Автор: Христо Христозов
- Вътрешен ред, училища и реформи
Ромейската империя в лицето на столицата си Константинопол изпъква като един от крупните образователни центрове на европейското средновековие. Около 1300 г. в Германия е написана поемата “Вартбургската война”, в която един от героите изброява градовете, в които може да се получи добро образование – Константинопол, Париж и Багдад, като последният дори не е в Европа[1]. И това не е само литературна фикция. В Константинопол завършват своето образование славянският първоучител Константин-Кирил Философ, като той преподава философия “на местни жители и чужденци”, вероятно при храма св. Апостоли според Дворник, както и българският цар Симеон, наричан “емиаргос” – полугрък, заради високата си образованост. Мълвата за учеността на Лъв Математик стига до арабските халифи (според различните извори: Мамун, халиф през 813-833 г., или брат му Мутасим, 833-842 г.). Псел отбелязва, че в столицата учат и хора от западните страни, Багдад, Египет и други арабски области. Ана Комнина пък пише, че при основания от баща й офанотрофий, освен сираци и неимущи, учат още “латини” и “скити”. През XV в. в Константинопол учат предимно италийци. В школата на Мануил и Йоан Хрисолори учат Франческо Филелфо и Гуарино да Верона, а Георги Куртесис в писмо до Марк Ефесски споделя, че като частен учител у дома си освен на гърци преподава и на италийци, в писмо до Георги Трапезундски Аргиропул също пише, по времето, когато е начело на държавната школа, че при него идват да учат италийци. Не можем пак да не припомним думите на Енеа Силвио Пиколомини – “Никой от латините не може да се счита за достатъчно образован, ако известно време не е учил в Константинопол”[2].
Псел ни е оставил няколко интересни щрихи, илюстриращи школското всекидневие, които можем да допълним и с други сведения. До късно през нощта подготвя лекциите си, а утрото отново го заварва над съчиненията на древните автори. Когато влиза в аудиторията, която обикновено не е пълна, най-добрите ученици скачат от местата си и успокояват шумните си другари[3]. Вероятно това са най-усърдните и успели ученици, които се радват на доверието на учителя си, който ги обучава лично, и в някои случаи го заместват. За тази категория ученици намираме подробности в писмата на анонимния учител от X в. Те обикновено се занимават с обучението на по-младите си или изостанали съученици, учителят им периодично (два пъти седмично) проверява доколко добре се справят със задълженията си като препитва поверените им младши съученици[4]. Когато Псел сяда на извисеното си кресло, учениците му го следват, настанявайки се по скамейките, някои по-наблизо, други по-встрани (навярно местата се разпределят според прилежанието). Появяват се и закъсняващите ученици, тези в главите на които, по думите на Псел, са не учението, а хиподрума и други развлечения[5]. Анонимният учител споменава за ученици, които прекарват повече време на птичия пазар, отколкото в училището[6]. Подобен проблем има и Теодор Иртакин, който в писмо се оплаква на Теодор Метохит от поведението на сина му. Той предпочитал гимнастиката и театрите пред училището[7]. Ана Комнина, величаейки управлението на баща си, отбелязва, че след смъртта му учениците предпочитат играта на шашки и лова на пъдпъдъци пред науките[8]. В лошо време се случва в училището да няма и един ученик. Учениците задават въпроси по предварително определена тема. Учителят им отговоря, развивайки лекция, която по-прилежните записват в тетрадки върху коленете си. Освен това пишат и упражнения, които преподавателят им критикува и поправя[9]. При поддържането на реда и за неуспехи в учението се налагат и телесни наказания от учителя. Николай Месарит, като хвали ученолюбието на брат си Йоан, твърди, че затова учителя не му се карал и не го биел по бузите. Тази е, може би, причината учениците да не разчитат само на усърдие, но и на помощ от висшите сили и на магия[10]. Псел ни е оставил данни за външния вид и отношенията между учениците. Те ходели сополиви и рошави, загрижени преди всичко да изглеждат мъдри, хвалели се с мними успехи в науките и презирали новопостъпилите[11].
В писмата на анонимния учител намираме сведения за учителските грижи и несгоди, които се простират отвъд възпитаването на поверениците му. На първо място – за възнаграждението на труда му, което е нерегулярно и според възможностите на всеки ученик, понякога му плащат със закъснение, или въобще не му плащат, а за сънародници (нашият учител е бежанец от Тракия вследствие на нападенията на българите) обучението е съвсем безплатно. Учителят се оплаква, че заради интриги на недоброжелатели му спрели църковната субсидия с хляб. Недостигът на средства го заставя не само да се бори за всеки ученик и за доброто име на школата, но и да работи допълнително. На нетърпелив родител обяснява, че е нужно време детето да се адаптира и обучението да даде видими резултати; роптае срещу нелоялен колега, който примамва учениците му[12], оплаква се за това на патриарха, чийто служител пък покровителства конкурентен преподавател; друг конкурент пък го заплашва със съд. Анонимният учител заработва допълнително като преписвач и издател, виждаме го да продава и купува книги, пазарейки се за цената; понякога дава, или взема на заем книги[13]; друг път изпраща на приятели и покровители собствени творби. Той използва и рекламни трикове. В писмо до мистик Теодор заявява, че има намерение да възложи на учениците си да съчинят стихове в негова чест, които да разлепят из столицата. Така с един мах печели разположението на мистика и прави реклама на школата си[14]. Други учители са по безскрупулни и срещу съответно заплащане пишат упражненията на учениците[15]. Теодор Иртакин също има проблеми с нередовно плащане и изкарва допълнително пари, правейки преписи, макар да се радва на влиятелни покровители и възпитаници[16]. Когато на Йоан Мавропод се наложило да продаде родния си дом в столицата, император Константин Мономах го откупил и му го върнал[17].
Някои интересни наблюдения върху географията на учеността и социалния произход и положение на учените хора ще ни помогнат да добием по-пълна представа за тях. Анализ на Каждан на авторите от IX-X в. показва, че 36 от тях се трудят в Константинопол, 11 и в столицата и в провинцията и само 9 изцяло в провинцията[18]. „Свещената грамота“ до голяма степен се възприема като нещо естествено сред върхушката на ромейското общество (неслучайно от тази социална група има най-много представители с по-високо образование), но за голяма част от низините „йера грамота“, макар и достъпна, не е задължителна и в мнозинството от случаите е най-високата степен на образованост, до която могат да стигнат, а понякога се възприема вероятно като излишно разточителство. Малкото примери за високообразовани хора от низините илюстрират това съждение – такива са Висарион Никейски, чиито родители изкарвали прехраната си с ръцете си и не били знатни и известни, Мануил Оловол, чийто дядо бил шапкар, а баща му търговец на вино, Антоний Касимат – син на обущар, Стефан Нови, Михаил Аталиат[19], Йосиф Ракендит[20]. Немският изследовател Бек, анализирайки състава на писателите през цялата история на Византия, отбелязва, че около 20% от тях са дворцови служители и аристократи, 30% принадлежат към висшия църковен клир и около 15% са професионални учители, а Татяна Кущ в анализ на интелектуалците от къснопалеологовия период отбелязва, че повече от 30% от тях принадлежат към висшата знат, като много от тях са се издигнали благодарение на собствените си способности, а други произлизат от наскоро установени аристократични родове, като Нотара, 50% са интелектуалците, имащи отношение към църковните структури, а според Шевченко за XIV в. този процент е 55[21]. Приблизително същото е съотношението и при писателите от X в. по Каждан. Според него 23 са светски лица, а от останалите 27 шестима са служили в гражданската администрация преди да приемат духовен сан[22]. От изследването на Кущ впечатляват данните за продължителността на живота на интелектуалците – от 44 души, на които са известни датите на рождение и смърт, на възраст между 40 и 50 г. са починали двама, 30 живеят над 70 г., а четирима надхвърлят 90, като средната продължителност на живота е около 72 г. Според изследователката до известна степен тази особеност се дължи на факта, че мнозина интелектуалци добиват известност в зряла възраст, когато публикуват и основните си трудове, докато други многообещаващи умове не са имали възможност да разгърнат потенциала си и са починали рано. Такива според Димитър Кидон са Раден и Синадин Астри, Теодор Антиохит според Йоан Хортасмен, Йоан Гавра според брат му Михаил, от по ранни времена – Никифор, син на Роман Диоген, според Ана Комнина, който бил екзекутиран от баща й заради метеж[23].
Общо преподавателите са наричани „педевт“, „педагог“ и „дидаскал“, а според преподаваните дисциплини, и вероятно образоваността им, се делят на „граматисти“ – преподаватели по „свещена грамота“, „граматици“ – преподаватели по граматика, „ритори“ – по риторика и „философи“, които минават за хора усвоили всички тънкости на науките и познанието. Преподавателите в „енкиклион педия“ са наричани „майстори“ – гръцко произношение на латинската дума „магистър“, която също означава „наставник“, „учител“, както и гръцката „дидаскал“.
В началото на разглеждания от нас период заварваме ромейското образование в сериозно запустение и както отбелязва Лемерл съхраняването и предаването на знанията е зле обезпечено[24], което е видно и от анализа му на ръкописите от периода VI-VIII в.[25]. Късна легенда от средата на IX в. свързва упадъка на образованието с името на първия иконоборчески император Лъв III, който в деветата година от своето управление изгорил държавното учебно учреждение при Халкопратия, което съществувало още от времето на Теодосий II, заедно с преподавателите. Каква е реалната съдба на това училище можем да гадаем, но е сигурно, че през IX в. то е само блед спомен, а по-ранни автори като патриах Никифор и Теофан Изповедник не казват нищо за закриването му. Първият свързва упадъка на образованието с времето предшестващо Лъв III, сочейки като причина за това политическата нестабилност, а вторият говори за безредиците и репресиите над иконопочитателите след свалянето на иконата на Христос, която била над Медната порта без да споменава нищо за близкото училище[26]. Възможно е то действително да е изгоряло, без значение умишлено, или не, и впоследствие да не е възстановено. На практика няма данни, че през VIII в. философия и квадривиум се изучават в Константинопол, изключая вече споменаваното житие на патриарх Никифор от дякон Игнатий. То обаче е доволно неопределено и е възможно Игнатий да приписва на учителя си образованост, която по негово време вече не е такава рядкост, или патриарха е получил образованието си другаде, а не в “царствения град”. Ако не за липсата, то за слабото разпространение на тези дисциплини, обаче имаме доста примери: Йоан Дамаскин никога не е учил в Константинопол, в родния му Дамаск го обучава някакъв калабрийски монах[27]; Стефан Сурожски по време на странстванията си среща някакви философи и ритори в Атина; странстванията на Лъв Математик в търсене на знания са повече от показателни[28]. Все пак имаме данни за едно учебно учреждение в Константинопол, където се преподава право в края на VIII – нач. на IX в. в Сфоракиу[29]. Идеологическия сблъсък между иконоборци и иконопочитатели води до постепенно реабилитиране на „елинската мъдрост“, в която и двете страни търсят аргументи за правотата си, когато не ги намират в Светото писание. Обаче трябва да имаме предвид, че по онова време „елин“ е равнозначно на „езичник“ и мнозина се боят от „елинизма“ сравнявайки го със скрито зло и отрова[30]. През 30-те години на IX в. Лъв Математик преподава в школа при църквата „Св. 40 севастийски мъченици“, намираща се на Меса между хиподрума и форума на Константин[31]. Продължителя на Теофан и други автори ни навеждат на мисълта, че още по това време школата на Лъв Математик е субсидирана от държавата[32]. През 50-те години на IX в. в столицата по настояване на логотет Теоктист Константин-Кирил преподава философия[33].
За пръв път след повече от вековно прекъсване държавата създава изцяло поддържано от нея учебно заведение, това в Магнавра. Продължителят на Теофан, който е най-надеждния източник по въпроса, поставя началото на дейността му след похода срещу арабите през 863 г., а общо взето изворите са единодушни, че то е основано по инициатива на кесар Варда, вуйчо на император Михаил III. В училището има четири катедри: по философия, геометрия, астрономия и граматика. Първата е поверена на Лъв Математик, който поне до началото на 869 г. е все още жив, останалите съответно на Теодор, Теодигий и Комит. Кедрин вместо Теодор като преподавател по геометрия сочи Сергий и отбелязва, че обучението е безплатно за всички желаещи[34]. При самостоятелното управление на Константин Багренородни в средата на X в. тази школа е все още действаща. От Продължителя на Теофан знаем, че съществуват същите четири катедри, както и по-рано. По философия преподава протоспатарий и мистик Константин, който е най-учения човек в сената – впоследствие назначен за епарх на мястото на Теофил Еротик, по риторика – митрополита на Никея Александър, по геометрия – патриций Никифор, зет на Теофил Еротик, по астрономия – асикрит Григорий. Императорът полага големи грижи за учениците, споделя с тях трапезата си и им купува учебни пособия[35]. Каква е по-нататъшната съдба на това учебно заведение не знаем. Можем да предполагаме, че то е прекратило дейността си по времето на Василий II. Именно с неговото управление Псел и Ана Комнина свързват началото на пренебрежението към учеността. Йоан Геометър, който безспорно няма причини да харесва императора, също се изказва неласкаво за състоянието на образованието по това време – “невежество цари у нас и пиянство”[36]. При Василий I е построена т. нар. Нова църква, при която се преподава „енкиклион педия“[37].
Междувременно през 20-те г. на X в. в Константинопол действат поне четири частни школи, преподаващи „енкиклион педия“, сред които и тази на вече познатия ни анонимен учител на когото дължим информацията[38]. От житието на Атанасий Лавърски, или Атонски, с мирско име Авраамий, научаваме за някои реформи в сферата на частното образование. Във всеки случай реалности от школския живот, които не са отразени от анонимния учител, и въобще как се става учител. Авраамий пристига в Константинопол вероятно в самия край на управлението на Роман Лакапин и постъпва в школата на майстор Атанасий, чиято титла е „глава на училището“, комуто били подчинени „педевти“. У анонимния учител не срещаме аналог на подобна усложнена структура. Тя може да се дължи на популярността на Атанасий, който изглежда ръководи доста по-голямо училище, въобще на засиления интерес към знанието, на намесата на държавата, или на комбинация от трите фактора. След като показва усърдие и успехи в усвояването на науките Авраамий е избран от учители и ученици за „учител след учителя“, вероятно нещо като заместник учител, или младши преподавател. След още някое време, отново по общо решение на учители и ученици, но този път с одобрението на император Константин Багренородни, е избран за пълноправен учител, но не в същото училище, тъй като общият (на Авраамий и бившите му съученици) учител още преподавал. Преместването на Авраамий в ново училище повлякло и част от учениците на стария Атанасий, което довело до раздор между двамата (както вече знаем обичайно явление между конкурентни преподаватели с обичаен повод)[39].
По времето на Константин Багренородни действа граматическа школа при църквата “Св. Богородица Халкопратийска”. Упоменавания за нея имаме до 70-те г. на XI в. Псел преподава философия при църквата “Св. Петър”, чиято школа просъществувала поне до 80-те г. на XI в. Освен тях, пак благодарение на Псел знаем и за поне две школи, в които се преподава “свещена грамота”. Едната при Нарсийския манастир, която продължила съществуването си и през XII в., където Псел започва своето учение, а по-късно там се замонашава, а другата при “Св. Богородица Дякониса”[40]. Подобна школа действа и при Студийската обител. По времето на Василий II там получават началното си образование братята Исак и Йоан Комнини[41]. В началото на IX в., когато е основана, школата е доволно скромна и се ръководи от един монах-учител, комуто сборника с епитимии препоръчва да се отнася към децата с любов и търпение, иначе го очаква наказание от сто поклона до земята, пост и отлъчване за една седмица[42].
Един от популярните преподаватели през 30-те години на XI в. е Йоан Мавропод. Занятията провежда у дома си напълно безплатно, тъй като счита за грешно да взима пари за благородно занятие като възпитанието на младежта и да търгува с науката, а организацията на училището напомня за школата майстор Атанасий, тъй като Мавропод споменава, че вземал отношение в споровете между учители и ученици[43]. В края на 30-те г. на XI в. се оттегля в манастир, а двама от най-видните му ученици се заемат с преподаване. Михаил Псел обучава философите, а Йоан Ксифилин юристите. Между учениците на двамата се разгаря съревнование в което всяка от двете групи настоява за откриване на училище начело със своя учител. Константин Мономах решава да удовлетвори желанията и на двете страни, създавайки две катедри – на първо време философска начело с Псел, а скоро след това и юридическа ръководена от Ксифилин. Това става в периода между 1044 и 1047 г. На Псел е присвоено званието “ипат на философите” и съответстваща държавна издръжка, чийто размер не знаем. Философската школа се помещава в портика на Ахил – вероятно покритата колонада между хиподрума и бившите бани на Зевксип, при Халкопратия и св. Петър. Ксифилин пък е удостоен със званието “номофилак”, а школата му е настанена при новопостроения храм св. Георги в Мангана. Той получава държавна издръжка в размер на четири литри злато годишно, копринена дреха, храна и великденски подарък. Формално учението е безплатно за всички желаещи, но подаръците в знак на уважение към учителя не са забранени[44]. Скоро настъпва сериозен обрат. Константин Лихуд е свален от власт и принуден да стане монах (събитието се датира приблизително преди смъртта на императрица Зоя в 1050 г.). По предварителна договорка покровителствания от него интелектуален кръг следва примера му. Мавропод успешно е отстранен от столицата като му е поверена епископската катедра на Евхаит. Ксифилин става монах след злобен донос срещу него. В негова защита с апология излиза Псел, който никак не бърза да изпълни договорката с приятелите си и да се замонаши. Едва към края на 1054 г., когато Константин Мономах е на смъртно ложе, той не вижда друг изход и става монах, но скоро след смъртта на василевса възвръща позициите си[45]. Впоследствие Лихуд и Ксифилин след смъртта на Михаил Кируларий са последователно патриарси. Последният умира през 1075 г. По това време почива и Мавропод. Наскоро след това и Псел се оттегля от активна деятелност. Според Любарски Псел починал към 1097 г.[46].
След оттеглянето на Псел на длъжността ипат на философите е назначен Йоан Итал. Родом от южна Италия към 1050 г. с баща му се преселили в столицата, където става ученик на Псел. По-късно, по времето на Михаил VII, Псел и Итал провеждат научни диспути при двора[47].
Идването на власт на Комнините през 1081 г. води до промяна в политиката за общественото образование. Още от началото на управлението на Алексий I Комнин прозира стремежа то да бъде предадено изцяло в ръцете на църквата. Първата жертва на новата образователна политика е ипатът на философите Йоан Итал. През 1082 г. той е осъден от църковен събор, а длъжността му заема Теодор Смирненски[48]. През 1107 г. Алексий I издава две новели с които учредява нови четири учителски длъжности, като всички са църковни. За една от тях, обаче има данни, че се назначава с одобрението на императора, а именно майстора на риторите. Другите длъжности са за учители по евангелие, по апостол и по псалтир. Освен това с новелите се вменяват на учителите две задължения – да проповядват вярата и да доносничат на патриарха за настроенията сред населението. През 1117 г. отново от църковен събор е осъден ученика на Йоан Итал Евстратий Никейски, а сред подписалите присъдата срещаме името на познатия ни ипат на философите Теодор Смирненски[49].
Един от видните преподаватели през втората четвърт на XII в. е Михаил Италик, който последователно заема длъжностите учител по псалтир, учител по апостол и учител по евангелие. Последната длъжност е наричана и вселенски учител. Преподавателската деятелност на споменатите длъжности не се изчерпва само с тълкование на Писанието, но включва и дисциплини от “енкиклион педия”. Към 1147 г. той вече е митрополит на Филипопол. Въобще през XII в. преподавателската практика е път към получаване на доходоносна църковна длъжност и в това отношение Италик не е изключение[50]. Но дори под контрола на църквата образованите хора не са застраховани от изпадане в ерес. На съборите през 1156 и 1157 г. са осъдени майстора на риторите Михаил, учителя по апостол Никифор Василаки и дякона при св. София Сотирих, който е спряган за патриарх на Антиохия[51]. Към 1165 г. отново срещаме длъжността ипат на философите, но вече в ръцете на църквата. В слово по случай заемането на поста Михаил Анхиал отбелязва възраждането й след дълго забвение, вероятно от времето на Теодор Смирненски тя не е заемана от никого. През 1170 г. Михаил Анхиал става патриарх, а длъжността ипат на философите е поверена на дякона и хартофилак на великата църква Теодор Ириник, който през 1214 г. също се окичва с патриаршеско достойнство[52].
Имаме информация за поне две учебни учреждения в Константинопол през XII в. Едното е орфанотрофиона (сиропиталище), който е изцяло на държавна издръжка, създаден от Алексий I при храма св. Павел, където сираците получават общо възпитание, т. е. “енкиклион педия”[53]. Другото е при църквата св. Апостоли от края на века, където също се провежда курс по “енкиклион педия”, но описанието, което ни е оставил Николай Месарит позволява да предполагаме и преподаване на “йера грамота”. Освен ученици, които си преглеждат записките, или ги заучават наизуст, той споменава и за такива, които се учат да смятат по пръстите и за всяка грешка моментално следва наказание. Тук се провеждат и научни дискусии, които понякога стигат до бой, а понякога спорът е отнасян до патриарх Йоан Каматир, който има последната дума[54].
След превземането на Константинопол от латините през 1204 г. император Балдуин се опитва да създаде висше училище, като преподавателския състав трябва да бъде осигурен от Парижкия университет, но планът му е посрещнат без особен ентусиазъм. Университетът се ограничава само с осигуряване обучението на 20 ромейски клирици, които след това трябва да се върнат в родината си. Така планът за латинизация претърпява неуспех още в зародиш.
Част от ромейската интелигенция бяга в Мала Азия, където императорите от династията Ласкарис създават Никейската империя и покровителстват учените. В началото обаче няма ясно обособен “център на учеността” и това е видно от биографията на Никифор Влемид. Родителите му бягат от Константинопол в Бурса, където той получава началното си образование при някой си Монастириот, който впоследствие става митрополит на Ефес. Риторика учи в Никея, диалектика в Смирна при ипата на философите Димитър Карик. После учи в Ефес и накрая в Скамандър при някой си Продром, вероятно един от популярните педагози от началото на XIII в. Иларион Продром. Впоследствие Влемид също започва да преподава, като сред учениците му са Теодор II Ласкарис, Григорий Кипърски, Георги Акрополит. През 50-те години на XIII в. Влемид преподава в школата при основания от него Имафийски манастир край Ефес, а Теодор II основава школа при църквата св. Трифон в Никея, където занятията водят Епсаптериг, Андроник Франкопул и Михаил Сенахерим, който за времето си е сред най-прославените коментатори на Омир. Влемид оставя в наследство учебни пособия по диалектика и физика, и две по география, от които едното е елементарно, а другото за напреднали. Чертежи и рисунки онагледяват текстовете му.
След като ромеите си връщат Константинопол, Михаил VIII създава държавно учебно учреждение, където Георги Акрополит преподава аристотеловата философия и математика по Евклид и Никомах[55]. Григорий Кипърски, един от учениците на Акрополит, отбелязва, че учителя му не следвал установения ред в преподаването на предметите, тъй като разглеждал аристотеловата логика преди занятията по риторика, една новост, която впрочем не се наложила. От този период вероятно съществува традицията това училище да е под опеката на великия логотет, като някои от заемащите този пост лично преподават, например Акрополит и Теодор Метохит. След съдебната реформа на Андроник III школата минава под надзора на един от четиримата велики съдии. Последните сведения за държавното учебно учреждение се отнасят към XV в., когато Георги Куртесис е назначен за вселенски съдия. По това време то вероятно се помещава при манастира Йоан Предтеча. До тогава Куртесис като частен учител преподава у дома си на гърци и италийци. След Флорентийския събор е сменен на длъжността вселенски съдия от Йоан Аргиропул[56].
Заради униатските пристрастия на Акрополит, паралелно с държавното училище е създадена школа под егидата на патриаршията, която тогава е оглавявана от Герман III (1265-1266 г.). Отначало тя се помещава при орфанотрофия основан от Алексий I, а към началото на XV в. при Студийския манастир, чиято школа значително се е разрастнала в сравнение с началния й период. През XV в. в нея преподават 30 учители. Първият ръководител на школата при патриаршията е Мануил Оловол, когото величаят като “ритор на риторите”, не е много ясно, но изглежда, че това е нова титла, заместваща старата “майстор на риторите”. В средата на XIV в. начело на школата е Теодор Мелитениот, който е наречен “учител на учителите”, вероятно заместила по-ранната титла “вселенски учител”. През XV в. я ръководят Йосиф Вриений, Никифор Калист Ксантопул и Матей Камариот, който остава на поста и след падането на Константинопол през 1453 г.[57].
През 70-те и 80-те години на XIII в. отново срещаме титлата “ипат на философите”, носена от Йоан Педиасим. Той същевременно заема и други църковни длъжности, а преподавателската му дейност, освен с Константинопол, се свързва и с Охрид и Солун[58]. Максим Плануд е сред най-популярните учители от края на XIII в. От 80-те години той преподава в школата при манастира Акаталипта. При него учат видни впоследствие преподаватели като Тома Магистър, Мануил Мосхопул, Георги Лакапин, Меркурий и Йоан Захарий Актуарий. Последните двама са известни медици. Не е ясно кога и при какви обстоятелства Плануд е изучил латинския, но преподаването на този език е една от характеристиките на школата му. Плануд преподава всички предмети от “енкиклион педия”, пише коментари, съставя учебни пособия, издирва стари ръкописи, сравнява ги, подлага ги на филологическа критика и ги редактира[59].
Някои от учителите от края на XIII – началото на XIV в. добиват значителна популярност. Илия преподава риторика и се ползва от протекцията на логотета на геникона Теодор Музалон, благодарение на когото му е отпусната държавна издръжка. Халкоматопул пък получавал издръжка по протекцията на Никифор Хумн. Известни преподаватели по граматика са Мануил Мосхопул и Георги Лакапин, по риторика Теодор Иртакин и Йоан Глика, бъдещ патриарх, по философия Йосиф Ракендит, Мануил Вриений пък преподава предметите от квадривиума, още Теодор Метохит, Константин Лукит, Никифор Григора[60]. Една от крупните фигури в областта на образованието през втората половина на XIV в. е Димитър Кидон, възпитател на не едно поколение държавници, учени и преподаватели. Негов ученик е Георги Гемист Плитон през чиято школа в Мистра през XV в. пък минават Георги Куртесис, Висарион Никейски, Марк Евгеник, Михаил Апостолий. В края на XIV в. особено популярна е школата на Мануил Хрисолор и племенника му Йоан, който го наследява, когато заминава да преподава във Флоренция. По-късно Йоан Аргиропул също преподава във Флоренция и Падуа, където същевременно учи[61].
Използвана библиография:
Бартольд В.В. Сочинения в IX томах. Том IX. Работы по истории Востоковедения, изд. „Наука“, Москва, 1977 г.
Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2001 г.
Гийу, Андре, Византийская цивилизация, изд. „У – Фактория“, Екатеринбург, 2005 г.
Гранстрем, Евгения Эдуардовна, „Наука“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г.
Гранстрем, Евгения Эдуардовна, „Система образования“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г.
Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г.
Гуревич, Арон Яковлевич, Средневековый мир. Культура безмолвствующего большинства, изд. „Искусство“, М., 1990 г.
Иванов, Сергей, В поисках Константинополя, изд. “Вокруг света”, Москва, 2011 г.
Каждан, Александър Петрович, „Богословие“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г.
Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (650-850 гг.), изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2002 г.
Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2012 г.
Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г.
Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г.
Кардини, Франко, Европа и ислам. История непонимания, изд. „Александрия“, Санкт Петербург, 2007 г.
Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г.
Латински извори за българската история, том 2, съст. Дуйчев, Войнов, Лишев, Примов, изд. на БАН, С. 1960 г.
Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г.
Липшиц, Елена Эммануиловна, „Наука и образование“ в История Византии, том 3, изд. „Наука“, Москва, 1967 г.
Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г.
Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV – XV вв., изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 1997 г.
Петрушенко, Леонид Авраамиевич, Повседневная жизнь средневековой Европы, изд. „Молодая гвардия“, М., 2012 г.
Поляковская, М. А., Чекалова, А. А., Византия: быт и нравы, изд. Уральского университета, Свердловск, 1989 г.
Поньон, Эдмон, Повседневная жизнь Европы в тысячном году, изд. „Молодая гвардия“, М., 1999 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, „К вопросу о существовании монастырских школ в Византии VIII–XII вв.“ във Византийский временник, том 56, 1995 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв.“ във Византийский временник, том 51, 1990 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв.“ (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г.
Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г.
Скабаланович, Николай Афанасьевич, „Византийская наука и школы в XI в.“ във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. „Олега Абышко“, Санкт Петербург, 2004 г.
Интернет ресурси:
http://www.vostlit.info/Texts/rus3/Honiat_3/frametext5.htm
http://www.vostlit.info/Texts/rus5/TheophCont/frametext4.htm
http://www.vostlit.info/Texts/rus5/TheophCont/frametext65.htm
http://www.vostlit.info/Texts/rus8/Villani_G/frametext112.htm
http://www.bogoslov.ru/text/2614640.html
http://www.pravoslavieto.com/life/12.04_sv_Joan_Damaskin.htm
[1] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 72.
[2] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 218-223, 234-237; Латински извори за българската история, том 2, съст. Дуйчев, Войнов, Лишев, Примов, изд. на БАН, С. 1960 г., стр. 323; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 396; Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 404-405.
[3] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 66; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 396; Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г., стр. 170-171.
[4] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 370-371.
[5] Гранстрем, Евгения Эдуардовна, „Система образования“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 355; Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 66.
[6] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 366.
[7] Липшиц, Елена Эммануиловна, „Наука и образование“ в История Византии, том 3, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 222; в палеологова Византия с понятието „театър“ се означават интелектуални кръжоци, където се обсъждат най-разнообразни теми, провеждат се литературни четения и т. н. (Кущ, Татьяна, „Интеллектуальные кружки“ в На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 138-151).
[8] Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 129.
[9] Гранстрем, Евгения Эдуардовна, „Система образования“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 355-356.
[10] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 57.
[11] Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2001 г., стр. 237.
[12] За подобна практика имаме сведение и от Михаил Псел. В писмо до протоасикрит Аристин, той му съобщава, че сина му и някои други спрели да посещават водения от Псел курс по риторика и отишли при друг преподавател. Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 392.
[13] През средните векове на книгата се гледа като на занаятчийски инструмент. Никифор Хумн например пише, че учен без книги е като занаятчия, който не познава инструмента на своя занаят (Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 410). Книгата е доволно скъпо изделие и не всеки може да си го позволи. В зависимост от обема и качеството на ръкописа, може да струва от няколко до няколко десетки номизми (респ. перпери), а луксозните богато илюстрирани издания могат да стигнат до няколко стотин (Гийу, Андре, Византийская цивилизация, изд. „У – Фактория“, Екатеринбург, 2005 г., стр. 323). Множество свидетелства показват, че учените хора понякога сами преписват необходимите им книги, които са взели на заем, било от частно лице, или манастирска библиотека, а понякога от императорската, или патриаршеската библиотеки. Не са редки случаите в които някои лица завещават библиотеките си на някой манастир понякога с условие да бъдат ползвани свободно от наследниците им, или от учениците в школата при манастира (Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 130; Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 408; Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 101; Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV – XV вв., изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 1997 г., стр. 34). Григорий Кипърски например се оплаква, че поради бедност сам преписва интересуващите го съчинения, въпреки грозния си почерк, но пък има и примери за достатъчно богати хора, като Теодора Раулина, племенница на Михаил VIII, и Теодор II Ласкарис, които сами извършват преписи. Към ръкописите има и чисто естетически изисквания. Освен Григорий Кипърски, който се оплаква от почерка си, можем да споменем Йоан Ставракий, който преписал труд на Платон на широки листа стара неравна хартия, споделящ в писмо, че би предпочел да хвърли копието в огън, или вода, отколкото да го гледа сред книгите си (Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 411).
[14] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 365-368, 374.
[15] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 392; Иванов, Сергей, В поисках Константинополя, изд. “Вокруг света”, Москва, 2011 г., стр. 288-289.
[16] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 401.
[17] Скабаланович, Николай Афанасьевич, „Византийская наука и школы в XI в.“ във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. „Олега Абышко“, Санкт Петербург, 2004 г., стр. 185.
[18] Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 347.
[19] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв.“ (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г., стр. 45.
[20] Литаврин, Генади, “Възпитание и образование” в Как са живели византийците, изд. “Наука и изкуство”, С. 1984 г., стр. 128.
[21] Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 61-62, 90.
[22] Каждан, Александър Петрович, История византийской литературы (850-1000 гг.), изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 345.
[23] Кущ, Татьяна, На закате империи: интеллектуальная среда поздней Византии, изд. Уральского университета, Екатеринбург, 2013 г., стр. 47-48; Медведев, Игорь Павлович, Византийский гуманизм XIV – XV вв., изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 1997 г., стр. 20; Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр.368. Аналогична средна продължителност на живота на интелектуалците през комниновата епоха дават Поляковская и Чекалова (Поляковская, М. А., Чекалова, А. А., Византия: быт и нравы, изд. Уральского университета, Свердловск, 1989 г., стр. 150).
[24] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 121.
[25] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 107-110.
[26] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 135-136.
[27] http://www.pravoslavieto.com/life/12.04_sv_Joan_Damaskin.htm.
[28] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 151, 216-218.
[29] Вероятно школата при църквата „Св. Теодор Тирон“ вдясно от Меса и форума на Константин в която през XI в. преподава Евстратий Никейски. Нямаме основания да предполагаме непрекъсната преподавателска дейност в нея за целия период IX – XI в., но можем да предполагаме поне някакви традиции в преподаването на това място.
[30] Такова е мнението на Константин Сицилийски – ученик на Лъв Математик, който засипва с хули учителя си. И все пак се намират достатъчно хора, които го порицават за позицията му (Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 252-255). Същото отрицание на „елинската мъдрост“ се среща и в житието на Никифор Латмоски, чието учение се отнася към управлението на Роман Лакапин (Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 360). Подобно отношение, което Поньон нарича „проблем с античните автори“, виждаме и на Запад (Поньон, Эдмон, Повседневная жизнь Европы в тысячном году, изд. „Молодая гвардия“, М., 1999 г., стр. 224-225). Все пак голяма част от по-образованите хора се придържат към по-умерена позиция. Те разделят античното наследство на приемливо и неприемливо за христианина. Такава е позицията на Йоан Мавропод, такава е и на ученика му Михаил Псел (Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 383). И тя ще остане доминираща в образованието още векове наред.
[31] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 220; Вероятно същата школа споменава Йоан Мавропод през XI в. в една от епиграмите си. Тогава тя участвала в междуучилищни състезания по схедография (Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 389). И тук виждаме една традиция в преподаването, която се корени в IX в.
[32] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 220, 222.
[33] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 234-237.
[34] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 230-232;
http://www.vostlit.info/Texts/rus5/TheophCont/frametext4.htm.
[35] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 390-391;
http://www.vostlit.info/Texts/rus5/TheophCont/frametext65.htm.
[36] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 372-373.
[37] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 390.
[38] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 367.
[39] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 380-382.
[40] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 386, 392-393.
[41] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Социальный состав учащихся Византии VII–XII вв.“ (окончание) във Византийский временник, том 52, 1991 г., стр. 36.
[42] Лемерль, Поль, Первый византийский гуманизм, изд. „Свое издательство“, Санкт Петербург, 2012 г., стр. 150.
[43] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 392; Скабаланович, Николай Афанасьевич, „Византийская наука и школы в XI в.“ във Византийское государство и Церковь в XI в., кн. 2, изд. „Олега Абышко“, Санкт Петербург, 2004 г., стр. 194-195; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2001 г., стр. 237.
[44] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 395-396; Гранстрем, Евгения Эдуардовна, „Система образования“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 355; Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г., стр. 169-171; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2001 г., стр. 218-219.
[45] Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2001 г., стр. 223-224.
[46] Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2001 г., стр. 228-230.
[47] Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г., стр. 172; Безобразов, П. В., Любарский, Я. Н., Две книги о Михаиле Пселле, изд. „Алетейя“, Санкт Петербург, 2001 г., стр. 226.
[48] Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г., стр. 172; Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 67.
[49] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 398; Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 67-68; Каждан, Александър Петрович, „Богословие“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 366.
[50] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 69.
[51] Каждан, Александър Петрович, „Богословие“ в Наука и образование, гл. 16 от История Византии, том 2, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 366-367; Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г., стр. 174.
[52] Самодурова, Зинаида Гавриловна, „Школы и образование“ в Культура Византии. Вторая половина VII – XII в., М., 1989 г., стр. 398.
[53] Каждан, Александър Петрович, Книга и писатель в Византии, изд. „Наука“, Москва, 1973 г., стр. 57.
[54] За разлика от Месарит, който превъзнася учеността на Йоан Каматир, Никита Хониат се изказва доста по-скептично за него; Каждан, Александр Петрович, „Школа и наука“ в Никита Хониат и его время, изд. „Дмитрий Буланин“, Санкт петербург, 2005 г., стр. 174-175.
[55] Липшиц, Елена Эммануиловна, „Наука и образование“ в История Византии, том 3, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 219-222.
[56] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 395-396, 404, 410.
[57] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 406-409.
[58] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 403.
[59] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 398-400; Липшиц, Елена Эммануиловна, „Наука и образование“ в История Византии, том 3, изд. „Наука“, Москва, 1967 г., стр. 222-224.
[60] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 403-404, 410.
[61] Гукова, Сания Нуховна, „Школа и образование в поздней Византии“ в Культура Византии XII – первая половина XV в., М., 1991 г., стр. 404, 406.
