с астрономическите измервания. През 1668 г той изработил специален телескоп, за да измери паралакса на земната орбита с което окончателно допринесъл за определянето на тази орбита (датата на доклада му пред Кралското общество била 15 юли 1669 г.). През 1669 г. В обществото се заговорило за новия вид телескоп, разработен от професора по математика в Кеймбридж Исак Нютон. Телескопът (с увеличение от 38 пъти ) бил демонстриран в Кралското общество през декември 1671 г., а  веднага след това Нютон бил предложен за член на Кралското общество. Отношенията между Нютон и Хук се изострили почти веднага и ще останат напрегнати през следващите 31 години, а Нютон ще стане Президент на Кралското общество чак след смъртта на Хук. През 1671 г. Нютон представил идеите си за цветовете и светлината пред Кралското общество. Хук веднага го обвинил, че е заимствал тези идеи от неговата книга „Микрография“.  Но това било повече от персонален спор. В Кралското общество се оформили две групи – бейкънианците (към които принадлежал и Хук) за които науката била предимно описание и класификация и нютонианците, за които науката била предимно теория и експеримент. Противопоставянето между тези две течения довело до кризата в Кралското общество.

Та второто десетилетие на Лондонското кралско общество започнало с криза. Бейкънианците били от старата генерация членове и започнали да намаляват по природни причини. Починали двама от най-влиятелните му членове – сър Робърт Мори и Джон Уилкинс. Хук бил все повече натоварен със задълженията си на архитект и с контрола на строежите в лондонското сити. Поради това не изпълнявал редовно ангажимента си да представя нови експерименти и заседанията на обществото добили унил характер. Вицепрезидентът Уилиям Пети обаче събрал активните членове, възстановил ежеседмичното представяне на експерименти и заплашил с последствия членовете, които си позволявали редовно да отсъстват от заседания. Кризата в кралското общество започнала през 1672 г и достигнала максимума си през 1674 г. когато започнали да отстраняват масово неактивните членове на обществото. Недоволството в редиците на членовете растяло и под заплаха от отстраняване при следващите през 1677 г избори  бил дори президентът на Кралското общество лорд Брункър. Това станало и за капак на всичко през същата 1677 г. починал и секретарят на обществото Олденбург. В Кралското общество започнали да се готвят за промяна и в групата, настояваща за промени били Хук, Врен, Хоскинс, Абри и други членове на обществото. За президент на Кралското общество бил избран сър Джоузеф Уилиямсон, а Хук бил избран за секретар на обществото и започнал да се занимава с издаването на списанието на обществото Philosophical Transactions of the Royal Society of London, което Хук прекръстил на Phylosophical Collections (Хук не бил голям приятел на Олденбург).  Хук бил секретар на Кралското общество до 1682 г. и се справял и без голяма писмена кореспонденция, тъй като познавал добре повечето от членовете му. Този маниер на работа обаче не се харесвал на другите членове, тъй като Хук не оставял записи на намеренията и действията си, а направо ги обсъждал с необходимите му членове на обществото, които пристъпвали към работа често без да уведомяват други членове на обществото. Та обвинен в това, че работата на обществото станала непрозрачна Хук бил сменен от секретарския пост през 1682 г. Та тогава списанието на обществото от Философски колекции отново било прекръстено на Философски трансакции на Кралското общество. Тези събития са отражение на един по-дълбок процес в Кралското общество – сблъсъка на две гледни точки за науката – гледните точки на Франсис Бейкън (към поддръжниците на която принадлежи и Хук) и гледната точка на новоизгряващата звезда на английската наука Исак Нютон.

Влиянието на Нютон  и на поддръжниците на неговите идеи започва да се чувства все по-осезателно след 1680 година. През 1686 г. (на 5 юли)  е публикуван капиталният труд на Нютон относно законите на механиката и гравитацията. Интересното е, че Кралското общество остава без ресурси, за да публикува тиража на „Принципите“ на Нютон, тъй като парите отиват за публикуването на луксозната книга „История на рибите“ на  Вилоуби и се налага приятелят на Нютон Едмунд Халей (този, на когото е кръстена Халеевата комета) да подпомага отпечатването на книгата със собствени средства. През 1686 г. двамата новоизбрани секретари на обществото Робинсън и Астън (поддръжници на отпечатването на „История на рибите“) внезапно подали оставка и натискът върху Халей да подаде оставка от поста си на клерк на Кралското общество (платен секретар на обществото, който можело и да не е член на обществото, но трябвало да е неженен, което пък не било валидно за Халей, че той бил женен, но да не навлизаме в подробности) нараснал. Тъй като той отказал да направи това, го информирали, че му спират възнаграждението от 50 фунта на година и вместо това му плащали с непродадени копия от „История на рибите“. Интересни неща ставали в Кралското общество през 1686 г. Сблъсъкът на двете концепции за науката и на двата пътя на развитието на Кралското общество бил доста сериозен, както виждате. Пострадал не само Халей, но и Хук, на когото също било предложено възнаграждението му от Кралското общество да се изплаща по същия начин. В края на краищата победила гледната точка на Нютон и поддръжниците на идеите на Бейкън (сред които и Хук) щели да потънат в забрава.

Като астроном, Хук доста се интересувал от гравитацията. Той не вярвал в теорията за етера като среда, която пренася привличането или отблъскването между телата. В своите лекции пред членовете на Кралското общество Хук отбелязвал, че гравитационната сила произтича от самите тела, че те се движат по права линия, докато някоя сила не ги отклони от нея и че ако телата са по-близко едно до друго (гравитационната) сила на привличане между тях е по-голяма. Това, което Хук не отбелязал е, че привличането е обратнопропорционално на квадрата на разстоянието между телата – това било по-късно доказано от Нютон. Работите на Хук върху гравитацията били между 1670 и 1674 г. (доста преди Нютон). През 1679 г. Хук, в качеството си на новоназначен отговорник на кореспонденцията на членовете на Кралското общество имал известна кореспонденция с Нютон, за да се запознае с изследванията на Нютон като член на обществото. В тази кореспонденция двамата обсъждат движението на небесните тела и в края и Хук споменава за една предположение, че ….“the Attraction always is in a duplicate proportion to the Distance from the Center Reciprocall, and Consequently that the Velocity will be in a subduplicate proportion to the Attraction and Consequently as Kepler Supposes Reciprocall to the Distance“. Тук човек може да види предположението, че гравитацията е обратно пропорционална на квадрата на разстоянието между телата – нещо, стоящо в основата на жестокия диспут между Хук и Нютон по повод на закона за гравитацията. През 1686 г. след излизането на Нютоновите принципи, Хук заявил, че той е дал идеята на Нютон за обратния квадрат в закона за гравитацията. Лютият спор завършил в полза на Нютон, тъй като Хук нямало как да докаже, че идеята е негова. Разбира се, законът бил формулиран от Нютон, но той във всички издания на „Принципите“ подчертавал, че идеята за обратния квадрат в закона е изказвана от Хук и от други по отношение на движението на телата в Слънчевата система.

Няколко заключителни думи към първата част на нашия разказ

И тъй читателят вече започва да придобива представа за начините на развитие на научните системи в различни водещи страни. И вижда, че те са различни. От една страна имаме Лондонското кралско общество – институция, която вече 350 години поддържа високото ниво на английската наука. Как? – като поддържа дейността на върхови учени като се тръгне от Нютон и се стигне до днешните британски носители на Нобелови награди. Около всеки от които има голяма група не толкова известни сътрудници. Какво да се прави – тъй се развива науката – за да имаме велик професор, образно казано, трябва да има и кой да мие колбите. Иначе казано – налице е хипотезата на Ортега от наукометрията – всекидневните, непрекъснати усилия, къртовският труд и малките успехи на голямата група от учени е в основата на успехите на малкото на брой учени, които успяват да направят по-значителен пробив в науката. Има и още нещо, наречено концентрационно-дисперсионен ефект в науката, но затова ще ви разкажем в някое от следващите ни статии. Та големите учени и екипите им от не толкова големи учени плюс стотици години за несмутено развитие – това е в основата на успеха на английската наука. Освен това, нали забелязвате – английската наука се е правила от материално осигурени хора. Сравнете сега със ситуацията у нас – интелектуални андрешковци каканижат как броят на учените трябва да се намали, че да останели само най-добрите, щото на Андрешко му изглежда, че тъй може би може и да се получи нещо с българската наука. Няма да се получи Андреш-ко-о-о-о, няма! Нищо няма да ти се получи, защото работиш срещу хипотезата на Ортега и не осигуряваш спокойно развитие на науката и гониш зорлем учените си по чужбина. Никаква английска система така няма да сработи в България. Но това не е всичко – българската наука не е организирана по английски образец – тя е организирана по континентален германски образец. Нали помните от предните бели хроники, какво направил кайзерът, за да може Германия да изпревари Великобритания в научно и технологично отношение? Създал специална система от институти, в които учените се занимавали само с наука. Тази система от институти съществува и до днес и това е Макс Планк обществото за развитие на науката в Германия. Направил нещо като БАН кайзерът. И успял за 20-на години да настигне успехите на английската система с нейната 350-годишна история. Ето ви ги двете системи – и двете успешни, но едната функционираща бавно, а другата – по-бързо. Обаче и в двете системи учените не се борят за оцеляване и заплатите им не са почти равни на заплатите на чистачките.  Коя от тях, коя от тях да „внедрим “ тука – е интересен въпрос, обсъждан често и от хора, доказано неразбиращи от мениджмънт на наука и образование (вижте какъв е халът и на науката и на образованието днес у нас – пример – девойчета, чиято мечта е да си направят селфи на задника и да го качат по социалните мрежи та всички да го видят). Нека   да помислим малко. Имаме ли да наваксваме и то бързо, за да не сме все на последно място в Европейския съюз в много области – имаме. Значи ни трябва система от институти. Но ние я имаме – БАН. Защо се мачка БАН тогава? Е, нека тия, дето го мачкат, да ви обяснят. Та докато слушате каканиженията им и се чудите какво ви казват – казват ви, че Андрешко, събирателният образ на управлението на българската наука и образование, трябва да продължи да кара разпадащата се каруца в кръг в блатото, докато намери най-дълбоко място. Та към германската система, реализирана в БАН,  спокойно може да се вземе и от английската – дейността на тези институти да се центрира около дейността на силни учени. Оттук малко центровка на целите и задачите, добро финансиране и системата изведнъж ще заработи. Но не, нещата вървят на развал. Ето ви отговора на въпроса – ама защо в Англия и Германия така, а у нас – иначе. Защото там има система и традиции – а тук системата е на Андрешко, а традициите – на бай ви Ганя. Затова.