Болестта на Алцхаймер унищожава центровете в мозъка, които ни поддържат будни. Това откритие може да обясни защо болестта често води до дневна отпадналост.

Проблемите със съня могат да предшестват деменции, включително Алцхаймеровата болест, понякога с десетилетия. Но новите резултати, описани в онлайн публикацията от 12 август 2019 г. в изданието „Алцхаймер и деменция“, сочат, че нарушеният сън не е просто ранен предвестник на Алцхаймер. Всъщност, проблемите със съня са „част от болестта“ според Леа Гринбърг, невропатолог в Университета на Калифорния, Сан Франциско.

Гринбърг и колегите ѝ са съсредоточени в изследването на продълговатия мозък и структурата, разположена върху него наречена хипоталамус. Заедно, тези части на централната нервна система са отговорни за жизненоважни дейности като да ни държат будни и адекватни. Въпреки своята важност, продълговатият мозък и неговите съседи са пренебрегвани при изследванията на деменция, твърди Гринбърг. По-конкретно учените са търсили доказателства за наличие на Тау (протеин, който може да образува струпвания във вътрешността на нервните клетки) в мозъците на хора, починали от болестта на Алцхаймер.

Екипът е открил, че три малки участъка от хипоталамуса и продълговатия мозък, всички от които обикновено съдържат нервни клетки, поддържащи хората будни през деня, били пълни с Тау. Две от трите области са загубили над 70% от нервните си клетки (или неврони). Тези региони „са били засегнати много сериозно от Тау протеина“, казва още Гринбърг. Това унищожение може да е част от причината хората болни от Алцхаймер често да се чувстват уморени през деня дори и да са спали предната нощ.

Тези резултати са в подкрепа на идея, циркулирала в средите на изследователите на болестта, но която все още не е добила значителен брой последователи, казва невробиологът Брус Мандър от Университета на Калифорния, Ървайн: „Виждаме Тау в продълговатия мозък и то го виждаме още в ранните етапи на болестта.“

Тези открития могат изцяло да преобърнат насоката на проучванията на центровете за сън и бдителност в продълговатия мозък. „Не можем да продължаваме да игнорираме продълговатия мозък, ако помислим за тези деменции и начина на тяхното развитие“, казва Мандър. По-ясната представа за това как, кога и къде са първите атаки на болестта Алцхаймер върху мозъка, може да доведе до по-добри начини за откриване на болестта в по-ранен етап, а дори и до предотвратяване на увреждането (SN: 3/12/11, p. 24).

Учените доказват, че при проби от здрави хора, както и при такива от хора, страдащи от две други дегенеративни заболявания, невроните, отговарящи за бдителността не са били засегнати. Тези две мозъчни заболявания – прогресивна супрануклеарна парализа (ПСП) и кортикобазална дегенерация (КБД), включват натрупване на Тау. Въпреки това, учените откриват, че по-малко неврони умират при тези заболявания, въпреки натрупването на Тау. Това неочаквано откритие „ни показва една мистерия“ по думите на Мандър – „Защо повече неврони загиват при болестта на Алцхаймер отколкото при други заболявания?“

Досегашните проучвания включват само проби от хора в късен стадий на болестта на Алцхаймер. Затова Гринбърг започва по-мащабно изследване на мозъчната тъкан при хора в различни стадии на болестта на Алцхаймер с надеждата да открие точно кога започва деградацията на невроните в участъците, стимулиращи състояние на будност.

Превод: Славина Иванова

Източник: Science News

Oh et al. Profound degeneration of wake-promoting neurons in Alzheimer’s disease. Alzheimer’s & Dementia. Published online August 12, 2019. doi:10.1016/j.jalz.2019.06.3916.

Четете още по темата:

Sanders. Alzheimer’s drug may clarify disease’s origins. Science News. Vol. 190, December 24, 2016, p. 27.

Sanders. Memories can’t wait. Science News.Vol. 179, March 12, 2011, p. 24.

Материал от брой 90 на сп.“Българска наука“, 2016 г.

Жителите на Атлантида научили египтяните да строят пирамиди – такава гледна точка дава филологът и писател Стефан Александров в книгата си „Цивилизацията – от потопа до днес“, разпространявана от издателство „Милениум“.

„Искам да дам гласност на приноса на България към световната цивилизация, с който да допринеса за подобряване на имиджа на нашата родина. Поставям народа ни редом с тези, които са в центъра на планетарния прогрес“, мотивира импулса си за работа авторът. – „Поводът да започна моите търсения беше книгата на Роджър Озбърн „Цивилизацията. Нова история на западния свят“, в която България не се споменава изобщо. Публикувани са не малко трудове на тази тема, някои от които много популярни, на известни учени – социолози, културолози, историци, но и в тях за нашата роля не е писано нищо.“

За да запълни този пропуск, Александров проучва и цитира десетки публикации – томове, статии, извори, като търси и отбелязва активите на нашите предци в общото културно развитие на света. Той няма претенции за научна всеобхватност и изчерпателност, стремил се е книгата му да бъде достъпна, разбираема и поднесена по интересен и запомнящ се начин.

Откъс /със съкращения/ от главата за Атлантида:

„Атлантида – Първите сведения за континента Атлантида и неговата напреднала цивилизация намираме в диалозите на Платон „Тимей и Критий“. Там се споменава, че тя се намирала между Европа и Америка. Платон не бърка Атлантида с Америка, а уточнява, че на запад от Атлантида се намира друг континент.

Звучи невероятно, че 2000 години преди Колумб да открие Америка се е знаело, че съществува такъв континент. Откъде са имали информация за това древните? /…/

Далеч преди потъването на Атлантида, неговите жители, атлантите, са колонизирали крайбрежието на централна Америка – днешните Мексико и Гватемала. Не случайно ацтеките без съпротива били победени от генерал Кортес. Те очаквали при тях да пристигнат брадатите бели богове от изток /за които са знаели от своите предтечи/. По същия начин Писаро завладял Перу – инките са взели испанците са богове.

Атлантите са били високи хора, с дълги светли коси, хванати през челото с лента. На изток са търгували със средиземноморските народи.

В научните среди преобладава мнението, че Атлантида е загинала вследствие на удар от голям метеорит, който не само я е унищожил, но е предизвикал огромен катаклизъм, разместил земните пластове. Атлантида потъва, а Андите се издигат. Доказателство за това е езерото Титикака, което сега се намира високо в Андите, солено е и има по брега си големи железни халки. Те са служили за завързването на презокеански кораби, когато Титикака е било пристанище на брега на Тихия океан. /…/

Друго следствие от потъването на Атлантида е библейският потоп, за който има сведения в историческите извори на всички народи по света.

Учените, които са убедени, че Атлантида е съществувала като континент с високо развита цивилизация, допускат, че висшата прослойка на тази цивилизация е предвидила бедствието и е напуснала континента преди то да се случи. Те са отишли в бившите си колонии, където са станали учители на приелите ги народи. Това се вижда от внезапния прогрес на египтяните и шумерите, който няма нищо общо с еволюцията. /…/

Тези народи, които дотогава са използвали само кал и слама, за да строят жилищата си, изведнъж започнали да издигат пирамиди и огромни каменни храмове. Създали йероглифите. Започнали да използват изключително точни календари, което е невъзможно без да познават математиката и астрономията. Открили как да мумифицират своите владетели.

Цивилизацията е проява на човешкото битие при определени условия на еволюцията, или е получена наготово, а най-вероятно е съвкупност от двете.“

Книгата е разделена на три големи части – преди Потопа, след Потопа и след Новата ера. Всяка глава в тях се спира на събития и държави, отнасящи се към съответния период. Съществувалите цивилизации са описани сравнително кратко като освен основните им характеристики, авторът се е стремил да включи по-любопитни и запомнящи се факти от историята им.

Александров се спира на митичните цивилизации Лемурия, Му и Атлантида; Понтийската и Древногръцката цивилизация като за последната авторът отбелязва, че не е оригинална, а е заимствана от Минойската, която е надградена от Микенската цивилизация. А самата Минойска цивилизация според него е една от колониите на Атлантида (другите две са Шумерската и Египетската).

Разглеждат се Вавилон, Асирия, Персия, Тракийската цивилизация, Еврейската, Римската…

Отделни глави са посветени и на други „екзотични“ за нас древни цивилизации като тези на олмеките, маите, ацтеките, толтеките, инките, цивилизациите Наска и Мочика.

В главата, посветена на България е подчертано че:

– България е първата средновековна европейска държава, която от основаването си до днес е останала на същата територия и носи същото име.

– Големият син на Аспарух – Тервел (701 г.-718 г.) обединява българския народ и седемте славянски племена, начертава основните насоки на вътрешната и външната политика на новата държава и спира ислямското нашествие в Европа. Без решителната намеса на българската държава Европа е щяла да бъде прегазена и завладяна от непобедимата до този момент арабско-ислямска войска. Само тази заслуга на България е достатъчна, за да бъде в първите редици на европейските държави, дали нещо на света. Без България Европа нямаше да бъде такава каквато е сега.

– Ключов фактор в европейския политически живот е българският владетел Крум (796-814 г.), който в съюз с Карл Велики (768-814 г.) унищожава Аварския хаганат.

– Огромен е приносът на България, свързан със създаването и разпространението на славянската писменост.

– Покръстването (864-865 г.) нарежда родината ни сред първите три християнски държава в Европа. Другите са Византия и Франкската държава.

За Европейския съюз

Авторът смята, че той има огромно позитивно значение за световната цивилизация. „Той е пример за това как бъдещите поколения трябва да решават спорните въпроси помежду си.“

Автор: Евелина Миткова

Аннотация: В тази статия  се разглеждат  градивните елементи на архитектурата, които са част  от архитектурното формоообразуване и тектоника.

Abstract: This article describes building architecture elements , which are part of  architecture shaping and tectonics.

Ключoви думи: архитектура; градивен елемент; формообразуване, тектоника

Keywords: architecture;  building element; shaping; tectonics

Архитектурната същност представлява материално-пространствена форма, която има предметни, пространствени и материални характеристики.

Функционалният процес определя предметните характеристики на архитектурната форма, характеристиките на формата както физическо тяло се определят от  материала и теглото.

Конструкцията и технологията на  строителния процес са активни фактори, формиращи архитектурните „ организми“.

Средството на формообразуването се  определя от  предназначението на пространствата.

Функцията  е съвкупност от задачи, които трябва да реши архитектурното пространство.

Формата е  естетическа ценност  и художествено-идейно съдържание на архитектурното произведение. Формата е свързана с техническо-конструктивна последователност, самата форма трябва да е функционална.

Качеството на  постройките и съоръженията се определя от взаимовръзката на   формата и  конструкцията им.

В книгата на  Икоников А.В. [1] процесът на  тектонизацията е  представен  както хармонизация на  конструкцията в системата на  всички елементи на  архитектурната форма. В този процес функционалността на  обекта има влияние върху  конструкцията и  тектоничната система и с помощта на конструкцията се  раждат художествените свойства на архитектурната форма.

Формообразуването в жилищната среда служи за организация на пространството, имайки предвид всичките съставящи го компоненти, както и за организирането на функционалния процес. Благодарение на архитектурните форми се осъществяват основните жизнени функции на човека. Организирането на жизнените процеси се осъществява посредством тектоничното формообразуване, въплътено в материално-пространствената среда.

Конструктивната основа на формата в архитектурното пространство има определени геометрични и физични свойства, съотношения на носещи и носени елементи, и връзката им с подходящите материали, оттук и идва понятието „тектоника“.[2]

Архитектурното формообразуване се осъществява благодарение на композиционните природни закони.

Тектониката формира връзката между формата и конструкцията, образувайки композиция.

Конструкциите могат да са носещи, носени , монолитни и сборни единици, тънкостенни и леки, масивни и тежки, еднородни и нееднородни. Формата, структурата и материалът са местата, в които се изявява тектониката.

Задачите на пространственото формообразоване са  тясно  свързани с  тектониката.

Формите се изграждат от  различни  материали, като метал, камък, дърво или комбинация от тях, и те непосредствено влияят на формообразуването.

Привърженици на архитектурното течение „Ар нуво“, разработили подходи за разкриване на пластичния потенциал на металните конструкции.  Ажурните извити конструкции създават нов художествен образ на архитектурните пространства. Оттук следва, че прогресът в технологиите влияе най-активно първо върху развитието на архитектурата.(Фиг. 1)

Фиг. 1 Пти Пале в Париж. Характерни орнаменти в стил „ар нуво“

Пример за това са проектите на Калатрава и Гауди, които черпят вдъхновение от природата. Калатрава е проектирал сградата „Обръщащия се торс“ в Малмьо, Швеция, която се състои от девет куба, всеки от по пет етажа, завъртени един спрямо друг. (Фиг. 2) По този начин се създава впечатление, че цялата сграда е усукана, като най-високата част е извита на 90° спрямо приземния етаж.

Фиг.2 „Обръщащия се торс“ в Малмьо, Швеция – архитект Сантяго Калатрава

Средствата на напредналите технологии и методите на точните науки тотално измениха подходите при проектирането, повлиявайки на съдържанието и давайки възможност да се преоткрият нови форми.

Фиг.3 Градът на изкуствата и науката, Валенсия, Испания – архитект Сантяго Калатрава

Върху архитектурното творчество влияят новите направления в науката, връзката на архитектурата с други науки, не трябва да се забравя обаче и за социално-потребителския адрес. (Фиг.3)

Динамично напрегнатите форми, напълнени с „композиционно съдържание“ са важни свойства на архитектурното пространство,  в което  са взаимосвързани  конструкцията, формата и материала.

М. Гинзбург  стигнал до извода : „Основния проблем на проектирането е ограничението на пространството от материалните  форми –  изискващо да се изградят конструктивно функциониращи“.

Основните проблеми в проектирането са свързани с конструктивните решения, като функционалното организиране на пространството, естетическата интерпретация на архитектурните форми, предназначението на помещенията.

За да бъде хармонична една архитектурна форма е необходимо да бъде умело съчетана конструктивната схема  и вида конструктивен материал.

Конструкциите имат  способността  чрез средствата на пластичните принципи  да променят  своята форма. Законите на механиката са даденост и са стабилни в избраната конструктивна система, но изборът  на тази система е разнообразен, имайки предвид съвременните неограничени технически възможности. Като пример мога да посоча куполовидните конструкции с различни радиуси на закръгление , създаващи многообразие от геометрични параметри.

Всяка архитектурна форма е изградена от функционални конструктивни елементи и ограждащи конструкции, които могат да варират в рамките на едно пространство.

В днешно време функционалните системи се усложняват и диференцират, стават гъвкави,  което има отражение в съвременните проектантски решения.

Бъдещето на архитектурата изисква нов подход, отразяващ аспектите формиращи  жилищното пространство.

В пространството факторът, който определят смисловото му значение, е информацията. Планирането на пространството, плътността на запълване на обема, мобилност, зони на досегаемост, всичко това се определя от социално-потребителските изисквания.

В пространството се съдържат закодирани послания на средата, на основата на които се формира нашият мироглед. Архитектурата отразява света в зависимост от епохата, в която се създава.

Съвременната архитектура е лишена от стилова насоченост, новите метафори са в процес на формиране. Така архитектурните произведения ни карат да им се възхищаваме и ни въздействат без да имат връзка с конкретна идеология. [3]

Информацията, науката и средата  са определили  насоките за развитието на архитектурата.

Отделяйки главните и второстепенни елементи на пространствата, систематизирайки ги  и обединявайки в логична структура, се получават новите подходи във формообразуването.

Понятието „адаптация” в архитектурата се е появило във връзка с необходимостта да се взимат предвид фактори, които се намират в постоянно движение: ръст на населението, миграция, социално движение.

Архитектурата, като система се намира в постоянна структурна организация, имаща свойството да се изменя, адаптира и трансформира.

Идеологическото значение на архитектурата се състои във влиянието й върху човека, и то има значение при създаване на пространство с определено предназначение. Проявява се в композиционен, социално-утилитарно, художествено-естетически аспект .

Кодовете заложени в пространствената архитектура, могат да имат временно послание, а функционалната насоченост да е сменяема, така че при реконструкция  може да се смени цялостно образа на пространството и средата като цяло. [4]

В процеса на разработката на проекта, емоционалният смисъл на бъдещия обект се разпознава, после узрява, уточнява и в края на процеса се превръща в сложна система от смисъл, впечатления, знаци, и по този начин се презентира.

Емоционалната структура и степента на въздействие на  пространството зависят  от времето, мястото, жилищната среда и функционалното предназначение.

Архитектурата се „презентира” , а човека я „приема” и „възприема”. Чувството, което придава архитектурата, усещането, което предизвиква, са част от този смисъл, който носи обектът като цяло.

Емоционалната реакция  е цялостна и отразява не само външната, но и вътрешна среда на човека, неговото самочувствие, настроение и много други неща, попадащи в полезрението  и не зависещи от архитектурата.

Съвременната архитектура е необходимо да направи препратка към науки като: семиотика, психология, математика, философия, микрофизика, антропология, биохимия и др.

Бъдещите тенденции са средата ни да бъде още по-наситена с информационни и комуникационни данни под формата на цифри, графики, шрифтове, кодове, знаци и символи.

Това предполага и изменение на заобикалящото ни пространство, изменение на мирогледа и знанието за света.

Оттук произтича и необходимостта да се изведат предварително  параметрите на пространственото формообразуване  и да се създават нови принципи и методи на  проектиране.

Необходимо е да се проектира  „пространство” с нова основа, да се пресъздаде нова „естествена среда”.

Литература:

1.Иконников А.В. „Функция, форма, образ в архитектуре“, изд.М.:Стройиздат,1986

2.Кобзева И.А.” „Формообразование в архитектуре и ее структурный элемент”

Режим на достъп: http:// www. sci-article.ru /stat.php?i=1424021124

Раздел „Архитектура”, 2015

3.Дженкс Ч. Новая парадигма в архитектуре.

Режим на достъп: http:// www.а3d.ru/architecture/stat/155

Раздел „Архитектура”/Статии, 2003

4.Эко У. Отсутствующая структура. Введение в семиологию, изд.М.:Петрополис, 1998

Автор: Христина Грозданова

Рисуването на животни и растения, произведенията, вдъхновени от дивата природа, имат своето обособено място  в света на съвременното изкуство. Те, както и тясно специализираното поле на научната илюстрация, се развиват много динамично у нас под влиянието на световните тенденции. Тази област на изкуството се утвърждава със своята важна обществено значима роля и това предполага нуждата от нейното институционализиране. Броят на художниците, работещи в тези сфери, бързо се увеличава през последните десетилетия, публикуват се все повече и по-качествени богато илюстрирани издания, организират се изложби, интересът на младите автори, студентите както от художествени, така и от други учебни заведения расте.

В настоящия момент на повишаващ се интерес и популярност към подобен вид изкуства е редно да бъде обособено важното място на художниците, които с работата си са допринесли за развитието им у нас и чиито имена вече са утвърдени в тези области. Трябва да бъде отдадено необходимото внимание на историята, на събитията и личностите, благодарение на които у нас тези области на изкуството се развиват толкова много в рамките на едно столетие. Също така важно е тази инерция да не бъде изгубена. Това, което все още липсва, в известна степен, на тази вече обособила се област у нас, са приемствеността и съхранението на определена традиция. Създаването на дружество, подобно на много други в света, обединяващо художници с общо поле на дейност, близки идеи, мироглед и в случая най-вече общи ценности, поставящи на първо място природата и изкуството, ще допринесе за разгръщането на споменатите видове изкуства в България.

Поради изброените по-горе причини се учреди Дружество на анималисти, флористи и научни илюстратори – ДАФНИ (Societyof animalists florists and scientific ilustrators– SAFSI).

Първата изложба на ДАФНИ се открива на 18 ноември 2016 г. в Националния природонаучен музей. В нея са включени произведения на повечето съвременни български художници, работещи активно в областите на анималистиката, флористиката и научната илюстрация. В нея са представени оригинални произведения, публикувани в едни от първите български научни издания, както и в по-нови такива. Строго научните илюстрации, издавани или непоказвани до сега, са хармонично експонирани заедно със свободните, художествени интерпретации на определени видове растения и животни. В изложбата се наблюдава голямо разнообразие по отношение на изразните средства, подхода и избора на техники. Това е предпоставка за наличието на силен контраст между обединените от тематиката произведения. В сравнително малка експозиционна площ са събрани над 50 оригинални произведения на голям брой утвърдени в съответните области художници. Освен тях са представени  и произведения на някои по-млади автори, които макар и с по-малък опит, през последните няколко години демонстрират задълбочени интереси и под различни форми реализират проекти, свързани със споменатите теми.

В изложбата участват: ГеоргиПчеларов – председател на ДАФНИ, Деница Пенева и Асен Игнатов – членове на УС на ДАФНИ, проф. Виктор Паунов, Валентин Катранджиев, Велизар Симеоновски, Венцислав Кръстев, Виктор Василев, Владимир Николов, Димитър Влаев, Елена Кметова-Биро, Игната Василева, Екатерина Кожухарова, Любен Домозетски, Людмил Илиев, Мария Крумовска, Минчо Тодоров, Николай Кранайс, Симона Босилкова, Славена Пенева, Елена Панайотова.

В първата изложба на ДАФНИ също така са представени и оригинални илюстрации на Николай Боев, който илюстрира едни от първите български научни зоологични издания през 50-те години, както и на Йордан Филчев, автор на едни от най-ранните български научни илюстрации на безгръбначни животни. Редом с тези произведения има и оригинални работи на един от най-забележителните съвременни зоолози – доц. Николай Цанков.  Херпетологът, макар за нещастие да не доживява 40 годишна възраст, успява да постигне много за науката, както и за опазването на дивата природа в България. В изложбата са включени две негови авторски научни илюстрации, предоставени от семейството му. Автор на голям брой научни публикации, участвал в множество международни научни форуми, ментор и вдъхновение за по-младите зоолози, за своите студенти и докторанти, той за първи път бива представен като художник.

Показани са също репродукции на рисунки и графики на мравки – дело на един от най-известните български художници, скулпторът Иван Лазаров. Под формата на репродукции са представени и работи на проф. Здравко Стоянов– график, преподавател в НХА и автор на илюстрации за голям брой научни и научно-популярни издания. Многократно участва в Общи художествени изложби на СБХ с илюстрации, най-вече на безгръбначни животни – пеперуди и бръмбари, за които получава награди. Невена Карамалакова е още един автор с богат опит в областта на научната илюстрация,  награждаван редовно за участия в споменатите, регулярно провеждани изложби на СБХ, който е представен с репродукции. Независимо от невъзможността в изложбата да бъдат показани техни оригинални произведения, приносът им за развитието на научната илюстрация у нас е безспорен и заслужено представен в експозицията. Информацията и илюстративния материал за тях са предоставени от архива на СБХ.

Повечето от участниците в изложбата имат богат опит в областта на научната илюстрация и публикации в научни издания. Художниците, специализирали се в областта често са учени – зоолози и ботаници по образование. От своя страна авторите с художествено образование и професионален опит непременно също, занимавайки се с илюстрирането на научни издания, се специализират в същите области на науката. Така в настоящата изложба наука и изкуство, две привидно крайно различни по своето естество човешки дейности, се обединяват.

В изложбата са представени произведения на председателя на ДАФНИ – Георги Пчеларов. Художникът анималист илюстрира научни издания, най-вече в областта на зоологията от 80-те години на миналия век. Той има богат опит и много идеи за нейното развитие у нас и за работа с млади автори. По тази причина от дълго време обмисля възможността за обединяването на тази тясно специализирана общност и е автор на наименованието ДАФНИ.

В изложбата с нови, непредставяни досега произведения участват и двама от учредителите на ДАФНИ – Асен Игнатов и Деница Пенева.  Тези автори също работят активно в областта на научната илюстрация и имат голям брой публикации. Те са носители на награди за научни илюстрации на биологична тематика и участници в международни конкурси в областта.

Димитър Влаев е художник, чиито илюстрации са публикувани в редица научни издания, посветени най-вече на ботаниката. Роденият през 1938 г. автор се специализира в областта през 60-те години, като се заема с илюстрирането на „Флора на Народна Република България“, наследявайки започнатото от Йордан Филчев.  Оттогава до днес  стотици негови произведения са публикувани в редица книги. За първата изложба на ДАФНИ той предоставя оригинални илюстрации, включени в „Атлас на лечебните растения в България“, БАН, 1982 г., „Гъбите в България“, 1978, и „Ядливи и отровни гъби в България“, 1998 г.

Проф. Виктор Паунов, почетен член на ДАФНИ, също има богат дългогодишен опит в областта на научните издания и редица публикации. Неговият принос за развитието на научната илюстрация у нас е свързан не само с това, но и с преподавателската му дейност. Понастоящем заместник ректор на НХА, той има заслугата за обособяването на научната илюстрация в рамките на учебната програма, както и в самостоятелна специализирана магистърска програма в най-старото и престижно художествено учебно заведение в България. Той е носител на редица награди, сред които Наградата на сдружение „Българска книга и печат“ за илюстратор на годината за книгата „Толкова чудни неща вършат птиците“, изд. „Български художник “, която получава през 1989 г.

В първата изложба на ДАФНИ са включени и няколко произведения от една още по-тясно специализрана област – илюстрирането на праисторически видове или т.нар. палеоарт. Велизар Симеоновски, който по настоящем работи в Природонаучния музей в Чикаго, САЩ е сред най-добрите съвременни художници в областта. Той е автор на голям брой научни публикации посветени на изчезнали видове бозайници, както и на илюстрациите към тях и други престижни издания, свързани с темата. Владимир Николов е друг, по-млад автор, който също се включва с изложбата с изображения на праисторически видове.

Любен Домозетски е сред най-младите членове на ДАФНИ и също работи в областта на научната илюстрация. Той подобно на много от колегите си, представени в изложбата, съчетава научната дейност с  художествена практика. Занимава се задълбочено с лепидоптерология /наука за пеперудите/ и илюстрира научни и научно-популярни материали.

Елена Панайотова, известна най-вече като съвременен автор и живописец, също често черпи вдъхновение от природата, изобразява животни и растения, като изследва до съвършенство тяхната натура. Именно такъв подход е приложила в представените в изложбата графични произведения.

Всички останали художници, участващи в първата изложба на ДАФНИ, дори и непряко са свързани с научните среди и области на работа, и също задълбочено навлизат в биологичната проблематика. Поради интереса и вдъхновяването си най-често от растения и животни, те също като учените, се запознават подробно с особеностите на изобразяваните обекти. Именно тези по-специализирани интереси и необходимост от специфични познания  обединява всички тези автори. Това е още една причина основаването на ДАФНИ да бъде от полза за комуникацията между тях и взаимното  обогатяване на опита и познанията на всеки от членовете. Дружеството също така би могло да спомогне за изграждането на връзка между научните институции и художниците. По този начин илюстрирането на определени научни издания би могло по-прецизно да бъде възлагано на автори с необходимия опит, качества и специализирани умения. Също така ще бъде изградена връзка между отделните поколения, като по-младите автори ще имат възможност да се запознаят непосредствено с работата на своите по-опитни колеги и да осъществяват професионални контакти, да реализират съвместни проекти. Самото основаване на ДАФНИ е резултат именно от едно такова успешно сътрудничество между учредителите на организацията.

Автори: Йордан Цветков, асистент в Института за космически изследвания и технологии – БАН, и Захари Савов

 Резюме: В контекста на поставените цели от инициативата „Международна година на картата (2015 – 2016 г.)“ бе извършен превод на български език на потребителския интерфейс на ГИС софтуер с отворен код. За превод бяха избрани два от най-популярните безплатни софтуера с отворен код – QGIS и gvSIG. Настоящата статия има за цел да представи резултатите от тези преводи и да популяризира ГИС софтуера с отворен код сред българските потребители.

Ключови думи: карта, ГИС, отворен код, QGIS, gvSIG

Международната година на картата (2015 – 2016 г.)

По предложение на Международната картографска асоциация (МКА) и с подкрепата на ООН 2015 – 2016 г. беше обявена за Международна година на картата [url1] (фиг. 1). Целите й, така както са обявени на официалната уеб-страница на това начинание са следните:

• Да направи картите по-забележими за гражданите и учениците в глобален план;
• Да покаже как картите и атласите могат да бъдат използвани от обществото;
• Да покаже как информационните технологии могат да бъдат използвани за получаване на географска информация и как е възможно да съставим свои карти;
• Да представи различни типове карти и картни продукти;
• Да покаже техниките за съставяне на картите и атласите;
• Да демонстрира необходимостта от устойчиво развитие на географската информационна инфраструктура;
• Да увеличи ангажираността на студентите към картографията и свързаните с нея науки.

Фиг. 1. Официалното лого на Международната година на картата

Съществува голямо разнообразие от определения на термина карта, като един съставен списък включва над 300 дефиниции предложени за употреба в периода 1649 – 1996 г.  [url2]. Според определението прието от МКА карта е: символизирано представяне на географската реалност, представящо избрани обекти и характеристики, резултат от творческата дейност на извършения авторски подбор, което е предназначено да се използва, когато пространствените отношения са от първостепенно значение [url3].

Безспорно е, че картата е един от традиционните фундаменти на географското познание. Нейните корени са още в античната епоха, а развитието й е било постепенно и непрекъснато през вековете. През последните десетилетия, обаче се осъществиха редица революционни промени в същността на картите. Съвременните компютърни технологии доведоха до кардинални промени в техниките за визуализация, а картите (реални или виртуални) се явяват резултат от обработката и визуализацията на цифрови данни. Днес научните карти и атласите се реализират главно с помощта на инструментите на ГИС, при които картата е само един от продуктите на създадената геопространствена база данни (БД) (Берлянт и др., 2003; Kraak, Ormeling, 2010). Приложението на ГИС направи съвременните карти и атласи много по-функционални и гъвкави, даде възможност те да бъдат интерактивни (поради възможността да взаимодействат с БД), а посредством интернет да стават и все по-достъпни (Kraak, 2006).

Какво е ГИС и как работи?

Подобно на термина карта и за ГИС има редица определения. Често ГИС се дефинират като система от хардуер, софтуер и географски бази данни. С помощта на ГИС може да се създава, редактира, съхранява, анализира и визуализира географска информация. За разлика от други видове БД и информационни системи, ГИС изключително работят с данни, които са геопространствено привързани, т.е. те са представени с помощта на картографска проекция. Често в тесен смисъл, когато се говори за ГИС се визират само софтуерните приложения и инструменти, но в действителност ГИС е термин с широко значение, към което често освен изброените по-горе компоненти се включват и хората (специалисти и потребители), както и компютърните мрежи (Longley et al., 2005: 18-24; Kemp, 2008: 192).

Попов, Димитров и Филипов отчитат, критичната важност на избора на  подходящ модел, за работа в ГИС среда, за функционирането на системата (Попов, Димитров, Филипов, 2005: 71-78). В ГИС се използват два основни типа модели на данните – векторни и растерни (фиг. 2). Векторните данни изобразяват обектите от реалния свят под формата на три вида данни – точки, линии или полигони. В основата на векторните данни са точки с конкретни географски координати. Когато обектите са представени като линии, те се изобразяват чрез прави линии (вектори) започващи от определена начална точка, минаващи през междинни точки (възли) и завършващи в определена крайна точка. Когато обектите са представени като полигони, те се изобразяват като линии, които са част от затворен контур съставящ площен обект. Значително предимство на векторните данни е наличието на т.нар. атрибутивна таблица привързана към векторните обекти, която може да съдържа количествена или качествена информация за всеки обект. При растерните данни обектите се представят като цифрови стойности на клетки в грид мрежа (растерна мрежа). Всяка грид мрежа има предварително зададен пространствен обхват, размер на клетката и съответно точно определен брой колони и редове.

Фиг. 2. Изобразяване на географски обекти посредством растерни и векторни модели в ГИС (по Heywood et al., 2006)

Както векторните, така и растерните данни имат своите предимства и недостатъци. Най-често векторните модели се използват за представянето на дискретни (прекъснати) обекти и явления, докато растерните модели се използват най-вече за представяне на континуални обекти и явления (непрекъснати полета или повърхности). Независимо от това и двата модела могат да представят едни и същи обекти и да бъдат взаимозаменяеми. Основната сила на ГИС е не само в създаването на модели на обектите и тяхната визуализацията, но най-вече в пространствените анализи на тези данни (De Smith et al., 2015). ГИС позволяват трансформация на данните от един тип в друг, като всеки тип има свой набор от пространствени анализи, които са приложими за него.

Превод на български на ГИС софтуер

С цел да се популяризират ГИС, те да станат по-достъпни за начинаещите български ползватели и да се разшири кръга от хора запознати с големите възможности на ГИС (вкл. възможностите за създаване на карти) е извършен превод на български език на потребителския интерфейс на ГИС софтуер.

Към настоящия момент съществуват множество ГИС софтуери, намиращи се в различен стадий на разработка и с различни функционални възможности. Изборът на конкретен ГИС софтуер, който да бъде преведен на български е продиктуван от следните критерии:

• Безплатен и с отворен код (лиценз GNU/GPL);
• Многоезичен потребителски интерфейс;
• Интензивно развиващ се;
• Функциониращ под различни операционни системи (ОС) – Windows и Linux;
• Разработен на модулен принцип с възможност за добавяне на нови модули.

На основата на тези критерии са избрани за превод два ГИС софтуера: QGIS [url4] и gvSIG [url5].

Процесът на превод премина през няколко етапа (фиг. 3). В началото беше извършена предварителна подготовка и запознаване с опита от превода на български език на други видове софтуер. В това отношение като базови бяха възприети принципите и превода на част от по-универсалната компютърна терминология споделени и препоръчани от М. Балабанов [url6]. На втория етап беше извършен превод на български на основната част от специализираните термини използвани в ГИС софтуера, с цел да бъдат намерени най-подходящите български еквиваленти и тези термини да бъдат унифицирани при превода на двата ГИС софтуера. На третия етап беше осъществен превода на ГИС софтуера, а след това беше извършена и цялостна редакция на превода, като и при двата етапа текущо бяха извършвани допълнителни корекции и нови допълвания в превода на ГИС терминологията. Използваните термини се нуждаят от изглаждане и допълване, много от тях нямат общоприет превод на български език. За тази цел бе създадена специална уики тип уеб-страница (url: http://wiki.gis-bg.com/) съдържаща термините и позволяваща редакции и дискусии относно тяхното съгласуване. На тази страница всеки специалист може да помогне за изглаждането на терминологичния апарат.

Фиг. 3. Схема илюстрираща процеса на превод на ГИС софтуер

QGIS на български език

QGIS (Quantum GIS) в момента е най-популярният безплатен ГИС софтуер. Стартиран през 2002 г., бързото му развитие през последните години е нагледна демонстрация на възможностите за развитие на софтуер с отворен код, дори и предназначен за тясно специализирани цели. В момента общността на QGIS е най-голямата ГИС общност от доброволци, включваща разработчици, преводачи и потребители от десетки държави по цял свят, като най-много са те в Европа, САЩ и Латинска Америка. QGIS е официален проект на неправителствената организация Open Source Geospatial Foundation (OSGeo), като развитието му се подпомага и от различни спонсори.

QGIS има версии за всички основни ОС (Windows, Linux, Mac OS, Android) и многоезичен интерфейс на множество езици (фиг. 4). Поддържа работа с огромно разнообразие от файлови формати и данни: векторни, растерни, текстови файлове с разделители, таблици и БД, уеб-услуги и др. Притежава инструменти за управление на геопространствените данни, тяхното редактиране, филтриране, както и извеждане в редица файлови формати. Софтуерът има широки възможности за визуализация на данните, задаване на симвология, цветови настройки и др, като притежава и съставител за отпечатване, който предоставя разнообразни възможности за оформление и картографски дизайн. QGIS разполага и с мощни възможности за анализ и геообработка на данните. Понастоящем в инсталационния пакет са включени и два други ГИС софтуера – GRASS (Geographic Resource Analysis Support System) и SAGA (System for Automated Geoscientific Analyses), чиито функции частично са интегрирани и в интерфейса на QGIS. Освен всичко това съществува възможност за инсталиране на над 400 официални добавки (плъгини) с различни функции, а заедно с експерименталните броят им надхвърля 600. Софтуерът разполага с богата документация, онлайн ръководства, книги, както и потребителски форум [url8].

Фиг. 4. QGIS с интерфейс на български език

gvSIG на български език

Първоначално gvSIG се създава като проект предназначен за нуждите на провинция Валенсия в Испания, но след това се разраства като международен проект с отворен код. Той е по-популярен в испаноезичните държави, но през последните години популярността му извън испаноезичната общност нараства все повече и неговият интерфейс днес е преведен на редица езици (фиг. 5). Той работи под различни ОС (Windows, Linux, Mac OS) и също е част от семейството на OSGeo. Като пълноценен ГИС софтуер поддържа множество функции: работа с различни формати и типове данни (растерни, векторни, таблични и др.), различни възможности за визуализация и симвология, заявки за търсене и филтриране на данни, функции свързани редактиране на геометрия и мн. др. Модулът Секстант (SEXTANTE) представлява библиотека с алгоритми и предоставя възможност за различни процеси на геообработка на данните.

Към настоящия момент gvSIG  разполага и с мобилна версия, която също бе преведена на български език (gvSIG Mobile) предназначена за ОС Windows Mobile. Тя може да се използва в мобилни устройства и в комбинация с GPS да бъде прилагана за навигация и за различни полеви изследователски и инженерни цели.

Фиг. 5. gvSIG с интерфейс на български език

Литература:

Берлянт А. М. и др. 2003. Картоведение. М.: Аспект Пресс.

Попов А., Димитров С., Филипов А. 2003. Методологични аспекти на моделирането в ГИС. – В: Доклади от І-ва научна конференция Теория и методология на географските изследвания, гр. Созопол, 19-21 септември 2003 г., 71-78.

De Smith M., Goodchild M., Longley P. 2015. Geospatial Analysis: A Comprehensive Guide to Principles, Techniques and Software Tools (5th edn). Online: http://www.spatialanalysisonline.com/index.html

Heywood I., Cornelius S., Carver S. 2006. An Introduction to Geographical Information Systems (3rd edn). Pearson.

Kemp K. (ed.). 2008. Encyclopedia of Geographic Information Science. SAGE Publ.

Kraak M-J. 2006. Why maps matter in GIScience. – The Cartographic Journal, 43 (1), 82-89.

Kraak M-J., Ormeling F. 2010. Cartography: Visualization of Geospatial Data (3rd edn). Pearson.

Longley P., Goodchild M., Maguire D., Rhind D. 2005. Geographical Information Systems and Science (2nd edn). John Wiley & Sons.

Интернет източници (по реда на цитиране):

[url1] International Map Year: http://mapyear.org/

[url2] Andrews J. H. Definitions of the word ‘map’, 1649 – 1996: http://www.maphist.nl/discpapers.html

[url3] International Cartographic Association (ICA) Strategic plan 2003 – 2011: http://icaci.org/files/documents/reference_docs/ICA_Strategic_Plan_2003-2011.pdf

[url4] QGIS: http://www.qgis.org/en/site/

[url5] gvSIG: http://www.gvsig.com

[url6] Балабанов М. BGLocalize: https://sites.google.com/site/bglocalize/

[url7] OSGeo: http://www.osgeo.org/

[url8] GIS Stack Exchange:  http://qgis.org/en/site/forusers/support.html#forums

Автор: Невена Христозова

Повече от 60 години след откриването на структурата на ДНК, молекулата на живота продължава да ни изненадва и разкрива тайните си една по една. Двойната спирала – елегантно проста и изумително сложна, далеч не е само това!

От 1953 година насам, почти няма човек, който да не знае, че ДНК (молекулата, която съхранява и предава генетичния код на почти всички организми на Земята) образува двойна спирала от две допълващи се (комплементарни) вериги. Откритието на екипа на д-р Уотсън и Крик остава едно от най-значимите в съвременната наука – те представят модела на т.нар. Б-ДНК, която е дясно-въртящата спирала и е формата, под която ДНК се намира в нашите клетки при нормални условия. И все пак – от самото потвърждаване на този модел, няколко форми на двойни спирали с различна симетрия биват наблюдавани в лабораторни експерименти – най-често срещаните са А- (по-компактна форма на Б-ДНК) и Зет- (ляво-въртяща ДНК двойна спирала). Докато А-ДНК се среща в ектремни стресови условия на средата, Зет-ДНК винаги е представлявала по-сериозен проблем за учените – някои смятат, че тази форма се приема от ДНК по време на транскрипцията (една от стъпките по пътя на синтезиране на белтък, кодиран от ДНК), но дебатите по въпроса все още продължават. Така или иначе, съществуването на ДНК под формата на двойна спирала е факт, общоприет, както в научните среди, така и сред широката публика, но ДНК продължава да ни изненадва и до днес с разнообразието си.

Оказва се, че в живите организми ДНК може да съществува под форма много различна и значително по-сложна от двойната спирала. Екип от университета в Умео в Швеция доказа, че функционална ДНК може да се намира и под формата на впечатляваща четворна спирала (т.нар. quadruplex DNA). Както става ясно, региони от ДНК богати на Гуанин (една от четирите бази кодиращи генетичната информация) могат да образуват голям брой вътрешно и между-молекулни чeтворни спирали, без да нарушават целостта на ДНК веригите, от които са съставени. Т.нар. гуанин-квартети (Г4) се оказват значително разпространени в геномите на много организми (от дрождите до човека) и не се срещат случайно в последователността на ДНК, а са по-скоро локализирани в конкретни райони. Най-често срещани Г4 последователности биват открити в района на теломерите (краищата на хромозомите), рибозомалната ДНК (частта от ДНК, кодираща РНК, изграждаща рибозомите) и промоторите (районът, който действа като бутон за включване и изключване на гените, кодиращи белтъци).

Учените решават да изследват Г4 последователностите у вид дрожди – Saccharomyces pombe. Техните хромозоми са устроени много сходно с човешките, а и те са широко използван моделен организъм за клетъчни, генетични и молекулярни експерименти – много информация за струкjурата и функционирането на тези организми вече се знае, което прави изследването на нови феномени добре контролиран експеримент.

Учените от университета в Умео успяват да докажат, че Г4 последователности, които според компютърни модели би трябвало да формират четворни спирали, наистина приемат подобна форма, когато изолират богати на гуанин региони от теломерите и гените за рибозомна РНК на S. pombe. Изненадите обаче не спират до там – те показват,  че тези последователности от ДНК имат по-специфично взаимодействие с някои ензими, които оперират с ДНК в клетката. Един от най-важните ензими, които манипулират ДНК в клетката, е т.нар. ДНК хеликаза. Нейната функция е да разделя двете вериги в двойната спирала на ДНК по време на копирането на генетичната информация (преди удвояването на ДНК за размножаване на клетката или при синтезата на белтъци). Pfh1 е хеликаза в използвания вид дрожди, която има своя аналог и у човека и е отговорна за разплитането на ДНК в райони, където има „препятствия“ – белтъци, здраво свързани с ДНК или компактни ДНК структури, които изискват специално внимание, например в края на хромозомите (теломерните региони). Pfh1 разпознава, свързва се с и е способна да разплита Г4 последователности в ДНК, а последните експерименти показват, че този тип хеликаза е реално концентрирана в районите на теломерите по време на С-фазата (фазата преди клетъчното делене, когато ДНК се копира, за да се предаде еднакво количество и качество на новите клетки). Това разплитане на ДНК в Г4 регионите обаче става значително по-бавно (сравнено с двойно-верижната ДНК), което вероятно е със защитна цел, както и самото присъствие на Г4 последователностите в теломерите. Днес вече знаем, че грешки в копирането на теломерните последователности или тяхното значително скъсяване е сред един от най-честите феномени, съпътстващи развитието на туморни образувания при многоклетъчните организми. В тази логика, клетките са си изградили сложни „системи за сигурност“ срещу повреда на теломерите. Учените предполагат, че структури като четворните спирали от Г4 последователности може би са един такъв механизъм – ако краищата на хромозомната ДНК са трудни за разплитане, вероятността те да бъдат място на случайни мутации или повреди е значително намалена, следователно и клетката има по-добър шанс за оцеляване. От друга страна обаче, клетката все пак трябва да е способна в определени ситуации да оперира с тази ДНК и с тази цел синтезира специална хеликаза, която се справя с пъзела на четворните спирали (Pfh1). Всяко усложняване на  генетичната машина струва скъпо – изисква повече енергия и възникването на мутация може да е фатално, но е цена, която явно доста организми намират за приемлива, за да защитят краищата на хромозомите си.

Така учените успяват да разгадаят една от поредните тайни на ДНК и да научат нещо повече за хитростта на живите организми да предпазват генетичния си материал от повреди.

Оригиналната публикация за четворната спирала и способността на Pfh1 да се справя с нея излиза през месец май, 2016 – http://nar.oxfordjournals.org/content/early/2016/05/02/nar.gkw349.full ;

Повече информация за Pfh1 хеликазата – http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3315120/

Интервю със Силви Пасков

Автор: Яна Ненчева

Силви Пасков е роден през 1990 в Кюстендил. Неговата детска мечта е да учи биология, затова започва обучението си в ПМГ „Емануил Иванов“ с профил Биология. От началото на обучението си е участник в националните кръгове на олимпиадата по биология, което му осигурява място в бакалавърската програма по Молекулярна биология в СУ. След завършването й той продължава обучението си в Wageningen University, Холандия. Неговите интереси се развиват в областта на имунологията, молекулярната патология, медицинската биотехнология и биофармацевтичното производство. След успешната защита на дипломна работа по проект, свързан с модулация на вродения имунен отговор от паразитни нематоди, Силви Пасков започва работа в бързоразвиващата се българска компания НМ Дженомикс в областта на медицинската генетика и онкология. В момента е проектов мениджър и консултант към една от най-големите пациентски фондации „Една от 8“ в помощ на пациенти с рак на гърдата.

Снимка 1. Силви Пасков (Кьолн, Германия)

Вие сте завършили Молекулярна биология. Кога решихте, че това е вашето призвание?

Това винаги е било факт и моментът, в който осъзнах, че биологията е най-съкровеното ми желание, бе в 3-ти клас. Винаги съм имал безкраен интерес към природните феномени, животните и растенията, физичните закони и химичните реакции. Въпреки че никой в моето семейство никога не е имал интерес към природните науки, интересът се породи от само себе си. Следвайки мечтата си да бъда биолог, бях приет в ПМГ – Кюстендил, профил Биология, което бе идеалният трамплин за бъдещо развитие. В гимназиалните години участвах в множество олимпиади и състезания, бях инициатор на проекти и пътувах на обучения в чужбина. Тези години бяха изключително интензивни, но имах щастието да срещна невероятна подкрепа от семейството ми и изключителни учители. Малки или големи, тези успехи ме доведоха до истинското осъществяване на мечтата ми – започнах да изучавам специалността Молекулярна биология в СУ. В този момент бях запленен от перспективите, но с времето осъзнах, че светът е много по-голям от това, което се предлага в България. Въпреки лекото ми разочарование от системата, никога не се отказах от науката и професията на биолога. Така потърсих нови възможности, исках да разширя знанията, опита и мирогледа си.

Кога взехте решението да учите в чужбина? Какви бяха Вашите амбиции?

Взех решението да завърша магистърската си степен в университета във Вахенинген поради множество причини. Първо университетът е силно специализиран към биологически науки, развитие на модерно и екологично земеделие, биотехнологии и хранителни технологии. Това е световноизвестно академично звено и университетската диплома значи много по целия свят. Друга причина е, че бях разочарован от българската академична общност и система – всеки цели трупане на титли, лични ползи и внедряването на близки хора на определени позиции. Имах предложения както за работа, така и за продължаване на образованието си в няколко магистърски програми, но не желаех да влизам в един непоносим кръговрат за мен. Трета причина е, че исках да получа нещо повече, да работя в съвременни лаборатории и да опозная опита на велики личности в науката. Всичко това бе постигнато. Преживях най-хубавите си две години, трупайки безценен опит, сприятелявайки се с прекрасни хора от целия свят и виждайки една по-различна система за работа.

Снимка 2. Дипломиране от магистърската програма във Wageningen University, Холандия.

Наистина прекрасно. Но сте се върнал в България. Кога решите да се върнете и как намерихте работното си място?

Реализацията на българите в чужбина не е толкова просто нещо и не се случва мигновено с излитането на самолета. Има множество фактори, поради които се върнах, но случайно открих едно прекрасно място, където мога да работя и да се реализирам. Исках да трупам опит и да се развивам в областта на молекулярната медицина. Нещата се случиха светкавично, но ми се предостави отличната възможност да бъда самостоятелен и инициативен в работата си, да се обучавам и да представям множество умения. В НМ Дженомикс открих добър екип, изключително интересна работа и започнах да се чувствам полезен за множество хора. В последствие предприехме инициативи със социална ангажираност – работа с пациентски организации, предоставяне на безплатни консултации и съвети и множество дейности, чиито плодове берем всеки ден чрез щастието на хората, на които помагаме. Ако в началото на работата си в НМ Дженомикс не бях убеден, че е възможно да се прави кариера и израстване в България, то сега съм сигурен, че принадлежа към това звено.

Работата Ви звучи много интересна. Какво точно правите и как помагате на хората?

Работата на един биолог в медицинските среди може да бъде изключително разнообразна и никога не е скучна. Като специалист, заинтересован от молекулярна медицина, мога да разглеждам патологията отвътре навън. Ние първо търсим молекулния процес за възникване на заболяването, а след това отиваме към периферията за определяне на подходящ скрининг, диагностика, лечение и прочие. При медицинските специалисти подходът е точно обратният – те виждат симптомите, поставят диагнозата и чак тогава търсят ядрото. При тези два подхода на работа и подходяща колаборация ние можем да осигурим най-качественото за всеки пациент, да определим най-ефективните превенция или лечение и да дадем адекватни съвети. Аз се занимавам с наследствени онкологични заболявания и редки болести, като търся възможните мутации и насочвам пациентите към подходящ скрининг или лекар-специалист. Много от диагностицираните пациенти търсят не само информираност, но и подкрепа в борбата – някой, който да застане до тях и да им внуши, че ракът не е присъда, просто човек трябва да остане силен и да се бори докрай. Ракът е лечим, възможностите са много, жалко е само, че всичко е обвързано с финансова обезпеченост.

Това е тежка задача. Не Ви ли обременява? Как се справяте Вие самият?

Задачата е отговорна, но не и тежка. Изпълнението на подобна задача зависи от типа личност, настройката на човек и желанието да помага и да се чувства полезен за някого. Аз съм екстровертна и експресивна личност, затова харесвам контактите с различни хора и срещата, дори сблъсъка на различни гледни точки. Винаги съм смятал, че най-силното ми качество е пълноценната комуникация – внимателно изслушване, направа на изводи и аргументирана защита на доводите. Но също смятам, че човек трябва да чувства искрена емпатия към околните и да „влиза в техните обувки“, за да разбере същината на проблема. Когато мотивацията за работа е свързана единствено и само с търговски облаги, кариера и развитие на всяка цена и поставяне на чисто човешките проблеми на заден план, този човек не може да помага. Всеки има място под слънцето, но в медицината и грижата за болните изброените предпоставки за работа водят до пагубни резултати за всички страни. Моето лично мнение е, че успявам да помагам, защото моите приоритети, колкото и наивно да звучи, са успехът в лечението и превенцията на заболяванията, радостта на хората от подкрепата и повишаването на здравната култура сред населението.

Вярно ли е, че има наследственост при рака на гърдата и този на шийката на матката до такава степен, че се следят от личните лекари?

Вярно е, че ракът на гърдата в някои случаи е наследствен. Има предпоставки, които насочват медицинските специалисти към съмнения за наследственост – диагностициране на възраст под 45 години, тройно негативен рецепторен статус, наличие на карциноми в гърдата, яйчниците, панкреаса, простатата или меланом при членове на фамилията. За наша радост наследственият рак на гърдата и яйчниците вече е по-добре третиран и лечението е по-успешно, тъй като са разработени специални медикаменти, които ефективно се борят с него. Същите тези лекарствени препарати не са приложими при спонтанно възникналия рак на гърдата. Мутации в определени гени – BRCA1 и BRCA2, се унаследяват от един от двамата родители и повишават риска от поява на карцином на млечната жлеза с 85%. Вече съществуват изследвания, които да докажат наследствеността, което пък определя необходимостта от индивидуален скринингов план за превенция или ранно откриване на заболяването. Както личният лекар трябва да бъде запознат с генетичния профил на определен пациент, ако такъв е наличен, така и пациентът трябва да организира консултация с тесни специалисти за правилно проследяване – гинеколози, мамолози, гастроентеролози и хирурзи. Колкото до рака на маточната шийка, все още се смята, че основен причинител е човешкият папиломен вирус (HPV). Препоръчва се всяка дама да прави цитонамазка на всеки 6 месеца, но и тук може да се приложи ДНК-базиран тест за определяне на конкретен щам на вируса, ако има налична инфекция. Независимо дали човек има наследственост или не, нека не забравяме, че основната причина за възникване на ракови заболявания е стрес, нездравословен начин на живот и вредни навици като тютюнопушене и консумация на алкохол.

А какви са бъдещите ви планове и амбиции?

Започвам развитието на нови проекти, отново свързани с медицинска генетика и молекулярна медицина. Започвам активна дейност към няколко неправителствени организации за хора с генетични увреждания и онкологични заболявания. Допълнително продължаваме активната си дейност заедно с фондация „Една от 8“ и борбата с рака на гърдата. Множество пациенти нямат достъп до адекватна информация относно заболяването и превенцията му, а тези жени и близките им имат правото да бъдат информирани. Това е част от моята мисия в помощ на тези хора.

Кажете ми малко повече за фондация „Една от 8” и как този вид организации помагат на тези жени. За мен като страничен наблюдател този вид подкрепа е малко странна, но за тези жени сигурно означава много повече.

Фондацията на г-жа Нана Гладуиш отдава психологична подкрепа на пациенти с рак на гърдата, организира групови терапии и информационни беседи, осигурява определени аксесоари след извършване на ампутация на гърдата – мастектомия, или по време на химиотерапия, както и дава гласност на проблема. Това, което липсва в онкологичното лечение, е силната психологична подкрепа. Ние знаем, че колкото по-добре психически се чувства един онкологичен пациент, толкова резултатите са по-добри. Фондация „Една от 8“ има изключително благородната кауза да обединява, информира и отдава. Екипът им се състои от няколко прекрасни хора, преминали през кошмара на раковото заболяване, но отдавайки цялата подкрепа, от която се нуждае един такъв пациент. Няколко пъти повтарям думата „подкрепа“, но това е един ключов елемент, който в България липсва в здравеопазването.

Как се разтоварвате от работата си?

Разходки навън, чист въздух, подходяща компания и добре охладено питие.

Автор: Магделия Шугова

Ключови думи: руни, руническа писменост, имена на руните, Старши Футарк, Младши Футарк. Англосаксонски Футарк, рунически поеми, англосаксонска руническа поема, исландска руническа поема, норвежка руническа поема, употреба на руните, рунически камъни, рунически надписи

Руните са буквите, използвани в различните германски езици преди изместването им от латинската азбука. Руни биват назовавани и буквите на старотюркската и староунгарската писмености, но те не са свързани родствено с руническата писменост на германските народи. Същото важи за нашите древни български знаци, които все още не са дешифрирани и чиято предполагаема принадлежност към групата на древнотюркските руни е оспорвана.

Статията е фокусирана само върху руническата писменост, използвана от германските народи – произхода й, развитието на азбуката и нейните разновидности, представата за руните в скандинавската митология и литература, както и приложението им на територията на Скандинавия и Англосаксонска Англия.

Първата руническа азбука и произходът на думата „руна“

Първата руническата азбука е известна също под името “Футарк”. Аналогично на думата алфабет, идваща от първите две букви на гръцката азбука – алфа и бета, “Футарк” е име, създадено от първите фонеми на първите шест руни в поредицата – fehu,üruz, þurisaz, ansuz, raiþō и kaunan.

Предполагаемият произход на думата “руна” се свързва с германската дума “raunen”, която означава “шептя”. Старонорвежкото “rūn” пък се превежда като “тайна”. Когато през 4-ти век епископ Улфила (Вулфила) превежда Библията от гръцки на готски език, той превежда думата “тайнство” като “runa” на готски.

Повечето от руните се състоят предимно от една, а в някои случаи две прави вертикални черти и полегати линии. Липсата на извивки улеснява издълбаването им върху дърво, кост или камък, които били типичните материали за писане на скандинавците.  Най-много рунически надписи са намерени в Швеция, Норвегия и Дания, но те се срещат не само в Северна Европа, а из целия континент.

Теории за произхода

Кога и къде са създадени руните не се знае. Основните теории за произхода им свързват руните със староиталийските азбуки (най-вече с етруската азбука) или адаптираната по-късно от римляните латинска азбука. Най-ранните рунически надписи нямат фиксирана посока на изписване и могат да бъдат изписвани както отляво на дясно, така и отдясно на ляво, което е характерно за архаичните гръцка и етруска азбуки отпреди III век пр. Хр.

Прилики с латинската азбука се забелязват веднага от пръв поглед – руните ᚱ(raiþō), ᚺ (hagalaz) и ᛒ(berkana) имат силна прилика с латинските букви R, H и B и репрезентират едни и същи звуци. Руните ᚢ (üruz) и ᛚ (laguz) пък приличат на обърнати наобратно V и L.

Руни като ᚹ (wunjō), ᛖ (ehwaz) и ᚷ (gebō) приличат много по форма на латинските P, M и X, но служат за обозначаване на различни звуци. За други руни като ᛞ (đagaz) и ᛟ (ōþila) не могат да се намерят съответствия в латинската азбука.

Произход от гръцката азбука чрез контакт на готите с гръко-византийската култура, е популярна теория през XIX век, но по-късно бива отхвърлена, защото най-ранните запазени рунически надписи са датирани  II век, а готите влизат в контакт с гръцката култура едва в началото на III век. Обратно, в състава на азбуката на готите, която е в голямата си част производна на гръцката, има две букви, произлезли от руните.

За датата на създаване също има различни теории. Най-ранните предположения са за I в. пр. Хр., а най-късните – II в. сл. Хр. По-смели теории, основаващи се на лингвистични реконструкции на протогерманския език, поставят датата на създаване дори по-назад – преди I в. пр. Хр., но в рамките на I хилядолетие пр. Хр.

Руните в скандинавската митология и литература

Не е чудно, че бог Один, който жертва едното си око, за да пие от кладенеца на Мимир и така да получи мъдрост, се жертва и за да узнае руните. Според скандинавската митология те не са просто знаци за означаване на звуците в езика, а имат и магически функции. Историята за това как Один разкрива руните се разказва в староисландския сборник с поеми, известен като Старата Еда.^[1]

Ясенът, свързващ подземното царство, светa на хората и небесния свят на боговете, се нарича Игдрасил. При корените на Игдрасил има три извора и един от тях е изворът Урд. Там живеят трите норни, които извайват съдбите. В поемата “Пророчеството на ясновидката” се казва, че един от начините, по които го правят, е дълбаенето на руни върху ствола на Игдрасил -”бъдещето с букви на дръвца бележат”.

В поемата “Словата на Високия” се разказва как Один решил да узнае руните. Провесил се от един от клоните на Игдрасил, пробол се с копието си и се взирал в мътните води надолу. След 9 дни и нощи в това положение, той прозрял форми в дълбините на водата – руните. Те приели жертвата му и разкрили пред него не само очертанията си, но и тайните си.

Веднъж получил това знание, той научил заклинания, с които можел да лекува, да разкъсва вериги и въжета, да спира стрелите отдалече, да укротява пламъците и вятъра, да сдобрява разлютени другари, да омайва зли хали, да дарява мощ и да разговаря с мъртъвци.

Друга поема от Старата Еда, в която се споменават руните, е “Sigrdrífumál” (“Словата на носителката на победи”)^[2]. Тя е част от поредицата от поеми за юнака Сигурд и разказва за срещата му с валкирията Брюнхилд, която тук е идентифицирана като “Sigrdrífa” (носителката на победи). Тя носи на Сигурд пиво, което е омагьосала с руни, а в последващите строфи го съветва кои руни да научи, като посочва няколко вида руни, полезни за различни ситуации – за победа, при израждане на деца, за лекуване на рани, за предпазване от отмъщение, за мъдрост и т.н.

Най-старият запазен рунически надпис

Издълбаното мъжко име “HARJA” върху гребен, датиран около 160 г., се смята за най-старият цялостно запазен датиран рунически надпис^[3]. Гребенът е намерен в блатото Вимос (Vimose) на остров Фюнен, Дания. Част е от традицията на германските племена да принасят дарове на боговете като знак на благодарност за победа в битките. В езерото са намерени множество оръжия, както и лични вещи на войниците.

Гребенът и още няколко от находките с рунически надписи от блатото, датирани около II-III век, биват назовавани събирателно като надписите от Вимос.

Развитие и вариации на руническата азбука

Най-старата руническа азбука е Старшият Футарк.^[4] Използва се до VIII в. Състои се от 24 руни, които са групирани в 3 групи по 8 руни. Тези 3 групи се наричат аети, като всеки ает носи името на скандинавски бог, съответно ает на Фрейр, ает на Хагал (не се знае нищо за бог с това име, но се предполага, че Хагал всъщност е богът Хеймдал) и ает на Тир.

От VI век азбуката се развива по съвсем различен начин в Скандинавия и в Англосаксонска Англия. Към оригиналните 24 букви в Англия добавят 5 допълнителни – т.нар. Англосаксонски Футарк (Футорк)^[5], като тази поредица от руни е позната и като англо-фризийски руни. За произхода му има две основни теории. Първата е, че футаркът е представен от Скандинавия в Англия, където е модифициран и след това представен и във Фризия. Според другата  теория поредицата е развита във Фризия (днешна Северозападна Германия) преди англосаксонското нашествие в Англия и оттук се разпространява по-късно в Англия.

В ръкописа “Cotton Domitian IX” са добавени още 4 руни, като така броят им нараства до 33.

Скандинавците, от друга страна, намаляват броя на буквите, докато през IX век са останали 16 букви (Младши Футарк).^[6]

Младшият Футарк е разделен на два клона – датски руни (long-branch) и шведски и норвежки руни (short-twig).^[7] Разликата помежду им е спорна. Според най-популярното становище разликата е във функцията, която изпълняват – датските руни са използвани за документиране върху камък, а норвежките и шведските – във всекидневието за лични или формални съобщения върху дърво.

В началото на XI век азбуката в Скандинавия е обогатена с т.нар. руни с точки (dotted runes). Заради намаляването на броя на руните нямало достатъчно руни, които да обозначат всички звуци в езика. Затова на някои руни били слагани точки, което означавало, че те имат различна от традиционната си стойност и репрезентират други звуци. В други случаи на руните били поставяни точки само за декорация.

Младшият Футарк се развива по-късно в допълнителни писмености – Хелсингски руни , наименовани така според региона на Хелсингланд в Швеция(X-XII в.), където първоначално са открити; Средновековни руни^[8], използвани навсякъде из Скандинавия (XII-XVII в.) и Латинизиран Далекарлиански футарк, използван в шведската провинция Даларна (XVI-XX в.).

Имената на руните

Имената на руните са базирани на акрофоничен принцип – запомни ли човек името на руната, ще запомни и кой звук обозначава тя, защото звукът се съдържа в самото начало на думата. Има само две изключения от този принцип, като те се отнасят за руните ᛉ (algiz) и ᛜ (ingwaz), обозначаващи звуците “z” и ng”, които никога не се появявали в началото на думата. Затова имената им не започват със съответния звук, но той се съдържа по средата или в края на името.

Имената са обвързани с природата, човешкия живот и състоянието на духа. Така може да се направи връзка и между руната и името й. Ако трябва да изпишем човек (mannaz), можем да изпишем цялата дума ᛗᚨᛀᚨᛉ или просто руната ᛗ (mannaz), чието име означава “човек”. По този начин руната вече не представлява само един звук, а цяла друга дума. Превръща се от звуков символ в понятиен символ.

Две от руните имат имена, свързани със скандинавската митология – ᚨ (ansuz) и ᛏ (teiwaz), които се превеждат като “божество/един от асите” и “Тир”, поради което е възможно да са служили в качеството си на понятийни символи за призоваване на божествата или обръщане към тях.  Преди всичко обаче имената на руните имат функцията на спомагателно средство за запомняне коя руна кой звук обозначава и само в някои случаи функция на понятийни символи.

Руническите поеми

Англосаксонската руническа поема

Източник за имената на руните са руническите поеми, които ги изброяват, докато в същото време предоставят обяснителни строфи за всяка една от тях. Три такива поеми са запазени: англосаксонската, норвежката и исландската.

Англосаксонската поема (или още староанглийска руническа поема), създадена в периода VIII-IX в., се състои от строфи за 29-те англосаксонски руни, представяйки староанглийските имена на руните от Старшия Футарк, както и на петте добавени към него руни в Англсаксонския Футарк. Поемата е била запазена в ръкопис от X век (Cotton Otho+ B.x.165), но през 1731 г. той е унищожен при пожара в библиотеката на Робърт Брус Котън в Англия.

Поемата обаче е била копирана от английския учен, библиотекар и палеограф Хъмфри Уейнли (1672-1726) и публикувана от Джордж Хикс.^[9] Това копие е основата на всички по-късни издания на поемата.

Самата поема не съдържа имената на руните. Вместо това всяка строфа е загадка, чието разрешение е името на съответната руна. Но в публикацията на Хикс от 1705 г. са написани и имената на руните, като не е ясно дали тези тълкувания са се съдържали и в ръкописа, или самият той ги е добавил. Поради това поемата не е сигурно доказателство за имената на руните, но е важен източник, който предоставя контекст за тях.

Норвежката и исландската рунически поеми изброяват имената на руните от Младшия Футарк. Норвежката е написана от норвежки автор към края на XIII в., а исландската поема е датирана около XV в. И двете са състоят от по 16 строфи, но исландската е по-усложнена от норвежката, тъй като във всяка строфа има по три кенинга (преносни словосъчетания), а първият и вторият ред са свързани с алитерация в оригинала.^[10]

Abecedarium Nordmannicum

Съществува и по-ранен каталог на имената на скандинавските руни -“Abecedarium Nordmannicum”.^[11] Текстът е записан през 878 г. в ръкописa “Codex Sangallensis”. Спори се дали може да се причисли към руническите поеми. Състои се от 11 реда, в които се изброяват руните от Младшия Футарк, но за разлика от останалите рунически поеми няма обяснения за всяка една руна.

За какво са се използвали руните и кой е можел да ги разчита?

Скандинавия

Съдейки по броя на надписите, намерени върху камъни в скандинавските земи, които са поставени с очевидното намерение да бъдат видени и прочетени, както и от броя на предмети от ежедневието, надписани с руни, вероятно е голяма част от скандинавското население да е могла да разчита руните. Много от надписите са във форма на паметни плочи, които също са обществени.

Много всекидневни предмети са намирани с издълбани руни, означаващи името на собственика или на човека, който ги е изработил. Открити са както рунически надписи, свързани с търговски и правни документи като документи за продажба, така и тоалетни драсканици, надписи  за  забавление като гребен, върху който било написано “Аз съм гребен” или напомнящи бележки като откритата дървена пръчка с надпис “Гита казва да си дойдеш вкъщи.” Намирани са и предмети с издълбани руни, които изглежда са лишени от смисъл или са изпълнени с грешки.

Друго доказателство за разпространението на руните сред населението идва от староисландската литература. В глава 17-та на исландската сага “Vígilundar saga”, разказваща за любовта между Виглунд и Кетилрид и желанието им да се оженят въпреки възраженията на нейното семейство, бащата на Кетилрид оставя пръчка с издълбани руни на една пътека, където е сигурно, че Виглунд и спътникът му ще я намерят. На пръчката са думите на Кетилрид, които казват, че тя не би искала да се омъжи за никой друг мъж, освен за Виглунд. Въобще не е под съмнение възможността на Виглунд да разчете руните.

Дървени плочици за писане дават допълнителна информация за владеенето на руническата писменост от обикновените хора. Плочката , показана на снимката^[12], е съвременна репродукция. Истинските дъски били с дължина 20-30 см и в пространството между рамките били запълнени с почернен восък. Остра железна пръчица (стилус) била използвана, за да се пише във восъка.^[13] Стилусът на снимката се помещава в рог, който позволява удобен захват и може да бъде използван за заглаждане на восъка и изтриване на нежелан надпис.

Такива плочици се откриват по-често в селските райони, отколкото в градските, което значи, че има вероятност дори отдалечените обитатели на фермите да са били способни да четат и да пишат с руни.

Дървен търговски маркер

Специални условия са нужни за съхраняването на надписи върху дървени пръчки или друг дървен материал, което обяснява защо малко такива са открити до днес. Показаният рунически надпис е един от малкото запазени дървени търговски маркери.^[14] Намерен е в Берген, Норвегия. Посочва името на собственика и предназначението му е да бъде залепено или вързано към купчина стоки.

Всички тези примери обаче се отнасят за по-кратки форми на комуникация с практическа насоченост. През викингската ера хората така и не развили писмена култура. Това се случва едва с появата на църквата. Викингската култура била устна и по-дългите произведения се запомняли благодарение на поезията. Руните със сигурност са могли да бъдат използвани и за по-дълги съобщения, но не е било така. Вероятно скандинавците не са виждали нужда да запазват по-дългите произведения в писмена форма, въпреки че не е имало пречка да го направят. Има много камъни с отделни стихове, изписани с руни, но само един единствен камък, съдържащ цяла поема, е оцелял.

Англосаксонска Англия

Твърде малко доказателства са останали, за да се оцени важността на руните в езическа Англосаксонска Англия и доколко руните са били разпространени сред населението. Възможно е дървени пръчици с руни да са били използвани за практическа комуникация, но липсата на оцелели такива примери позволява само предположения.

На територията на днешна Англия след началото на процеса на християнизиране на англосаксонците през 597 г. започва да се използва латинската азбука. Именно периодът след християнизацията предлага повече примери за използването на руническата писменост.

В днешно време руните се свързват предимно с езическите традиции, но руните за известно време продължават да съществуват успоредно с латинската писменост, която пък се свързва с християнската религия. Известни са редица случаи, в които руните се употребяват в християнски контекст.^[15]

Това включва рунически надписи върху кръстове, като надписа върху кръста от Рутуел (Ruthwell), върху който част от староанглийската християнска поема “Сънят на кръстното дърво” е добавена с руни.^[16]

Англосаксонски гребен от кост с рунически надпис

Рунически надпис е издълбан и върху ковчега на Св. Кътбърт, който е направен от монасите от Линдисфарн и след това отнесен в Дърамската катедрала.^[17]

Ковчегът на Св. Кътбърт

Кръстът от Рутуел

Едновременното съществуване на двете писмени системи си личи от откритите рунически надписи, при които има смесени букви и от двете писмености като камъка Chester-le Street. ^[18]

Има доказателства, че образованите класи от обществото са били запознати добре с руническата писменост. Разрешението на някои загадки в най-старата запазена до днес колекция от староанглийски поеми и загадки –  “Ексетърска книга” (“Exeter Book”) зависи от познаването на руните, а поетът Синеулф (Cynewulf) ги използва, за да прикрепя криптиран “подпис” към част от произведенията си.

Запазени са кратки рунически легенди върху монети, предшестващи пенитата (sceattas)^[19] от късния VIII и ранния IX век от Мерсия, Нортумбрия и Източна Англия, което подсказва, че занимаващите се с монетосечене също са били запознати с руническата писменост.

Защо е трудно да се превеждат рунически надписи?

Трудността при превода идва от това, че звуците в езика са повече от репрезентиращите ги руни. Така една руна може да обозначава един от няколко възможни звука. Друго затруднение идва от различните варианти на руническите азбуки, използвани през този период. Още повече, че някои от думите, изписани с руни, са архаични и непознати.

Освен това се правело всичко възможно да се намали мястото, нужно за изписване на съобщението и съответно – броя на руните, които трябвало да се издълбаят. Така например, ако една думата започвала със същата руна, с която предишната свършвала, руната се изписвала само веднъж. Нямало интервали между думите или изреченията, което води до различни тълкувания според разделянето на думите.

Руните могли да се изписват както отляво на дясно, така и отдясно на ляво. За надписи с повече от един ред, редуващите се редове били изписвани в противоположни посоки – първо от ляво на дясно, след това от дясно на ляво и т.н. Тази архаична форма на писане, при която посоката се сменя във всеки следващ ред, се наименува с термина бустрофедон. Предимството й е, че началото на всеки следващ ред се намира непосредствено под края на предишния и така четящият не „връща” погледа си, търсейки началото на следващия ред.

Някои рунни стели като камъка от Рок имат текст навсякъде по повърхността на камъка, с редове, четящи се от от долу на горе, от горе на долу, отляво на дясно и отдясно на ляво.^[20]

Понякога руните били закодирани в други фигури, наречени криптирани руни, макар че предназначението им невинаги е ясно. Може да е служело, за да се подчертае част от текста или да се скрие значението на посланието за тези, които не са знаели как са били закодирани руните.

Такива криптирани руни са надписите, при които всички полегати линии излизат от една и съща линия, тоест по вертикалата линии на руните са свързани без прекъсване. ^[21]

Изместване на руните от латинската азбука

В Скандинавия с идването на християнството и образованото духовенство, четящо и пишещо на латински, руните били изместени от латинската азбука (видоизменена, така че да удовлетворява нуждите на различните северноевропейски езици). Пишело се с перо и мастило върху велен. Въпреки това руните се използвали в продължение на още няколко века. От Младшия Футарк се развили допълнителни писмености – споменатите по-горе Хелсингски руни, Средновековни руни и Латинизиран Далекарлиански футарк.

В Англосаксонска Англия руническата и латинската писмености съществували успоредно, но след 9-ти век староанглийската латинска азбука започнала постепенно да измества руническата писменост. Състояла от 20 букви, заети от латинската азбука, две модифицирани латински букви и две, развити от руническата азбука. Към XI век руните почти не се използвали. Въпреки това руни се срещат в някои ръкописи като този на поемата “Беоулф”, изписани вместо думата, която означават.

Магическата употреба на руните преди и днес

Освен в споменатите поеми от “Старата Еда”, магическата употреба на руните е засвидетелствана в няколко надписа върху кост, камък и пръстени. Амулетът от Линдхолм^[22] (датиран между II-IV век), върху който има издълбани два реда руни, е един от най-известните примери за такава употреба. Вторият ред съдържа 8 последователни руни ᚨ (ansuz), които се тълкуват като призоваване или символичен списък на 8 богове и 3 последователни руни ᛏ (Tiwaz), които се интерпретират като призоваване на бога Тир.

Поредицата от руни ALU (ᚨᛚᚢ), която се среща често самостоятелно или като част от по-дълги надписи, също се възприема като натоварена с магически функции. Макар че произходът и значението на думата са обект на дискусии, учените се съгласяват, че вероятно става въпрос за дума, означаваща магически амулет.

На два рунни камъка, намерени в Швеция, се среща изразът “руни на мощта”, което също предполага използването им извън практическите цели на ежедневното общуване.

Дори и да са изпълнявали магическа функция обаче, употребата на руните не бива да бъде стеснявана само до нея.  Днес те се свързват предимно с това си приложение и се използват в най-различни системи за гадаене, като им се придават разнообразни значения. Важно е да се отбележи, че тези символни тълкувания са свързани с имената на руните, но не почиват върху каквито и да е доказателства за използването и символното им възприятие в миналото.

^[1] Jpeg 3. Част от “Словата на Високия”, в която се разказва за това как Один узнава руните

^[2] jpeg 4 – Брюнхилд дава на Сигурд рог, от който да пие. Илюстрация на Jenny Nyström (1893)

^[3] jpeg 5 – Гребен с рунически надпис от Вимос (около 160 г.); Източник: Национален исторически музей на Дания

^[4] jpeg 6 – Старшият Футарк

^[5] jpeg 7 – Англосаксонски Футарк (Футорк)

^[6] jpeg 8 – Младшият Футарк

^[7] jpeg 9 – Двата клона на Младшия Футарк

^[8] jpeg 9.2 – Средновековни руни

^[9] jpeg 10 – Англосаксонската руническа поема, публикувана от Хикс през 1705 г.

^[10] jpeg 11 – Сравнение между строфи от норвежката и исландската руническа поеми

^[11] jpeg 12 – Abecedarium Nordmannicum”, Източник: e-codices.unifr.ch

^[12] Jpeg 13 – Съвременна репродукция на дървена плочка за писане; Източник: Hurstwic.com

^[13] Jpeg 14 – Демонстрация на писане върху дървена плочка със стилус, помещаващ се в рог; Източник: Hurstwic.com

^[14] Jpeg 15 – Дървен търговски маркер с рунически надпис, открит в Берген, Норвегия Източник: Hurtswic.com

^[15] Jpeg 16 – Гребенът от абатството Уитби

^[16] Jpeg 16.1 , 16.2. – Кръстът от Рутуел

^[17] Jpeg 17 – Ковчегът на Св. Кътбърт

^[18] Jpeg 18 – Kамъкът Chester-le Street

^[19] Jpeg 18 – Рунически надпис върху англосаксонска монета

^[20] Jpeg 19 – Камъкът от Рок

^[21] Jpeg 20 – Kамъкът Sønder Kirkeby, върху който има криптирани руни

^[22] Jpeg 21 – Амулетът от Линдхолм

Текста чете Олиана Иванова

През последните години безплодието ескалира с безпрецедентна скорост, което се отразява с демографска криза и в България. Броят на хората с фертилни проблеми нараства с 15 % всяка година в световен мащаб, най-засегнати са индустриализираните нации. Стесняване на проблема стерилитет се превърна в основен приоритет за много здравни организации.

Целият текст тук:

Лайфстайл фактори и репродуктивно здраве

Превод: Елена Страхилова

Източник: Science Daily

Това установи проучване на Австралийския национален университет (ANU). Изследването въвежда нов начин за измерване на продължителността на живота, отчитащ историческите условия на смъртност, при които е живяло днешното по-възрастно поколение.

Според този метод на измерване средната продължителност на живота на австралийските мъже е 74,1 години.

Новината е добра и за австралийските жени – изследването показва, че те се нареждат на второ място след швейцарките.

Д-р Колин Пейн, един от ръководителите на проучването, което използва данни от 15 държави от Европа, Северна Америка и Азия с висока продължителност на живота: „Всеизвестно е мнението, че Япония и скандинавските страни се справят много добре по отношение на благосъстоянието, здравето и дълголетието. Но очевидно и Австралия показва същите резултати. Тези резултати имат много общо с дългосрочната стабилност и факта, че Австралия имаше висок жизнен стандарт в продължение на много дълго време. Простите неща, например хората да имат достатъчно храна и да липсват големи конфликти, явно изиграват своята роля.”

Проучването на д-р Пейн групира хората по година на раждане, отделяйки ранните смъртни случаи от късните, за да се стигне до възрастта, на която някой може да бъде разглеждан като живял над средното ниво.

„Повечето измервания на продължителността на живота се базират само на процента смъртност в даден момент”, твърди д-р Пейн.

„По същество, ако вземете хипотетична група от хора и ги разглеждате през смъртността в една държава например за 2018 г., може да стигнете до извода, че те са живели средно 80 години. Но тогава ви липсва информация за живота, който са имали тези хора до 80-та си година. Докато нашето изследване взема предвид жизнения им път включително смъртността преди 50, 60 или 70 години. Важният момент е, че сравняваме групи хора, родени в една и съща година, и следователно преживели подобни условия в течение на живота си. Този метод ни позволява да преценим продължителността на живота на връстниците в един набор. Всеки австралиец, достигнал 74-годишна възраст, със сигурност е надживял половината от връстниците си – т.е. той попада в категорията на хората с продължителност на живот над средната в сравнение с връстниците му. И тези цифри в Австралия са по-високи, отколкото където и да било другаде, където сме изчислявали продължителността на живота.”

От друга страна всеки мъж починал преди 74-годишна възраст, не е достигнал средната продължителност на живот на своите връстници.

Според д-р Пейн редица фактори може да са оказали влияние Австралия да достигне тази водеща позиция.

„Смъртността беше наистина висока в Япония през 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век, докато в Австралия тогава тя бе ниска. Френските мъже например отпадат понеже по това време мнозина от тях загиват във Втората световна война – някои при пряк конфликт, други още в детска възраст поради военните условия.”

Д-р Пейн се надява да получи достатъчно нови данни, за да проследи как се е променяла продължителността на живота през последните 30 или 40 години.

Изследването бе публикувано в списание Population Studies.

Превод: Елена Страхилова

Източник: Science Daily

Импулсивността по време на юношеството не е просто фаза, а биология. Независимо от всички социални фактори, които оказват влияние на хората в тийнейджърската им възраст, оказва се, че човешкият мозък и този на приматите преминават през много сходни промени, особено що се отнася до самоконтрола.

На 20 август двама изследователи публикуваха в списание Trends in Neurosciences проучването си върху мозъка при юношите.

„Както е широко известно, юношеството е време на голяма импулсивност и търсене на усещания, водещи до съмнителен избор. Въпреки това, тази поведенческа тенденция се основава на адаптивен невробиологичен процес, който е от решаващо значение за формирането на мозъка чрез придобиване на нови изживявания”, обяснява Беатрис Луна от Университета в Питсбърг, съавтор в изследването заедно с Христос Константинидис от Медицинското училище в Уейк Форест.

Структурните, функционални и неврофизиологични сравнения между нас и макаците показват, че тази трудност при спирането на реакциите е сходна и при нашите братовчеди приматите – по време на пубертета те също показват ограничения в тестовете, когато трябва да се опитат да спрат реакциите си. „Маймуните наистина се доближават най-много до хората”, казва Константинидис. – „Те имат развит префронтален кортекс и следват подобен модел на съзряване между юношеството и зряла възраст.”

Поемането на рискове и вълнуващите приключения през този период не са непременно нещо лошо. „Нямате тази перфектна система за контрол на инхибиторите в юношеството, но за това си има причина. Възможността за нови преживявания дава информация за околната среда, която е от критична важност за оптималната специализация на мозъка. Разбирането на невронните механизми, които стоят в основата на този преходен период при приматите, ни предоставя информация за периода на мозъчно и когнитивно съзряване и при нас, хората”, заключава Беатрис Луна.

Човешкото неврологично развитие в този период се характеризира с промени в структурната анатомия – наблюдава се активно орязване на излишни и неизползвани невронни връзки и укрепване на бялото вещество в целия мозък, което ще определи бъдещия шаблон на работа на мозъка при зрелия индивид. По-конкретно в юношеството всички основни аспекти на организацията на мозъка са налице и през този период претърпяват усъвършенстване, което ще позволи най-оптималния начин да се справи с нуждите на специфичната среда.

По-специално развитието на модели неврална активност, които позволяват да се подготви отговор, изглежда е ключов елемент от тази фаза на развитие и е от съществено значение за успешното изпълнение на задачите за самоконтрол.

Всичко това подсказва, че самоконтролът не се състои само в способността на момента да се инхибира поведението. „Изпълнителната функция включва в себе си не само рефлексивни отговори, но всъщност се подготвя да създаде подходящ план на работа в бъдеще. Това е промяната в мозъка на юношата по пътя му към възрастен и е поразително ясна както в данните при човека, така и при животните”, казва Константинидис.

В крайна сметка авторите на проучването смятат, че тази фаза на развитие е от съществено значение за оформянето на мозъка на възрастните. „Важно е да има период, в който животното или човекът да се насърчават да изследват активно света, тъй като тези нови преживявания ще им помогнат да се формират като възрастни”, обяснява Луна. „Това сравнение между човешките и животинските модели е важно, за да разберем невронните механизми, които стоят в основата на уязвимостта при нарушено развитие, например при психични заболявания, които често се появяват в юношеска възраст, за да намерим начин как да коригираме това.”

Текста чете Олиана Иванова

Драстичен спад в популациите на жирафите през последните 30 години доведе до класифициране на най-високите бозайници в света като застрашени от изчезване.

Според Международния съюз за защита на природата (IUCN) броят им е намалял от около 155 000 през 1985 г. до 97 000 през 2015 г.

Целият текст тук:

Жирафите са изправени пред „тихо изчезване“ с намаляването на популациите им

Софийският университет „Св. Климент Охридски“ обявява конкурс за доцент по професионално направление 4.5. Математика (Диференциални уравнения) – един, за нуждите на ФМИ със срок за подаване на документи 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Списъкът с необходимите документи е определен в Правилника за условията и реда за придобиване на научни степени и заемане на академични длъжности в СУ „Св. Климент Охридски“. Документи се подават в ректората, Информационен център, отдел „Човешки ресурси“, стая № 2, София 1504, бул. Цар Освободител № 15, тел. 02/986-11-83. Приемно време – от 15 до 17 ч.

Техническият университет – София, обявява конкурси за главни асистенти по: професионално направление 5.2. Електротехника, електроника и автоматика, специалност „Електроизмервателна техника“ – един, към катедра „Електроизмервателна техника“ – ФА; професионално направление 5.3. Комуникационна и компютърна техника, специалност „Теоретични основи на комуникационната техника“ – един, към катедра „Комуникационни мрежи“ – ФТК; професионално направление 5.3. Комуникационна и компютърна техника, специалност „Автоматизирани системи за обработка на информация и управление“ – един, към катедра „Компютърни системи“ – ФКСТ; професионално направление 5.3. Комуникационна и компютърна техника, специалност „Системно програмиране“ – един, към катедра „Компютърни системи“ – ФКСТ, всички със срок 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Документи се подават в Техническия университет – София, във факултетните канцеларии на: ФА – каб. 2340, тел. 965 24 06; ФТК – каб. 1254, тел. 965 22 72; ФКСТ – каб. 1443а, тел. 965 25 13.

Националният военен университет „Васил Левски“ – Велико Търново, анулира конкурса за заемане на академична длъжност доцент (ДВ, бр. 61 от 2019 г., стр. 123, обявление № 5917) и обявява конкурс за заемане на академична длъжност доцент в област на висшето образование 9. Сигурност и отбрана, професионално направление 9.1. Национална сигурност, научна специалност „Организация и управление извън сферата на материалното производство (национална сигурност)“, за нуждите на първично звено катедра „Тактика, въоръжение и навигационна подготовка“ в приемащо структурно звено факултет „Авиационен“ на НВУ „Васил Левски“ – един, за цивилен служител. Изискванията към кандидатите и необходимите документи за кандидатстване по конкурса са обявени със Заповед № РД-02-727 от 17.07.2019 г. на началника на НВУ „Васил Левски“, линк: http://www.nvu. bg/node/2298. Срок за подаване на документи – 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Документи се подават в регистратура за некласифицирана информация на университета. За контакти: тел. 062618875; Siemens: 62075; GSM: 0884541585; е-mail: georgiev_ga@nvu.bg.

Институтът за исторически изследвания при БАН – София, обявява конкурс за заемане на академичната длъжност главен асистент в професионално направление 2.2. История и археология, научна специалност „История на България“ („Политическа дейност на българската възрожденска емиграция“) – за нуждите на секция „Българите, Османската империя и Европа“, със срок 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Условията за участие в конкурса са определени в Правилника за условията и реда за придобиване на научни степени и за заемане на академични длъжности в Института за исторически изследвания при БАН. Документи – в канцеларията на института: 1113 София, бул. Шипченски проход № 52, бл. 17, ет. 2, тел. 0899 09 02 16

Институтът за исторически изследвания при БАН – София, обявява конкурс за заемане на академичната длъжност главен асистент за нуждите на секция „Средновековна история“ по направление 2.2. История и археология, научна специалност „Средновековна история“ („Славянски извори за българската история“), със срок 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Условията за участие в конкурса са определени в Правилника за условията и реда за придобиване на научни степени и за заемане на академични длъжности в Института за исторически изследвания при БАН. Документи – в канцеларията на института: 1113 София, бул. Шипченски проход № 52, бл. 17, ет. 2, тел. 0899 09 02 16.

Институтът за исторически изследвания при БАН – София, обявява конкурс за заемане на академичната длъжност доцент за нуждите на секция „Средновековна история“ по направление 2.2. История и археология, научна специалност „Средновековна история“ („България и Дубровник през средните векове“), със срок 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Условията за участие в конкурса са определени в Правилника за условията и реда за придобиване на научни степени и за заемане на академични длъжности в Института за исторически изследвания при БАН. Документи – в канцеларията на института: 1113 София, бул. Шипченски проход № 52, бл. 17, ет. 2, тел. 0899 09 02 16.

Институтът за исторически изследвания при БАН – София, обявява конкурс за заемане на академичната длъжност доцент по професионално направление 2.2. История и археология, специалност „История на България“ („Третата българска държава и българите в Западните Балкани“), със срок 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Условията за участие в конкурса са определени в Правилника за условията и ред за придобиване на научни степени и за заемане на академични длъжности в Института за исторически изследвания при БАН. Документи – в канцеларията на института: 1113 София, бул. Шипченски проход № 52, бл. 17,  ет. 2, тел. 0899 09 02 16.

Институтът за исторически изследвания при БАН – София, обявява конкурс за заемане на академичната длъжност професор за нуждите на секцията по професионално направление 2.2. История и археология, специалност „Документалистика, архивистика, палеографика, включително историография и изворознание“ („Демографски аспекти на миграциите на населението в България при Третата българска държава“), със срок 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Условията за участие в конкурса са определени в Правилника за условията и реда за придобиване на научни степени и за заемане на академични длъжности в Института за исторически изследвания при БАН. Документи – в канцеларията на института: 1113 София, бул. Шипченски проход № 52, бл. 17, ет. 2, тел. 0899 09 02 16.

Институтът по овощарство – Пловдив, към Селскостопанската академия – София, обявява конкурс за заемане на академичната длъжност един главен асистент в професионално направление 6.1. Растениевъдство, научна специалност „Овощарство (физиология на растенията)“ със срок 2 месеца от обнародването в „Държавен вестник“. Справки и подаване на документи – Институт по овощарство, 4004 Пловдив, кв. Остромила № 12,  тел. 032/692 349.

Съставил материала: Камелия Димитрова

Превод: Светослава Петкова-Дишкова

Източник: Science Alert

Може би сте чували максимата, че с 10 000 часа практика можете да станете експерт по каквото и да било. Е, според ново проучване, проведено с 39 цигулари, това може да е твърде оптимистично.

10 000-часовото „правило“ е представено за първи път в едно друго проучване от 1993 г. с музиканти цигулари. Заключението е, че „много характеристики, които някога се смятаха, че отразяват вродения талант, всъщност са резултат от интензивна практика, в продължение на минимум 10 години„.

Идеята отново излезе на преден план през 2008 г. в книгата на Малкълм Гладуел „Изключителните: История на успеха“ (Outliers), в която той описва идеята за „10 000 часа практика“ като „магическото число на величие“.

Психолозите Брук Макнамара и Мега Майтра от университета Case Western Reserve в Кливланд решават да поставят това на изпитание със собствена група доброволци, свирещи на цигулка – но установяват, че практиката не оказва толкова голямо въздействие, колкото може би смятаме.

„Идеята [за 10 000 часа] наистина се е утвърдила в нашата култура, но това е прекалено опростяване“, казва Макнамара пред Иън Семпъл в The Guardian.

„Що се отнася до човешките умения – сложна комбинация от фактори на околната среда, генетични фактори и техните взаимодействия обясняват различията в работата между хората.“

Изследователите организирали три групи, всяка от по 13 цигулари, въз основа на това дали техните преподаватели ги оценяват като най-добрите музиканти, добри музиканти или не толкова добри музиканти. След това участниците били помолени да попълнят дневник за своите навици да практикуват за една седмица.

Учените установили, че по-малко умелите цигулари са натрупали средно 6000 часа практика до 20-годишна възраст. За добрите и най-добрите групи обаче средната стойност е била приблизително същата – 11 000 часа.

Проучването установило, че всъщност повечето от „най-добрите“ цигулари са практикували по-малко от средното време за практикуване на групата на „добрите“.

Изследователите предполагат, че като цяло около една четвърт от уменията на цигуларите се дължи на броя на прекараните в практика часове.

Що се отнася до авторите на първоначалното проучване от 1993 г., тяхното мнение е, че новото проучване не обезсилва непременно старото – особено ако групите „най-добри“ и „добри“, се разглеждат заедно.

„Дали вярвам, че практиката е всичко и че броят на часовете единствено определя нивото, което е достигнато? Не, не вярвам“, каза пред The ​​Guardian психологът Ралф Крампе от Католическия университет в Льовен в Белгия, който работи върху статията от 1993 г., „Но все пак смятам, че съзнателната практика е най-важният фактор.“

И двете групи изследователи са съгласни, че практикуването почти винаги ще ви помогне да се подобрите, независимо дали става дума за музика, изкуство или спорт. Според новото проучване въпросът е какво значение биха оказали например 26 % повече практика, особено за професионалистите.

Това е важно, но не съвпада напълно с представеното в статията от 1993 г. Първоначалното проучване открива „пълно съответствие между нивото на уменията на групите и броя на часовете, в които участниците са се упражнявали самостоятелно с цигулката“.

Макнамара и Майтра също изглежда правят разлика между самостоятелната практика и ръководената от учители, като установяват, че самостоятелното осъзнато практикуване има малко по-голямо влияние върху изпълнението, отколкото ръководената от учители практика.

Независимо от малките размери на извадките (39 цигулари в новото проучване и 30 цигулари в по-старото), както и вариациите в подхода (проучването от 1993 г. набира всички свои цигулари от една и съща институция, докато през 2019 г. проучването използва две места), честно е да кажем, че все още нямаме окончателен отговор на дебата за влиянието на практиката и таланта.

Това, което предлага новото изследване е, че трябва да помислите два пъти, преди да отделите 10 000 часа (или повече от 400 дни) от живота си, за да практикувате нещо – може би не е гарантирано, че това ще ви направи по-добър в избраната от вас дисциплина в сравнение с тези, които не отделят толкова много време за усъвършенстване на уменията си.

„След като стигнете до висококвалифицираните групи, практиката спира да има толкова голямо значение“, казва Макнамара пред The Guardian. „Там всеки е практикувал много и други фактори се намесват, за да определят кой ще достигне най-високото ниво.“

Изследването е публикувано в Royal Society Open Science.

Интервюто взе Елена Страхилова

Стопан е самобитен млад майстор книговезец. Някога в скрипториумите към манастирските обители сред кипежа на просветителската дейност (преписи, преводи, кореспонденцията на владетелите, авторски произведения) важен момент е било подвързването и украсяването на готовите ръкописи, така че те да се съхранят за идните поколения. И действително, тези от тях, които са надживели пожарите и съзнателното унищожение и до днес са непокътнати из манастирските библиотеки и поразяват със здравината на изработката си. Радваме се да научим, че този занаят не е отмрял и в наши дни все още има интерес към него. Към красивите образци от миналото, съхранени тук и там, един млад творец днес прибавя своите търсения.

Кажете няколко думи за себе си. Познат сте като Стопан, има ли причина да изберете именно този прякор?

Калин Даскалов се казвам. Идеята да съм Стопан дойде в момент, в който обмислях дали да се отдам изцяло на изработването на книги. Реших, че преходът по този начин ще е по-завършен. Много съм привлечен от характера на този образ, обединява в себе си много красиви за мен идеи. Стопанът не е някаква магична сила, произлязла от нищото, а вид митологизиран образ на изтъкнал се член от семейството, на стария. Та както през живота той е обгрижвал близките си, имота и стоката в дома, така и след смъртта му се придава тази функция, дори на моменти обхватът му е още по-широк.

За мен това е един огромен израз на почит от страна на едно семейство към негов близък. Стопанът за мен е като цел, самото име ме вдъхновява да полагам усилия да бъда добър стопанин на дома си, живота и професията си. Да бъда ядро на нещо. Наградата е, че ако се справя добре, ще бъда помнен, не като име, а като същата тази идея.

Как стана така, че тръгнахте по този път – да изработвате красиви подвързии, има ли образованието Ви някаква връзка с този занаят или започнахте абсолютно отначало сам? Въобще как се зароди този интерес към направата на „облекла” на книгите?

Първият ми тефтер е от лятото на 2013 г. Историята, която винаги разказвам е, че обичах много да пиша, но всичките ми тефтери се късаха и затова реших да пробвам да си направя нещо. После направих няколко за приятели, а след това се появиха и първите поръчки. В един момент ме озари идеята, че това занимание не ме е напускало вече доста време и че всъщност несъзнателно се развивам в него. Тогава започнах да мисля дали мога да го превърна в професия и какво би било необходимо, за да се случи това.

Обучавах се в специалност „Библиотечно-информационни науки“ в СУ. Със сигурност се възползвах от наличните възможности да науча повече за този тип работа и да разгледам с нови очи запазените стари подвързии в различните хранилища на библиотеки и институции.

Накратко, последните 6 години ги деля грубо на 3 части. В първите две, шиенето на тефтери бе едно съвсем невинно и спорадично хоби. В следващите две правих целенасочени усилия да изработвам неща за продан, но усетих една посредственост на изработките и започнах да обмислям нова посока на развитие. Последните две години вече съм официално майстор книговезец към Регионална Занаятчийска Камара – София и вече съвсем отговорно се стремя да се развивам в изработването на художествена подвързия за книги и тефтери.

Има ли други майстори книговезци у нас, които да предават своя опит на по-младите?

Не съм се запознавал с никого, който се занимава с това като занаят. Други хора са ми разказвали, че има работилници тук и там, в които се преподвързва, но рядко се използват сложни декоративни техники. Работата е повече ориентирана към по-бързо и евтино изработване на нова подвързия.

Специалистите в България в тази област са най-вече в различните реставрационни лаборатории на библиотеки и институти, които освен книговезки техники и познания за различните книжни структури от миналото, разполагат и с богати знания за възстановяване на конкретни материали, консервирането на тяхното състояние и т.н.

Разкажете ни повече за техниките и материалите, които използвате. Доколкото прочетох, добавяте сребърни или златни елементи, поставяте метални листове, които са напълно устойчиви на драскотини, ожулване, вода… как се постига всичко това?

Накратко, стъпките са следните – сгъвам хартията на тефтера или книгата като я оформям в коли. Шия ги на стан, за да се създаде основата на книжното тяло, след което то се оформя, изравняват се страниците, зашиват се капителбандите и се създават кориците, които се скрепят към канапите, изпълняващи ролята на основа на колите.

Капителбанд се нарича плетката, която се намира от горната и долната част на книгата, непосредствено преди гърба.

След това се пристъпва към подвързването с кожа. Тя преди това се подготвя като се изрязва според размера на книгата и се изтънява на ключови места, за да се спомогне за оформянето на различните подгъви и да се осигури правилно отваряне.

Взимам си кожите от една фабрика в Англия, която има традиции в обработването на кожи специално за книговезане. Работата с тях е наистина голямо удоволствие.

След поставянето на кожата, книгата е готова и всеки процес след това обикновено е чисто декоративен. Това обаче също изисква голямо внимание и отнема време.

Най-често декорацията на една книга се изпълнява с печатането с топъл месингов инструмент върху навлажнената кожа – техника, която се нарича сляп печат. С допълнително третиране, традиционно с белтък от яйце, може да се пристъпи и към златно печатане. В случая се нанася подготвеният белтък върху кожата, полага се тънък златен лист и когато затопленият инструмент се нанесе, се случва реакция с белтъка и златото остава запечатано там. Мисля, че именно правенето на златните украси е нещото, което ми доставя най-голямо удоволствие в работата. Обикновено нямам търпение да се стигне до тази стъпка.

Но полетата за художествена изява са наистина много и не са ограничават само с печатането върху кожата. Могат да се изработят кожени мозайки в различни цветове и в комбинация с печат. Може въобще да се пропусне кожата като избор за подвързване и да се пристъпи към други материали като бродирани платове, пергамент или ръчно правена хартия.

Доколкото знам, всичко изработвате ръчно. Колко приблизително време Ви отнема направата на една книга или тефтер?

Всичко се прави на ръка, наистина. Инструментите, които се използват не са се променили много за последните 500, че и повече години. Важни са различните видове преси, ножове за изтъняване на кожа, декоративни и други помощни инструменти, но всичките са ръчни. Единственото нещо, което ползвам на ток е котлончето, на което си загрявам месинговите инструменти.

От миналата година към работата се присъедини и баща ми, който възроди уменията и страстта си към изработването на най-различни изделия от сребро. От последните ни книги, почти всичките са обковани с масивни сребърни ъгълчета и закопчалки, изработени от него. Започнахме да вграждаме и скъпоценни камъни, заради тези нови възможности. Той от своя страна, в момента се утвърждава и като майстор в изработването на авторски перодръжки от екзотична дървесина и разбира се, сребро.

От начало до край, книгите, които правим с общи усилия, отнемат около месец или повече да бъдат изработени. Разбира се, има много технологично време, в което изделията съхнат затиснати в някоя преса, но като цяло си е бавна и внимателна работа.

Какво Ви носи този тип работа? Удовлетворява ли Ви? И промени ли Ви по някакъв начин?

Отношението ми към работата със сигурност се променя в различни ключови моменти. Едно е да направиш нещо за себе си, друго е да направиш нещо с идеята да го продадеш и трето е да имаш вече свидетелството на стената. Изведнъж с него дойде и една отговорност, докато преди това беше основно забавление.

Чувството да работиш нещо такова смятам носи повече от удовлетворение. Носи ми една тиха гордост, но не знам заради кое конкретно нещо. От една страна е нещо съкровено мое, от друга ми носи свобода, от трета пълен контрол.

Промяна има. Ставам все по-сръчен, но не знам дали ставам по-умен. Имам много време да мисля, но малко да чета. На моменти се губи нишката, кое съм аз и кое е работата ми, както и кое е по-важно. Стремежът да пресъздам в света творческите си идеи усамотява и на моменти губя умението да почивам и да се забавлявам пълноценно.

Да си призная, не знам докъде съм стигнал в майсторлъка. Наистина, това да си самоук означава много проби и грешки. Освен това, неизбежно се учиш на грешни навици, които после трябва да отучваш. Има една неизбежна грубост на работата ми, която се опитвам да приема като нейната душа, а не просто недостатък. Ако трябва да се гледа с наистина трезви очи, нещата които изработвам последните месеци все още са „ранните“ ми творби. Шест години са нищо, дори 10 години са нищо. Предполагам, че ще имам истински зрял период след 15-20 години работа. За добро или за лошо, в занаятите май няма спонтанен израз на гений и се налага да се усъвършенстват много неща за много дълго време, за да се постигне нещо наистина достойно като изработка.

Участвате в състезание на Society of Bookbinders – какво представлява то и кога се очакват резултатите от него? Участвали ли сте и в други прояви?

Society of Bookbinders е една от английските гилдии на книговезците и организират международно състезание на всеки две години. Има няколко категории, като аз се включих в Complete Book категорията, която изисква да се изработи освен подвързията, също и съдържанието на книгата. В случая направих хартия от изрезки в работилницата и оформих в коли около 200 страници, които изписах ръчно с най-различни мои мисли и тревоги. Използвах перо и червено мастило, като всеки лист е квадратен и текстът е като плетеница, отново изписана квадратна рамка. Подвързията е с тъмночервена кожа, която е позлатена на ключови места. Баща ми изработи към книгата 3 закопчалки и среден обков с ажурни врати, които като се отворят, зад тях се показва част от позлатата.

Резултатите ще се съобщят в началото на септември. Това ми е първата сериозна проява и с голям интерес следя и други подобни събития, в които да се включа. Усетих, че влагам наистина повече, когато става дума за някакво съревнование. Дори да не спечеля, самата нагласа при изработката ми дава много и развива уменията ми с по-бързо темпо.

Знам, че имахте изложба в бившата Централна баня, сега Музей за история на София. Разкажете ни повече.

Тази година ми беше първата изложба, в която показах последните си две сбирки от тефтери, както и множество инструменти, използвани в процеса на работа. Имах много голяма помощ от Регионална Занаятчийска Камара – София, които осъществиха контакта с Музея за история на София.

Хареса ми как изглеждаха изработките ми в такъв контекст. Имаше майки с деца, които минаваха, без да знаят за какво става дума и когато детето питаше, какво е това – родителите обикновено казваха, че тези книги са на по 100-200 години, че така са се правели в миналото.

Бих искал да направя нещо подобно и в чужбина.

Как си представяте по-нататък нещата, какво предстои?

За мен в момента е голям приоритет с баща ми да правим колкото се може повече неща заедно. Когато има състезание, ние да сме готови да участваме и лека полека да станем разпознаваеми и на международната сцена за такива изделия.

Много ще се радвам някой ден да имам възможност да си отворим обща работилница в София, в която ще могат да се организират обучения, представяния и изложби на наши изработки.

Ще ми се най-вече да имам възможността да работя бавно и да създавам нещата, които наистина искам да видя в света.

Мозъчните клетки при мишките включват гени, които са много различни от тези в клетките на човешкия мозък.

Невролозите са изправени пред голямо препятствие при разработването на лекарства за лечение на мозъчни разстройства – ако лекарствата действат наистина добре върху мишки, те често са неадекватни при лечение на хората. Сега едно ново проучване предлага потенциална причина защо това е така: мозъчните клетки при мишки включват гени, които са много различни от тези в човешкия мозък.

Мишките и хората имат еволюционно запазен мозък, което означава, че имат много сходни мозъчни архитектури, съставени от подобни по вид клетки. На теория това прави мишките идеални тестови субекти за невролозите, които обикновено нямат способността да надникнат в живите човешки мозъци.

Но поради мистериозни причини, леченията, които са работили чудесно при мозъка на мишката, често не сработват, когато се тестват върху хора.

За да разберат защо това е така, група учени от Allen Institute for Brain Science в Сиатъл анализираха мозъци, дарени от починали хора и мозъчна тъкан, дарена от пациенти с епилепсия след мозъчна операция. По-специално бе разгледана част от мозъка, наречена средна темпорална гънка (middle temporal gyrus), която участва в обработката на езика и дедуктивните разсъждения.

Изследователите сортирали близо 16 000 клетки от този мозъчен регион и идентифицирали 75 различни типа клетки. Когато сравнили човешките клетки с набор от данни за миши клетки, те открили, че мишките имат подобни на почти всички човешки мозъчни клетки. Но когато разгледали кои гени са включени или изключени вътре в тези клетки, те открили големи разлики между клетките на мишката и човека.

Например, серотонинът е невротрансмитер – или мозъчен химикал, който регулира апетита, настроението, паметта и съня. Това става, като се свързва с мозъчните клетки чрез рецептор на клетъчната повърхност, който действа като ръкавица за бейзболна топка.

Но изследователите установили, че рецепторите за серотонин при мишките не се намират в същите клетки, в които се откриват при хората. Така че лекарство, повишаващо нивата на серотонин в мозъка, като това, използвано за лечение на депресия, може да бъде доставено до съвсем различни клетки при мишките, в сравнение с хората.

Те също открили различия в експресията на гени, които помагат за изграждането на връзки между невроните. По същество клетъчната „пътна карта” в мозъка ни може да изглежда много по-различно от тази при мишките.

„В крайна сметка има големи прилики, но и разлики между нашия мозък и този на мишката”, казва в изявление водещият автор Кристоф Кох, главен учен и директор на Allen Institute for Brain Science. „Приликите ни показват, че има голяма еволюционна приемственост, а разликите – че сме уникални.“

„Ако искате да лекувате човешки мозъчни заболявания, трябва да разберете уникалността на човешкия мозък“, добавя той.

Резултатите бяха публикувани на 21 август в списание Nature.

Превод: Светослава Петкова-Дишкова

Източник: Live Science

Текста чете: Красимира Санкийска

Киното, като всяко друго изкуство, има своите пионери. И докато при живописта и музиката корените са от дълбока древност, то киното има своята модерна, писана история, която остава за поколенията.

Архивите са запазили творчеството на легенди като братя Люмиер и Жорж Мелиес. Но те пазят и филмите, оставени ни от един последовател на Мелиес, испанец по произход, Сегундо де Шамон.

Целият текст тук:

Сегундо де Шамон – майсторът на оцветените трик-филми

Хераклион бил построен около 8 век пр.н.е. Намирал се на ръба на поречието на река Нил до Средиземно море и бил оживен мегаполис, кръстен на Херкулес. Древните вярвали, че легендaрният герой действително е посетил града, а египетската кралица Клеопатра е била коронясана в един от храмовете му.

Преди около 1500 години Хераклион се наводнил и оттогава се намира под около 45 метра вода.

Откакто е открит през 2000 г., Хераклион, известен още като Тонис, бавно разкрива древните си тайни. По време на последната двумесечна експедиция археолозите откриват останките на голям храм, заедно с каменните му колони и рушащите се останки от по-малък гръцки храм, разположен под 1 м от утайката на морското дъно, добавя министерството.

Екипът от египетски и европейски археолози се ръководи от Франк Годио, открил Хераклион преди 19 години. Заедно използват инструмент за сканиране, предаващ изображения на артефакти, разположени на морското дъно, както и на тези погребани в дълбините под него.

В съобщението на Министерството се казва още, че сканиращият инструмент е разкрил част от лодка. По време на последните разкопки, екипът открива 75 лодки, въпреки че не всички са намерени цели.

Това ново откритие било липсваща част от лодка 61, която най-вероятно е била използвана за церемониални цели. Когато екипът сглобява парчетата заедно, тя се оказва с дължина 13 метра и ширина 5 м.

Корабът съхранявал дребни скъпоценности – златни и бронзови монети, както и бижута. Откритите монети от бронз датират от времето на цар Птолемей II, управлявал от 283 до 246 г. пр.н.е. Намерени са и грънчарски изделия от III и IV век пр.н.е.

Екипът разгледал и подводния обект Канопус, който също като Хераклион, се намира в залива Абу Кир, Александрия. В Канопус археолозите откриват древен строителен комплекс, който разширява следата на града на юг с около 1 км, съобщават от Министeрството.

Канопус съхранява и други съкровища; изследователите откриват древно пристанище, монети от птолемейския и византийския период, както пръстени и обеци, датиращи от времето на Птолемеите.

Превод: Дарина Миланова

Източник: Live Science

Излагането на постоянна радиация в малки дози и условията, присъстващи в космоса, причиняват нервни и поведенчески увреждания при мишки, съобщават изследователи в eNeuro. Тези резултати изтъкват належащата необходимост от разработване на мерки за безопасност за защита на мозъка от радиация по време на космически мисии.

Радиацията нарушава сигнализацията между други процеси в мозъка. За да проучат как пътуването в космическото пространство може да повлияе на нервната система, Чарлз Лимоли и колегите му от Калифорнийския университет, Ървайн, Станфордския университет, Колорадоския държавен университет и Медицинското училище в Източна Вирджиния излагат мишки на постоянна радиация в ниски дози в продължение на шест месеца. Те открили, че радиационното излагане нарушава клетъчното сигнализиране в хипокампуса и префронталната кора, което води до увреждане на паметта и изпитване на затруднения в процеса на обучение. Наблюдава се и повишено тревожно поведение, което показва, че радиацията също е повлияла на амигдалата.

Изследователите прогнозират, че по време на космическа мисия приблизително всеки пети астронавт ще изпита усещане, подобно на тревожност, а всеки трети – частично увреждане на паметта. Освен това астронавтите може да се затрудняват с вземането на решения.

Превод: Дарина Миланова

Източник: Science Daily

Гигантската структура, първоначално построена около атомната електроцентрала в Чернобил през 1986 г., за да задържа радиоактивния материал, освободен при една от най-тежките ядрени катастрофи в историята, се руши. Скоро ще бъде съборен.

Украинската компания, управляваща атомната електроцентрала, АЕЦ „Чернобил“, наскоро подписа договор със строителна компания, която ще разруши куполообразната структура до 2023 г., когато изтича “животът ѝ на експлоатация”, това се казва в официално съобщение на

компанията.

Това не означава, че радиоактивният материал ще се разпространи. През 2016 г. е изработена голяма стоманена конструкция, наречена „Нов безопасен изолатор“, за да покрие саркофага и радиацията под него. Висока е 108 метра и е построена на разстояние от радиоактивния обект. Според предишен доклад на Live Science, тя ще се постави на място с помощта на 224 хидравлични крика.

Според доклада се очаква Новият безопасен изолатор да издържи поне 100 години и да бъде достатъчно устойчив, за да понесе торнадо. От друга страна, рушащият се саркофаг под него не е бил изграден, за да издържи дълго време и представлява своеобразен подход за бързо овладяване на радиацията по време на аварията.

В изявлението се казва още, че саркофагът не стои изправен благодарение на надеждните инженерни постижения, а чрез силата на гравитацията. Разглобяването му ще бъде “изключително сложно” и ще има „висок ядрен и радиационен риск”.

Планът е саркофагът да се раздели парче по парче, като същевременно частите, които ще останат, ще бъдат подсилвани, за да не се разпаднат. Ако това да се случи, радиоактивният материал ще се освободи в новия изолатор.

Разглобените части ще бъдат нарязани на по-малки парчета, пречистени и пренесени в транспортни контейнери, които ще бъдат преработени или изхвърлени. Това ще отбележи края на този грандиозен проект, струващ около 78 милиона долара.

Превод: Дарина Миланова

Източник: Live Science